Начало Работата на детето

Работата на детето

(Статията е публикувана за първи път в мартенския брой на списанието The Old Schoolhouse Magazine.)

Когато домашният ученик навърши дванадесет или тринадесет години, идва един момент, когато притесненията на родителите му достигат до своеобразен пик. Когато до девети клас или „гимназията“ остава горе-долу само една година, нещата изведнъж стават по-сериозни, а в разговорите започват да се промъкват страшните думи „транскрипт“[1] и „подготовка за университет“. Родителите започват да се притесняват дали ученикът не изостава, особено по предмети или в умения, които може да са му били трудни в миналото, като писане или математика. Да не говорим, че е още по-лесно да се тревожим, ако имаме момчета, тъй като очакваме от тях един ден да издържат семейство, а те съзряват малко по-бавно.

Като цяло имам доста спокойна нагласа относно това дали децата ми имат съответните знания и умения за възрастта си; със съпругата си се стремим да практикуваме по-индивидуализиран, гъвкав и холистичен подход към образованието на децата ни вкъщи, признавайки, че всяко дете е много различно, ще има различна мисия в живота и ще се нуждае от учебна програма и умения, които се различават от тези на братята и сестрите му. Но дори и аз съм изпитвал гореспоменатия пик от притеснения относно сина ми, който, бидейки един от най-дислектичните хора, които някога съм срещал, буквално не можеше да чете почти до дванадесетата си година.

Трудно мога да намеря достатъчно силни думи, за да изразя колко е трудна училищната работа за момче, което не може да чете; понякога изглеждаше, като че ли няма никакъв напредък. Но той винаги имаше огромна енергия. Искаше да рисува, да строи, да се бие, да бяга и да скача, да се разхожда и да изследва, да спори – накратко, да играе... и то през цялото време! Един ден, когато беше на десет години, го попитах: „Сине, не искаш ли да четеш?“ Отговори ми с една дума: „Не“. Защо?“, попитах, без да прикривам своето раздразнение. Какво бе неговото обяснение? – „Защото не правиш нищо, докато четеш.“ Хм! Това беше един от неприятните моменти, когато в ума се прокрадват лоши мисли като: „Може би провалям момчето си... може би наистина трябва да го пратя в училище.“ После здравият разум бързо се върна и светлината на истината надделя над мрачните мисли: „Ако той не се научава да чете тук, вкъщи, където се работи индивидуално с него, по какъв начин училището ще се справи по-добре“? И ние опитвахме всеки метод, програма, система или обучение, което той можеше да има, с обезсърчително малък напредък.

За щастие, бях сигурен в няколко неща и това знание ме крепеше в дните на най-големи съмнения. Едно от нещата, които знаех, и върху което често размишлявах, беше това: Спасението на душата му не зависи от способността му да чете. Второто нещо, в което бях сигурен, е, че има много успешни хора, които са започнали да четат чак в късните си юношески години. Лично познавам човек с няколко магистърски и докторски степени, който не беше прочел книга чак до двадесетата си година – а сега управлява издателство! Третото нещо, в което бях сигурен, е, че най-важната съставка от култивирането на отлични умения за говорене и писане е изграждането на речникова база данни в мозъка посредством слушане (когато четем на ученика огромно количество от книги) и чрез наизустяване на английска проза и поезия[2]. (Една от най-важните ми презентации – Възпитаване на способни комуникатори – обяснява подробно тази концепция.)

Затова дълги години наред официалните му училищни занимания се състояха основно от решаване на числови задачи по математика, преписване на текстове и време, в което му четяхме на глас. А останалата част от деня му изглеждаше игра, макар често да беше съпроводена от аудиокниги, качени на айпод. Той изслуша стотици книги, докато растеше, много от тях класически произведения на автори като Дикенс, Твейн, Мелвил и Толкин – книги, които никога нямаше да може да прочете сам, дори да можеше да чете литературата за съответния си клас, и много повече от тези, които родителите му можеха да му прочетат. Ние уповавахме на Бога с вяра, че Той има план за живота му, че някой ден синът ни ще може да чете, и че дори ако никога не успее да се научи да чете, това няма да го обрече на провал в живота. Междувременно момчето присъстваше в часовете ми по писане и често диктуваше своите съчинения – първо на майка си, после на компютър. Постепенно придоби добър речник и започна да си служи с думите доста вещо. Писането на ръка и правописът на думите бяха трудни (и все още са), но две години поред ние го карахме всеки ден да преписва текст. Ако го бяхме пуснали на стандартизирани тестове, вероятно щеше да получи много слаб резултат, но ние имахме мъдростта да не се поддадем на изискването на света да сравняваме своите деца с чуждите. Все пак трябва да призная, че имаше много дни, когато наистина се съмнявахме дали това беше правилният подход.

С толкова много време без структурирана програма той беше свободен да изпълнява естественото си призвание да бяга, да скача, да строи, да се бие и да изследва. Тъй като се отказахме от видеоигрите и телевизията като възможни форми на развлечение вкъщи, той беше принуден сам да си измисля забавленията. Прекарваше значително време навън, често сам, наблюдавайки и попивайки света около себе си по един здравословен, интуитивен начин. Мария Монтесори твърди, че „играта е работата на децата“, и наистина синът ми работеше, докато играеше. (Г. К. Честъртън отбелязва, че причината възрастните да не играят толкова много е заради това, че играта изисква твърде голямо усилие.) Така нещата, които ни помогнаха да преминем през трудностите и да достигнем до финалната права, бяха комбинация от творчески забавления, огромни количества чудесна литература и малко, но постоянна рутина от прости академични предмети. Къде се намираме сега с него? Синът ми е на петнадесет. Чете страстно, занимава се сериозно с граматика, логика и риторика, все още обича да спори и да дебатира (само че вече много по-сложни идеи), и пише проза, която ме удивлява. Преди няколко месеца взе бележник и излезе в гората зад нашата къща. Около час по-късно се върна и ми прочете нещо, което беше написал. Част от него предлагам на вниманието ви тук, нередактирано (освен правописа на думите):

Тъмният килим под дърветата в гората е изпъстрен с петна от светлината, която се процежда отгоре през гъстите клони. След първите няколко слоя зеленина, клоните умират, оставайки да стърчат като тъмни ръце, които се опитват да сграбчат всеки, който минава през гората. Мъхът, който расте по камъните, засиява от злато, когато светлината се спре върху него. Макар гората да изглежда вълшебна, тя по никакъв начин не е добра, защото доброто живее само в добри места, а кедровата гора не е такова. Вълшебството, което живее в гората, е силно, но диво, измамно и непредсказуемо. То се опитва да попречи на пътника, да го накара да се почувства изгубен. Вятърът духа поривисто през нея и студът му пронизва до костите. Леденият му полъх брули рядката трева, която тук-там е поникнала. От всяко дърво се протягат драки, преплитащи се в сложна мрежа, като че ли някакъв огромен паяк се е заселил в тази земя.

Не мисля, че някога бих могъл да напиша нещо подобно. Този вид игра изисква твърде много усилия. Още ли се притеснявам какво ще прави синът ми след три, пет или десет години? Съвсем не.

 

Превод: Радослава Петкова

Статията е взета оттук

 

 


[1]Официална академична справка, обикновено издавана от училище или университет, която съдържа всички предмети, които ученикът или студентът е изучавал със съответната им оценка. (Бел.прев.)

[2]Авторът е американец и пише в контекста на придобиване на добра езикова култура на английски език. Същите принципи важат аналогично и в обучението по български език. (Бел.прев.)

Категории: Домашно образование, Семейство, Практични насоки, Методи