Изкуството да образоваш издръжливи деца в съвременната изнежена култура
Чуват се все повече критики към начина, по който децата се отглеждат и възпитават в съвременната култура. Голяма част от родителите и учителите закрилят твърде много децата от трудностите и несгодите на ежедневния живот. В резултат на това изнежване болшинството от днешните младежи са нежни и крехки ученици, тревожни, угрижени и уплашени.
За да отгледаме силни, независими млади хора, е ключово не да изправяме щит пред тях, който да ги пази от предизвикателствата, а да позволим ситуации, в които те се сблъскват с тези предизвикателства. Този стратегически подход, разбира се, изисква кураж и благоразумие. Когато детето, което обичаш, се изправя пред несгода, която му причинява емоционален дискомфорт, е трудно да устоиш на изкушението мигом да се спуснеш да спасяваш положението. Но е нужно родителите и учителите да видят и по-голямата картина. Когато предизвикателствата се прегръщат като възможности за растеж, те облагородяват, изострят и оформят младежите, за да бъдат те силни и издръжливи.
Нека поразсъждаваме за това, как децата могат да бъдат образовани, за да са по-издръжливи. Под „образоване” нямам предвид само предаване на информация, а предаване на начин на живот. Така погледнато, образованието в издръжливост има не само интелектуални, но и морални, социални и духовни импликации. Резултатът от подобно обучение не е личност, която се е откъснала от нещастията в света, от една страна, или е станала жертва на световните несгоди, от друга. Напротив, това е човек, който осъзнава и приема всички предизвикателства и трудности, които животът му поднася, такива, каквито са, но същевременно остава верен на това, за което Бог го е призовал.
Големите неистини
Започвам своето изследване на обучението в издръжливост с проучване на съвременния проблем с изнежването на нашите младежи. Ще ви представя три неистини, поразяващи съвременните младежи и цялата съвременна култура. Те се виждат най-добре във висшето образование, но превземат живота на подрастващите далеч преди университета и остават дълго след него. Те имат своите корени в по-ранното образование и преживяванията на децата и вече си пробиват път и към корпоративния живот и публичното пространство, включително и в политиката.
Наистина, изнежването на личността чрез увековечаването на тези неистини се случва през целия живот, дори, а може би особено, в училище.
Неистина №1: Това, което не те убива, те прави по-слаб
Първата неистина е тази за крехкостта. Това е идеята, че това, което не те убива, те прави по-слаб. С други думи, предизвикателствата и трудностите, пред които човек се изправя, бавно подронват стремежа му за щастлив, удобен живот. Родителите, които поглъщат тази неистина, са, да се изразя иронично, неуморни в усилията си да заградят децата си с щитове срещу всякакви пречки и разочарования.
Получената в резултат на такова родителство домашна култура е „сейфитизъм”[1]. Когато децата растат в културата на сейфитизъм, учещ ги да бъдат в „емоционална сигурност” и предпазващ ги от всяка възможна опасност, те може да се озоват в порочен кръг: децата стават все по-крехки и по-малко издръжливи, което е сигнал за възрастните, че те се нуждаят от още повече защита, което ги прави още по-крехки и неиздръжливи.
Това, което прави тази неистина дори още по-коварна, е че тя поддържа порочния кръг. Когато родителят защитава детето си твърде много, детето расте все по-крехко, което води до все повече свръхзащита от страна на родителя. За да предотврати развиването на такава домашна култура, родителят трябва да култивира в дома си атмосфера на подкрепа в трудностите, която същевременно смекчава ударите на тези трудности върху детето. Британската педагожка и образователен деец Шарлот Мейсън нарича това „естествена домашна атмосфера”.
За да илюстрира мисълта си, Мейсън дава пример с откритията на биолог, който наблюдава растение, растящо под стъкло. То може да изглежда здраво и силно, но, благодарение на изолиращата защита на стъклото, с времето имунната му система атрофира. Биологът заключава: „Не са ли шоковете на злощастията, а не памучната защита, това, което развива истинското мъжество?”
Не правим добро на децата си като ги защитаваме от трудностите на ежедневието. Точно тези трудности ще ги направят по-силни. Като свързва това прозрение с образованието, Мейсън пише:
„Но преподаването може да е толкова разводнено и подсладено, преподаващият може да е толкова любезен и снизходителен, че да причини състояние на интелектуална немощ и морална мекушавост, което не е лесно да се преодолее от едно дете.”
Хората, занимаващи се с преподаване, могат да се отнесат снизходително с учениците си по много различни начини. Например могат прибързано да прекъснат спор, ако усещат, че той става все по-разгорещен, в името на запазването на мира. Или могат да почувстват нужда да залеят детето с фалшиви похвали, ако то не се справя добре по някой предмет. И един последен пример, те могат да наблюдават твърде отблизо времето за почивка на децата, като елиминират възможността децата да се справят с конфликтите си сами.
Въпреки че е изкушаващо да се намесим като възрастни, за да защитим детето от някоя трудност, в реалния живот тези трудности са чудесни възможности за обучение в издръжливост. Като с „майсторска ненамеса” (както казва Шарлот Мейсън) позволяваме мигове на временен дискомфорт и конфликт, ние можем да подклаждаме жарта на издръжливостта в нашите ученици.
Неистина №2: Винаги се доверявай на чувствата си
Втората голяма неистина на нашето време е емоционалното разсъждаване. Този начин на мислене издига нашите чувства до ролята на последна инстанция в интерпретацията ни на реалността. С други думи, ако аз чувствам отрицателни емоции в конкретна ситуация, тогава тази ситуация трябва по необходимост да е лоша. Аз нямам когнитивен избор по този въпрос.
В съвременната култура сме бомбардирани от така наречената мъдрост да се доверяваме на чувствата си. Без съмнение, основата на това послание се корени в експресивния индивидуализъм, властващата културна парадигма, която приема човешката идентичност в светлината на търсенето на лично щастие. Ако човешката идентичност и цел намира своята реализация в дадено емоционално състояние, чувствата са по необходимост крайният лакмусов тест.
Проблемът с чисто емоционалното разсъждаване, разбира се, е, че нашите чувства не ни дават пълна картина на реалността. Нито ни осигуряват безгрешно ориентиране как да действаме или какво да мислим. Това не е тяхната цел. Емоциите са предназначени да придружават хората през издиганията и спадовете в живота и да им помагат да усетят реалността по подходящ и физиологично здравословен начин. Но тяхната цел не е да ни служат като арбитър за истинността на даден въпрос.
По тази тема пише стоическият философ Епиктет: „Това, което наистина ни плаши и смущава, не са външните събития сами по себе си, а начинът, по който ние мислим за тях. Смущават ни не самите неща, а нашата интерпретация на тяхната важност.” („Енхиридион”) Това, което Епиктет ни посочва тук, е че именно нашата мисловна нагласа, а не фактическата ситуация, пуска в движение нашите емоции. Двама души могат да реагират много различно на една и съща ситуация заради начина, по който подхождат към нея.
Има няколко начина, по които можем да помогнем на децата да не попадат в капана на предоверяването на чувствата. Първо, трябва да ги окуражаваме да вярват в най-доброто относно дадената ситуация. С други думи, трябва да ги тренираме да интерпретират положително ситуациите около тях. Това може да е трудно с някои ученици („Аз съм естествен песимист.”), но както и повечето разновидности на поведение, умствената настройка е в голямата си част въпрос на навик. Като тренирате учениците да реагират положително в трудни ситуации, вие ги обучавате в издръжливост. Ненатрапчиво ги учите, че животът може и да е труден, но е управляем. Той няма да ги унищожи, дори и в момента да им се струва, че е обратното.
Второ, трябва да обучаваме децата си винаги да търсят истината по даден въпрос. Ето защо курсовете по логика са толкова важни в гимназиалните години. Учениците трябва да са екипирани с умения да отличават истината от фалша и логичните от емоционалните призиви. Те трябва да могат да интерпретират ситуациите в контекста им и да обмислят всички различни перспективи на сложните въпроси. Чрез логически анализ и критическо мислене учениците могат да избегнат неистината „Винаги се доверявай на чувствата си.”
От библейска перспектива, когато мисля за нагласа на ума, предразполагаща към издръжливост в различни ситуации, винаги се сещам за думите на апостол Павел. Във Филипяни 4 той пише: „Научих се да съм доволен, в каквото и състояние да се намеря.”, а в 2 Коринтяни 4 казва: „Угнетявани сме отвсякъде, но не сме утеснени; в недоумение сме, но не до отчаяние; гонени сме, но не изоставени; поваляни сме, но не погубени.” За човек като Павел, който е затворен в римска тъмница, да направи тези признания е изумително. Той показва издръжливост, защото се доверява на Божията сила в себе си. Способен е вярно да интерпретира трудните си обстоятелства с надежда, защото знае, че Божият план в Христос не може да бъде спрян. Неговата гледна точка израства от вярата и е водена от рационалността, не от чувствата.
Неистина № 3: Животът е битка между нас и тях
Третата голяма неистина е начинът на мислене „ние срещу тях”. Това е фалшивата идея, че светът в крайна сметка е битка между добрите и злите хора. Ние откриваме хората, които са като нас или вярват в същите неща като нас - т.е. нашето племе - и се обединяваме с тях срещу други племена.
От една страна, напълно естествено и съвсем безвредно е хората да се обединяват и свързват с други хора около споделени интереси и дори идентичности. Като бивш възпитаник на гимназия „Хари Д. Джейкъбс”, аз чувствам афинитет към другите хора, свързани с това училище, поради нашата обща идентичност. Нещо повече, изобщо не желая злото на всичките бедни души, които не могат да се похвалят с подобно високо наследство. Бих заявил, че това племе е добро, насърчава осезаеми ценности като приятелство, служение и благодарност.
Но от друга страна, историята е пълна с примери, в които общностите се израждат в племена, които след това се мобилизират за атака към други племена и оклеветяват личностите, които участват в тях. Най-известният пример е Хитлер, който очерня евреите, за да осъществи плановете си за германска империя. Днес най-често срещаният и известен израз на това е политиката на идентичността. Тази политика се е превърнала в спорен термин, отнасящ се до „политическа мобилизация, организирана около групови характеристики, като раса, пол и сексуалност, вместо от партия, идеология или финансови интереси”.
Бих вметнал, че не всички политики на идентичността са лоши. Добри примери за политически каузи, задвижвани от идентичност, са движението на суфражетките и движението за граждански права (на цветнокожите през 60-те години на 20. век в САЩ - бел. прев.). Светът е по-добро място, защото смели лидери като Мартин Лутер Кинг Мл. мобилизираха исторически маргинализираните афро-американци да защитят гражданските и политическите си права. Но твърде често политиката на идентичността е всъщност политика на общия враг.
Политиката на идентичност, основана на общия враг, е вредна за учениците, защото се създава т. нар. култура на изваждането на показ. Културата на изваждането на показ е култура, при която хората винаги се оглеждат за други хора, обиждащи или затрудняващи тяхното племе, които те да засрамят публично. Чистият резултат е култура, в която хората се страхуват да изкажат мислите си или да пробват нови неща, за да не бъдат подробно разследвани от обществото.
Решението е призив към нашата обща човечност, а не към общ враг, с цел насочване на истинския диалог към свободното изследване на въпросите, аргументите, базирани на доказателства, и интелектуалната честност.
За да може открит и честен разговор да се случи в учебния процес, преподаващият трябва да устои на изкушението да поощрява „племенния начин на мислене”. За нас като християни може да е изкушително да гледаме на живота през призмата на „ние срещу тях” и до известна степен сме прави. Самият Св. Августин начерта линия в пясъка между Божия град и човешкия град. Но в същото време, като християни, Бог ни е призовал не да бъдем врагове на всички, които не се наричат християни. Нито пък ни е повикал, за да размахваме мечове срещу несъгласните с нас по въпросите на теологията, морала или политиката. Вместо това, ние сме призвани да живеем мирно в града и да се грижим за неговото благополучие. (Йеремия 29, 1 Тимотей 2)
Следователно, когато обучаваме децата си, можем да култивираме култура на една обща човечност чрез искрена любознателност за разбирането на алтернативни гледни точки. Можем да обучим учениците си в интелектуалните добродетели на благотворителността, скромността и взаимното уважение. Това не значи, че трябва да омаловажаваме истината, за да избегнем спорове. Напротив, най-добрите дебати се случват, точно когато са заложени основните правила на спора.
Заключение
Образоването в издръжливост изисква отхвърляне на трите големи неистини: крехкостта, емоционалното разсъждаване и племенното мислене. Ако можем да обучим учениците си в обратното на тези неистини, те ще станат независими, разумни и единни млади мъже и жени. Този вид образование изисква изключително търпение и мъдрост. Не е лесно в дадена ситуация да знаем кога ученикът се нуждае от благосклонност и подкрепа и кога трябва да бъде предизвикан. Но чрез внимателно проучване, съзнателна практика и Божията милост ние можем да обучим учениците си да се изправят срещу изпълнения с предизвикателства свят с кураж, разсъдливост и издръжливост. Аз бих предпочел този подход през изнежващия във всяка една ситуация.
Колби Атчисън е директор на Клапхам Скул - християнско класическо училище, основано от домашнообучаващи семейства. Едно от местата, където се изявява като автор, е блогът Образователен ренесанс, където помага за възраждането на древното класическо образование в модерната епоха.
Превод с адаптация: Маринела Инчовска
[1] safe - сигурен, безопасен (бел. прев.)
