История

"Защото съм го избрал, за да заповяда на чадата си и на дома си след себе си... "
 (Битие 18:19)

 

Април 2000, Брой Х

Скъпи читатели, ще започнем поредицата от статии за различните предмети с историята. Желаем да предупредим още от началото, че основните духовни противници, с които ви предстои да се срещате в тази дисциплина е марксизмът и либералният хуманизъм. Първият е взел назаем от Библията нейният оптимистичен исторически възглед, но е премахнал изцяло Бог от историята. Затова още от сега ще предупредим: забравете за класовата борба и за социално икономическите строеве, за базата и надстройката. Либералният хуманизъм, който е близък до марксизма, твърди, че истината е относителна, че има общочовешки ценности и добродетели, че най-важното е човечеството да живее в мир: Мир, който се постига не на християнската основа: чрез помирение с Бога с покаяние и приемане на Божето слово като личен и обществен закон, но мир, който се крепи на съвместното съжителство между различни вери, религии, мирогледи, идеи, култури и общества, където върховният закон е човешкия. Този мир, както ще видим е с цената на погазване на “нетолерантните религии”, каквато е християнството.

* * *

История в съвременният смисъл на думата не е възможна без християнското откровение за линейно време. Още Августин Блажени през V век от Христа постулира основните философски принципи, върху които е построена съвременната философия на времето. Но преди него, разбира се, е Божието откровение.

Историята е сътворена, тя е систематично изследване на миналите събития, извършени във времето, т.е. от както Бог е сътворил време. Историята има свое начало: Сътворението, и ще има край: пълното изкупление и второто възкресение при Второто пришествие на Христос. Главният фактор в историята е Бог, тъй като без Негово позволение не се извършва нито едно дело на земята, добро или зло (Йоан 1:2, Книгата Йов).

Историята има смисъл, тъй като е създадена от Бога, а Той прави всичко със смисъл и цел. Тя има своя посока: от морална чистота към грехопадение към изкупление, като целта на историята е завладяването на света от семето на жената, и смазването на семето на змията (Бит. 3:15). Христос е истинският наследник на света, и Неговото първо идване прави възможно да говорим за център в историята: преди Христа и след Христа. Идването на Божия Син в плът на земята като Втори Адам, Неговото служение, смърт и възкресение са централните събития в историята, които променят нейното коренно развитие, и които бележат граница между две епохи. От възкресението на Христос насам Библията говори за времето като една епоха - последно време, което означава, че няма да има друг период или друга ера до Второ пришествие (Евреи, 9:26б).

Християнският мироглед за историята е оптимистичен, не защото “на грешният и труден живот ще се сложи край”, но защото човечеството ще бъде изкупено чрез работата на Святия Дух и на църквата, и постепенно всички народи ще бъдат променени от Благовестието, което ще доведе и до промяна на цялостния начин на живот в тях. Днес, от перспективата на двадесет века новозаветна история, въпреки многото грешки, които ние, повлияните от християнството нации, сме допускали, все пак можем обективно да видим, че там, където е стъпило християнството и където е оставило дълбок корен в обществото, там хората живеят по-добре, дори и невярващите. Богословската основа за този оптимизъм са притчите за царството в Евангелието на Матей 13 глава, където се говори за победоносна експанзия на Божието царство.

И тъй можем да обобщим, че времето в християнската философия за история е линейно, с начало и край, с посока и цел, с център. То е сътворено и като такова е под суверенната власт на Бога.

Когато преподаваме историята на децата ще видим, че ни е необходимо да сведем тези истини в практическите и ежедневни уроци, които ще изнасяме. Предварително ще предупредим читателите, че не всичко, което се пише в учебниците, е вярно, и че за да могат да се справят с преработката на материала, те и ние се нуждаем от солидна основа в Божието слово, и от проучване на факти.

В историческата наука, както и навсякъде в света, се води упорита война срещу Бога, и нейният израз е отричането на божествения произход на историята. От там началото на историята е тясно свързано с Дарвиновата еволюционна мисъл, като ранната история се дели на различни епохи (еолит, палеолит, неолит и пр.), които се натрапват на детските умове още от малка възраст. Следващата голяма заблуда, която се поднася, е фокусът, който се поставя върху гръцката мисъл, която е хуманистическа и автономна, поставяща човешките дела в центъра на историята. По тази причина в учебниците по история се набляга толкова много на Антична Гърция, като се казва, че Херодот е баща на историята. Това, което можем да твърдим със сигурност, е, че гръцката мисъл не може да служи за стандарт на историята, тъй като много преди Херодот и Тукидид еврейските автори са записвали исторически книги. Старият Завет е съкровищница на исторически сведения за най-ранната история на света, като трябва да добавим също, че хронологическите данни, които се дават в него, са верни, както е вярно и богословското съдържание в него.

Моделът за историческо развитие в Древността не трябва да бъдат нито Египет, нито Вавилон, нито коя да е друга голяма империя, понеже както знаем от Библията, това са били общества във война с Бога. Еврейският народ под Мойсеевия закон е това общество, което трябва да служи за модел, защото те са дадени от Бога. В дебелите университетски книги се отделя днес голямо внимание върху Фараоните в Египет, царствата във Вавилон, Асирия, Гърция, Рим и пр., а за евреите се споменава като за някакво номадско племе, което излязло от Египет и се заселило в Палестина. Това пренебрежение не е отричане на еврейската история като такава, но отричане на Божията намеса в еврейската история.

Ето защо ние считаме, че дялът по История на Древния свят трябва да започва със Сътворението, първоначалното разселване на хората, разделението на езиците, историята на патриарсите, и едва тогава историята на отделните държави от древността, като не забравяме да поставим ударение върху обществото, чийто модел се дава от Бога.

Нещо, което е необходимо да се напомни, е, че критериите за разцвет на една държава или един народ трябва да се приемат от Словото: имаме примери за множество еврейски царе, за които се казва, че са постъпвали според закона или са го отхвърляли. Също така пророческите книги могат да ни дадат моралните критерии, които според Бога са меродавни за доброто на един народ - правосъдие, верни мерки и теглилки, нелицеприятие в съда и всички останали изобличения, които се споменават в писанията на пророците.

Също важен момент е оценката на културното развитие на древните езически общества. В главите на децата се втълпява още от ранна възраст за високите постижения на архитектурата, на математиката, астрономията във Вавилон, Египет, Китай, говори им се за различните гръцки, римски и египетски митове и вярвания като част от богатата световна култура и пр. Това, което трябва ние да говорим е моралната оценка на тези “постижения”, това, че мнозинството от езическите народи в древността, включително и траките, са извършвали жестоки човешки жертвоприношения, че положението на жените в тях е било в повечето случаи като на робини, че содомията и хомосексуализмът са били обичайни явления в тези общества. Списъкът не спира дотук, но няма да ни стигне мястото ако решим да изброяваме всичките морални извращения на тези общества. Ето защо е необходимо на историята да се гледа от гледна точка на принципите, за които говорим в предишния брой.

След идването на Христос се извършва коренна промяна на хода на историята. С влизането на Новият завет започва изкуплението и на езическите народи, тази голяма тайна, за която Павел толкова много говори в своите послания (Кол. 2:26). Слага се началото на световната експанзия на Божието царство, чиито граници вече не се ограничават само с географските граници на Израел. Църквата, невястата и съработникът на Христос в постепенното завладяване на народите и научаването им на Божия закон (Матея 28:18-20), става тази квас, която действа постепенно и прогресивно в разпространяването на християнското учение и цивилизация по целия свят. Това означава, че един от главните фактори в историята става Църквата, и ето защо е необходимо като отделна дисциплина да се изучава нейната история, за да се види благотворното отражение на истината върху живота на хората.

Когато разглеждаме историята на различните народи, главно събитие в нея става християнизацията им. Като имаме предвид, че историята се движи от Божия промисъл и провидение (затова е провиденциална), то трябва да търсим причините и последиците на конкретните събития от гледната точка на моралния филтър на Божия закон.

Когато говорим за българската история ще започнем с основното откровение за съществуването на един народ както е дадено в словото: Деяния на апостоли, 17:26-27:

“...и направил е от една кръв всички човешки народи да живеят по цялото лице на земята, като им е определил предназначени времена и пределите на заселищата им; за да търсят Бога, та дано биха го поне напипали и намерили, ако и да не е той далеч от всеки един от нас”.

Друг основен момент, който трябва да се търси в изучаването на историята на даден народ, е призванието, мисията, с която Бог е направил този народ.

Като българи, ние трябва да учим децата си на историята на собствения им народ, за да може те да бъдат ефективни посланици на Божието царство там, където са родени, и там, където Бог ги е призовал.

В историята на България има много слабости, които се нуждаят от корекция:

- Главно внимание се обръща върху история на Българската държава, като почти никакво внимание не се отделя на обществото като такова, на духовното състояние на народа ни, на доктриналното състояние на църквата по българските земи. Основната презумпция, която се набива в главите на човек, ако чете училищните учебници, е че главните успехи на българската държава се състоят в нейното централизиране, консолидирането и, укрепването на данъчната и политика, военните и походи, като повествованието се води от името на царя, правителството, президента. Към църквата се подхожда като към политическа организация, като се набляга на нейната административна самостоятелност, и израстването в православната йерархия, а за другите християнски изповедания, различни от православното, се споменава единствено като враждебни и опасни за националната цялост. Това, което трябва да бъде обект на нашето внимание са същностните процеси и едва тогава външното им отражение.

- Когато се говори за християнизацията на България от учениците на Кирил и Методий, често главната тежест се пренася върху въпроса за произхода на двамата братя, поради идеологията на национализма, която владее начинът, по който се представя родната ни история. Срещу това можем да поставим отново по-важния въпрос: какво са направили братята, и какво е значението на тяхното дело по отношение на славянските народи. Друга особеност при разглеждането на този въпрос е оценката на християнизацията: трябва да изтъкваме политическите преимущества от това дело, но едва след като сме изяснили същностните предимства на християнството, и след като сме говорили за личните мотиви на владетелите ни, които го приемат. Княз Борис е воден първо от лични мотиви за приемането на християнството, и за това има писмени свидетелства от съвременници, а и христянството не е проникнало в България едва при неговото управление. Християнизацията е процес от първостепенна важност за народа ни, и тя трябва да се разглежда по същността си.

- Друг мит в родната ни история е ролята на българската православна църква за запазването ни на нация. Православието има изключителна роля за формирането на мисленето на българите, и това е факт, но това влияние няма само положителни страни, и често е изигравало негативна роля за духовното просвещение на българите като народ. Мистицизмът, който става официална християнска философия през средновековието под формата на исихазма, е този силен духовен фактор, който притъпява чувствителността на хората по това време към несгодите на живота. Исихазмът е църковната идеология, която се противопоставя на съюз със западната църква пред лицето на мощното мюсюлманско нашествие, и именно този начин на мислене предпочита друговерец да завладее земята и да се разпорежда с нея, от колкото да се съюзим с “други” християни - католиците.

Също благодарение на православието днес имаме народ, който се бие в гърдите, че е християнски, но който има в календарът си над 160 езически празника, които празнува по същия варварски начин, но този път в името на някой светец - примери: Илинден (денят на св. Илия) - слънчевите обреди, денят на Св. Св. Константин и Елена - нестинарство - което е съвременна шаманска практика - обсебване от демони, и достигане до трансово състояние с танц, след което се очаква “духовете” да говорят на хората. Великден - денят на Възкресението на Христос - се празнува като ден на възкресението на природата - празник от пролетния цикъл на старите земеделски култове.

Поради ограничение на мястото ще завърша с покана за християните, които са и историци, да споделят своят опит. Нуждаем се един от друг, от контакти и сътрудничество - нивата на християнското образование още не е начената!!

Честито Възкресение Христово!

Очакваме вашите въпроси, мнения и коментари на адрес:

abroffspring@hotmail.com

Емилия Стоева
Радослава Петкова