Един мит и две истини: Възпитаване на способни комуникатори
"Добрите читатели ще станат добри писатели!". Често чувана мантра в лекционните зали на университетите, отекваща из коридорите на гимназиите и смело проповядвана от катедрите на конференциите за домашно образование, най-често от по-вещите и по-опитни родители и учители. Tова твърдение се стреми да бъде всеизвестна истина, но няма как да е, защото просто не е вярно. Поне не винаги.
Със сигурност се случва така, че добрите читатели могат да станат добри писатели, но да екстраполираме от този факт, че добрите читатели ще станат автоматично, естествено и неизбежно добри писатели, означава да обвием една неистина с истина, която щом бъде повтаряна продължително и усърдно, става неоснователно вярване.
Допълнителна вреда се причинява, когато тази заблуда стане основа за преподавателска методология. Ако насърчаването на децата да четат много литература – съчетано с възможността да пишат творчески – стане основния метод на обучение по писане, малко ученици ще достигнат очакваното ниво на успех, а много няма да постигнат нужното. Откъде знаем, че тази общоизвестна истина е мит? Огледайте се наоколо. Във всяко семейство, класна стая или група деца, пребройте "добрите" читатели; сега проверете процента и вижте колко могат да бъдат считани за "добри" писатели. Половината? Една четвърт? Със сигурност не мнозинството. Несъмнено "добрите" писатели в групата вероятно ще бъдат "добри" читатели, но защо едното не следва от другото, както ни е казвано? Как трябва да разберем и да се справим със загадката добър читател-слаб писател? Умният учител трябва да си зададе тези въпроси.
Най-напред да разгледаме определението за "добър" писател. Вещината в писането трябва да означава способност да предаваш идеи с разбираеми, благонадеждно верни, уместно изтънчени словесни модели. Колоритността, творчеството и оригиналността са хубави идеали, но съществуват много над и отвъд "вещината." Вещина означава да имаш основните умения, които са необходими за успех в академичния, деловия или професионалния свят. Силно отсъстваща в национален мащаб, вещината трябва сега – повече от всеки друг път да бъде основната цел за учителя и родителя. По определение, способните писатели могат да използват правилно и ефективно езика.
Един прост и неизменен факт за човешкия мозък е, че не можеш да извадиш нещо от него, което поначало не е там. Въпреки свръхестественото вдъхновение, човешките същества по принцип – и децата в частност – наистина не могат да произведат мисли или концепции, които първо не са преживели и съхранили. С други думи, не можем да мислим една мисъл, която поначало нямаме. Дори най-уникалните, творчески и изключителни идеи могат да съществуват само като комбинация и пермутация на предварително научени частици информация. Какво означава това за учителя по писане, който желае да изгради вещина в писането у своите ученици? Ако се нуждаем от ученик, който може да произведе "разбираеми, благонадеждно верни и уместно изтънчени словесни модели", тогава това, което трябва да сложим в умовете са същите онези благонадеждно верни и изтънчени словесни модели. Това ще стане с четене, нали?
Не винаги. Всъщност, интересно наблюдение е, че много деца, които отрано стават читатели, независими и добри читатели, често не съхраняват завършени и правилни словесни модели в мозъка си. Добрите читатели четат бързо, тихо и агресивно. Те не произнасят (не чуват вътрешно) всяка дума или дори цели изречения. Като цяло, разбирането нараства със скоростта, но скоростта намалява произнасянето на словесните модели, понеже добрите читатели ще пропускат думи, фрази и дори цели части от книги, които може да ги забавят. Същото количество от завършени, благонадеждно верни и изтънчени словесни модели, което децата не чуват, няма да бъде съхранено ефективно в техния мозък.
Така че, каква дейност ще позволи на децата да съхранят в мозъка си тези завършени, благонадеждно верни и изтънчени словесни модели? Вероятно двете най-важни, но най-малко практикувани занимания: слушане (да им се чете на глас) и запаметяване. Тези две практики са може би най-традиционните от всички дейности, използващи се за придобиване на езикови умения и въпреки това, в съвременната ни образователна култура, те са като „отхвърлените деца” на прогресивните родители – психология и педагогика.
Една от най-големите грешки, която правим като родители и учители е, че спираме да четем на глас на децата си, когато достигнат възрастта, в която четат бързо и самостоятелно. Като правим това, не само ги лишаваме от възможността да чуят тези изключително важни благонадеждно верни и изтънчени словесни модели, но изгубваме възможността да им четем над тяхното ниво, да увеличаваме и разширяваме техния речников запас, интереси и разбиране. Започваме да изгубваме възможността да дискутираме думи и техния нюанс, идиоми, характерни изрази и исторически конотации. А те изгубват нещо много по-ценно дори от лингвистичното обогатяване, което осигурява четенето на глас; те изгубват възможността да развият умението да слушат внимателно, възможността да преживеят драматичното чувство, което може да вложи един добър читател и дори навика да задават въпроси за това, което са чули. Трагично е, че поради нашия забързан, наситен от развлечения, индивидуалистичен, завладян от тестове и претоварен живот, малцина отделят достатъчно време за да четат на глас на децата си, дори до ранните им юношески години – чувствителен период, когато разбирането на езика и на живота се преплитат заедно и се запечатват в интелекта.
Понеже лингвистичната информация се съхранява най-добре в мозъка по слухов начин, децата, на които са им четени благонадеждно верни и изтънчени словесни модели години наред, най-вероятно ще развият вещина в уменията за писмена (и словесна) комуникация. Разбира се, има още едно не чак толкова тайно оръжие в арсенала на умния учител – запаметяване на поезия.
Вероятно няма по-силно средство от наизустяването за запечатването на езикови модели в човешкия мозък и вероятно няма друго нещо като поезията, което да осигурява така ефективно това, от което се нуждаем: благонадеждно верни и изтънчени словесни модели. Макар механичното запаметяване и рецитиране да излязоха от мода, когато големият бог на творчеството започна да доминира в идеологията на педагогическите школи, все пак то оцеля векове наред, дори хилядолетия, като най-мощния начин да се преподават, да се научат, да се развият умения и да се запази езика. Чрез запаметяване и рецитиране, практически свързвате мозъчните неврони в постоянни модели, способстващи за съхраняване на езикови форми, за съхраняване на самия език. В последствие тези модели са лесни за използване, комбиниране, адаптиране и прилагане, чрез тях се изразяват идеи по безброй начини. Освен това, поради естеството на поезията, поетите често ни принуждават да разширим речника си, използваме думи и изрази по уникално изтънчен – но почти винаги верен – словесен начин. Едно дете с богат репертоар от запомнени стихотворения неизбежно ще демонстрира по-добри лингвистични умения, писмени и говорими, поради тези модели, които са дълбоко вкоренени в мозъка му.
Още по-удовлетворяващо е, че децата обичат да рецитират стихотворенията, които са научили. Посети са семената на творчеството. Езикът се появява. Стихотворенията дават словесни криле. И ако научите учениците си да рецитират стихотворение, не ги оставяйте да го забравят! Казвайте го веднъж на ден, или веднъж на седмица, или веднъж на месец – колкото е необходимо – за да го направите трайно съхранено произведение на изкуството. Започнете със забавни стихчета и стигнете до драматичните поеми. Започнете с кратки четиристишия и постепенно стигнете до баладите и монолозите. Забавлявайте се и бъдете горди от детските постижения. Ако можете да направите това, скуката на "механичното" учене ще изчезне, ще се появи голямата радост от красотата на езика.
Така, единият мит е, че добрите читатели автоматично ще станат добри писатели. Не е вярно. Много неща в писането могат да бъдат научени директно, но две вечни истини са, че най-силните практики, които възпитат способни писатели са: 1. трябва да им четем на глас, дори когато могат сами да четат и 2. трябва да ги караме да запаметяват хубави стихотворения. По този начин нашите ученици ще съхранят трайно, множество великолепни, благонадеждно верни и уместно изтънчени словесни модели.
Андрю Подева
Institute for Excellence in Writing
Превод: Радослава Петкова
