Начало Омраза към ученето: Една причина за нея и възможна стратегия, с която да се противодейства

Омраза към ученето: Една причина за нея и възможна стратегия, с която да се противодейства

(Тази статия е публикувана за пръв път във февруарския брой на списанието The Old Schoolhouse Magazine® от 2012 г.)

Когато едната от дъщерите ми беше на около дванадесетгодишна възраст, имахме съществен проблем с нейната мотивация и качество на работа. Училищните ѝ дни минаваха горе-долу по този начин: Сутрин се събуждаше, правеше всичко от списъка си със задачи, като влагаше възможно най-малко усилия, често „свършвайки“ към 10:00 часа сутринта, а след това прекарваше останалата част от деня си в хапване и в досаждане на всички останали вкъщи. Когато ѝ правехме забележка за качеството на нейната работа, тя отвръщаше: „Нали си свърших задачите – какво повече искате от мен?“ Когато ѝ изтъквахме, че тя „свършваше“ за няколко часа и че може би може да се добавят повече задачи към списъка ѝ за деня, следваше неприятна, хормонално подсилена реакция: „Вече правя всичко, което е нужно. Няма да е честно да правя повече! Нима искате да направите живота ми непоносим? Върша достатъчно, разбрахте ли? Не може ли просто да ме оставите намира?“

Звучи ли ви познато? Ако имате достатъчно голямо семейство, вероятно имате поне едно дете, което в определен момент започва да се държи по този начин, който може с право да се определи като етап на „омраза към ученето“. Естествено, опасността е, че в главата на мама и тате ще започнат да се въртят неприятни мисли като „Ние я проваляме... Може би трябва да я запишем в добро училище... Разбира се, тя едва ли ще прекарва повече време в учене по този начин, но поне няма да е на главите ни за известно време... Може би просто трябва да бъдем по-стриктни към нея.“ По това време със съпругата ми си мислехме подобни неща. За щастие се натъкнах на възможна стратегия, която не включваше нито изпращането на дъщеря ни в училище, нито по-строг подход.

Една нощ, докато шофирах обратно към къщи след командировка, слушах аудио записа на презентацията „Седемте ключа към доброто преподаване“, изнесена от Оливер ДеМил (автор на „Образование като на Томас Джеферсън[1]“). Бях я слушал много пъти преди това и мислех, че я разбирам добре – цялата, освен една част. Шест от седемте ключа ми бяха напълно ясни:

  • Не учебници, а класически произведения
  • Не преподаватели, а ментори
  • Не съобразяване с програми, а качество
  • Не изисквайте, а вдъхновявайте
  • Не сложност, а простота
  • Не те, а вие

Не бих казал, че прилагах съвършено тези ключове, но ги разбирах и имах известен успех, като ги използвах с моите деца и ученици. Обаче единият от тях оставаше загадка за мен и той гласеше следното: „Не структурирайте съдържанието, а времето.“ Какво означаваше това? Как изглежда един такъв учебен ден? Как всъщност да структурираш времето? Ами съдържанието на учебната програма?

Тогава изведнъж схванах. Точно такъв беше проблемът с моята дванадесетгодишна дъщеря –  структурирах съдържанието на учебната ѝ програма, а не времето! Като ѝ давахме списък с учебни задачи, които да изпълни всеки ден, ние се фокусирахме върху нещата, които тя правеше, а не върху начина, по който използваше времето си. Наистина, ако исках тя да напредне от етапа „обичам ученето“ към този на „систематично обучение“, най-напред трябваше да я изкарам от фазата „мразя ученето“ и да я науча да си цени времето. Ще има ли резултат, ако оставим списъка със задачи и преминем към план? Няма ли тя да си губи времето в отлагане и да злоупотребява по същия начин и с този подход? Как ще изглежда животът ѝ, ако можехме да структурираме времето ѝ по някакъв начин, без да се притесняваме за съдържанието?

И така, след молитва и съвещаване със съпругата ми (която общо взето беше готова да пробва всичко на този етап), седнах с въпросната дъщеря и ѝ обясних новата програма: Тя щеше да бъде отговорна да учи четири часа всеки ден. В границите на тези четири часа, тя беше свободна да учи каквото иска – в рамките на известни параметри. Разпечатах ѝ листове, разграфени по часове, на които тя трябваше да записва своите занимания за всеки период от 15 минути, от своето събуждане дотогава, докато ѝ се съберат четири кумулативни часа учене. Махнах списъка със задачи; тя щеше да определя как да прекарва времето си; също така поемаше много по-голяма отговорност за собственото си образование. Все пак беше нужно да дадем някакви насоки относно съдържанието, защото едно дванадесетгодишно немотивирано дете не се превръща за една нощ в ентусиазиран ученик, който самостоятелно преследва целите си.

Заедно направихме списък с исторически личности, които може да са интересни за изучаване, и ги подредихме в хронологичен ред. Създадох списък с части на човешкото тяло с помощта на енциклопедията. Създадохме списък с малко по-трудни класически произведения за четене. Математиката трябваше да се прави всеки ден. Инструкциите към нея бяха както следва:

“Вземи първото нещо от този списък и започни да го изучаваш. Свободна си да учиш за едно нещо колкото искаш – пет минути, пет часа, пет дни, пет седмици. Можеш да използваш енциклопедията, интернет, всяка книга вкъщи, а ние ще се опитаме да те закараме до библиотеката винаги, когато имаш нужда. Когато си научила за даденото нещо толкова, колкото желаеш, премини към следващата точка от списъка и я изучавай колкото си искаш – пет минути, пет часа, пет дни или пет седмици. Когато свършиш списъка, ще направим нов. Всеки ден трябва да ми изпращаш по факса отчет за времето си и два абзаца, в които обобщаваш какво си научила през тези четири часа (сложихме факс машина в нейната стая). Свободна си да избираш как да използваш времето си за учене, стига да се придържаш към тези рамки.“

Така започнахме експеримента, който разтърси живота ѝ из основи. Първото нещо, което осъзна, бе, че често трябваше да учи до 21:00 или 22:00 часа, за да ѝ се съберат четири кумулативни часа учене.

Второто ѝ откровение беше относно начина, по който използваше времето си. Две седмици след като започнахме работа по новата програма ми се наложи да пътувам извън града, затова се обадих вкъщи да проверя как се справя, и тя ми каза: „Тате, днес осъзнах едно нещо!“

“Какво разбра, скъпа?“ попитах, зарадван от нейния ентусиазъм.

„Осъзнах, че всеки ден прекарвам час и половина само в ядене на разни неща!“ Сигурен съм, че и майка ѝ можеше да ѝ каже това, но все пак беше безценно, че тя го осъзна сама.

Макар постепенно да достигна и до други забележителни прозрения, най-важната промяна беше завръщането на ентусиазма за учене. През следващите две години тя използва своята свобода да се занимава задълбочено с интересите си и в края на краищата предприе обширно изследване на храната, търсейки в Библията всяко споменаване на храна, което можеше да намери, изучавайки историята на консервирането и написвайки доклад за това как замразяването на храната е променило хода на историята, а накрая стигна до задълбочено изследване на храненето, здравето и природната медицина.

Да, все още има известни неравности по пътя, някои трудни дни, където целите не се постигат (винаги има такива моменти), и със сигурност има мигове на съмнение, но трябва да кажа, че крайният резултат беше задоволителен: мотивирана, самостоятелна и целенасочена девойка, която научи как да използва добре времето си. От „мразя да уча“ преминахме към „обичам да уча“ и стигнахме до етапа на систематичното обучение – благодарение на Божията благодат и на добавянето на липсващата съставка. Какво повече мога да искам?

 

Превод: Радослава Петкова

Източник

 


[1]Oliver van DeMille, A Thomas Jefferson Education: Teaching a Generation of Leaders for the Twenty-first Century, George Wythe College Press, 2000.

Категории: Домашно образование, Свобода и образование, Семейство, Практични насоки, Методи