Диалектиката: Изкуството да задаваме добри въпроси
По време на прогимназиалните години телата на нашите деца порастват много бързо. Днес твърде много родители и образователи в нашето общество пренебрегват бързия интелектуален и духовен растеж, който също е необходим, за да може тези младежи да стигнат до зрелите си години.
Обичайно за тази възраст е децата да имат огромно любопитство относно света на възрастните. За да добият разбиране и мъдрост, те трябва да прекарват време с хубави книги и с любящи възрастни, които да ги насочват как да задават добри въпроси, да откриват техните отговори и да задават още въпроси.
Пред нас, като образователи, стои решение, което трябва да вземем. Можем или да вярваме, че подготвяме детето за професионална реализация, или да вярваме, че целта на образованието е да подготви мъдри, добродетелни граждани-водачи. Ако вярваме, че нашата единствена мисия е да обучим децата си да могат да си намерят работа, тогава можем да пропуснем да ги научим как да мислят добре. Ако пък вярваме, че нашите деца трябва да могат да правят добри преценки и да управляват добре себе си и останалите, тогава трябва да ги научим как да мислят добре.
В съвременното образование се говори много за това как даваме на децата „умения да мислят критично.“ Обикновено това означава учителят да даде на детето да реши най-различни логически главоблъсканици в учебно помагало. Не ме разбирайте погрешно: не съм против главоблъсканиците. Момчетата ми и аз много ги обичаме. Обаче не можем да се заблуждаваме като си мислим, че този вид упражнения обучават нашите деца да се аргументират добре.
В класическото, християнско образование учителите и наставниците вярват, че учениците трябва да се научат да разсъждават добре. Вярваме, че тази способност е това, което ни отличава от животните. Ние можем да „мислим Божиите мисли след Бога.“[1]
Писанието постоянно ни предупреждава да внимаваме да не бъдем запленени от лъжеучители. Логичното заключение на това предупреждение е, че трябва да можем да използваме дадения ни от Бога разум, за да не станем жертви на фалшиви учители. В своя трактат за логиката Металогикон средновековният учен Джон от Солсбъри дефинира диалектиката като „науката за ефективната аргументация“, която се стреми да изследва „истината и значението на това, което се казва“ (80-81).[2] С други думи, диалектиката ни помага да търсим истината, да разсъждаваме върху нея, и да я изразяваме пред другите.
Малките деца по принцип са конкретни мислители, които са погълнати от изучаването на света, който виждат. По някое време, като станат на 12 години, учениците започват да преминават към абстрактно мислене, често задавайки такива въпроси като „Защо?“ или „И какво от това?“ Макар тези въпроси да звучат неприятно, в действителност те са белег за това, че децата ни се опитват да разберат света около себе си. Твърде лесно е за нас да не се занимаваме с техните въпроси, защото ни дразнят, или защото не знаем отговорите. Вместо това трябва да ценим тези възможности да обсъждаме с децата си големите идеи. Трябва да гледаме с тях новините и да коментираме настоящите събития. Трябва да четем с тях литературна класика и после да задаваме няколко въпроса, а тях да насърчаваме да задават много въпроси.
Изведнъж идва денят, когато ни изглежда, че нашите деца започват да оспорват всичко – от родителските правила до правилното тълкуване на Библейските истории. Като техни мъдри, любящи и възрастни наставници, ние трябва да използваме тези моменти, като ги учим как да задават добри въпроси, да мислят логично и как да говорят добре.
В своята лекция „Изгубените методи за учене“ Дороти Сейърс нарича тази фаза от детството „етап на дързостта“. Децата на възраст между 12 и 14 години са готови да обсъждат, дефинират и спорят; от нас зависи да ги научим как да го направят правилно. Както казва Сейърс, основната цел на логическия етап на образованието трябва да бъде подготовката на учител и ученик да „откриват заблудата, неправилното разсъждаване, неяснотата, отвлечеността и повторението и да ги нападат яростно“ („Изгубените методи за учене“).[3] Учим ги да дефинират своите термини, да се придържат към дадения предмет, да обмислят цялостно и двете страни на един аргумент и да задават много въпроси.
Сейърс ни дава един пример от историята. Малкото дете преминава от етапа на граматиката (състоящ се в запомняне на имена, дати и факти) към диалектичното разбиране на историята.
Историята, подпомогната от проста етична система извлечена от граматиката на богословието, ще осигури много подходящ материал за дискусия: Оправдано ли е поведението на този държавник? Какви са последиците на това постановление? Какви са аргументите за и против тази или онази форма на управление?
Дороти Сейърс, „Изгубените методи за учене“[4]
Забележете, че диалектиката не изисква специална научна степен по логика, компютърна програма или скъп комплект учебници. Това, от което се нуждаем в действителност, са качествени книги и време с нашите деца. Нужно е нашите младежи да се откъснат от екрана и да излязат на разходка с нас. Необходимо е да отделим време, за да им обръщаме лично внимание (може би след като малките деца са си легнали). Трябва да ги обичаме достатъчно, за да прекарваме това време с тях, да им дадем свободата да се борят с идеи и да ги подкрепяме в тяхното раздразнение заради въпросите, които са останали без отговор.
Освен опасението ни, че няма да можем да отговорим на техните въпроси, изглежда таим в себе си дълбок, неясен страх, че истината няма да издържи при една щателна проверка. Като християни трябва да отхвърлим тази идея. Нямаме причина да се страхуваме, защото знаем, че истината ще победи. Обаче, за да може Истината да работи в сърцата и умовете на нашите ученици, те трябва да имат възможността да задават изчерпателно въпроси, докато докажат истината на себе си. Твърде често ние се изкушаваме да им забраняваме да четат неща, с които не сме съгласни. Вместо това трябва да четем заедно с тях и да ги подканим да задават въпроси и да се борят с истината. Само тогава ще станат силни и ще могат самостоятелно да дирят Истината.
Може би нямате никаква представа откъде да започнете, за да задавате добри въпроси. Добрата новина е, че можем да подражаваме на тези, които са живели преди нас. Класическите, християнски педагози могат да ползват добри въпроси, които са били задавани в миналото. Аристотел, ранен гръцки философ, систематизира диалектичните въпроси в пет общи категории: дефиниция, сравнение, взаимовръзка, обстоятелство и свидетелство.
- С помощта на дефиницията ние се опитваме ясно да определим какво представлява едно нещо. (Като забавно упражнение вкъщи помолете вашето семейство да дефинира понятието „човек“.) „Какви са характеристиките на едно нещо? Към каква категория принадлежи тази личност, предмет, или идея? По какво си прилича с други предмети, хора или идеи в тази категория? По какво се различава.
- С помощта на сравнението ние задаваме въпроси като „По какво си приличат тези две неща?“ и „По какво се различават?“ Например, можем да сравняваме добродетели и ценности. Ще започнем с дефиниция на всяка дума. След това можем да разширим своето разбиране като попитаме по какво си приличат и се различават тези две неща.
- Относно взаимовръзката, ние задаваме въпроси, за да достигнем до истинските връзки между събитията. „Те свързани ли са в причинно-следствена връзка? Политиката на президента причинява ли инфлация? Или просто едното предшества другото във времето?“
- Относно обстоятелствата, питайте въпроси за това дали нещо е или не е възможно или вероятно, дали се е случило (минал факт) или ще се случи (бъдещ факт). Често най-голяма полза е да се задават такива въпроси: „Какво се случва в света....по времето на пътешествията на Колумб? Когато Шекспир пише пиесите си? Когато започва Американската революция?“
- При оценката на свидетелството, отчитаме какво са казали другите за даден въпрос. Твърде често днес ние приемаме статистики, без въобще да разбираме какво означават. При свидетелството ние питаме какво казват авторитетите по този въпрос. Кои авторитети могат да осигурят информация, която има отношение към този въпрос? Тези авторитети пристрастни ли са?
В общностите, които използваме учебната програма Classical Conversations [Класически разговори“, бел. прев.], ние задоволяваме нуждите на децата на тази възраст, като им предоставяме възможност да изучават заедно формална логика, така че да научат правилата за дефиниране на термини и за оценяване на валидността на аргументите. Събираме ги заедно, за да обсъждат настоящи събития.
След това им осигуряваме възможност да участват във въображаем съдебен процес. Това преживяване – кулминацията на единадесетия им клас – им позволява наистина да упражняват диалектика. Те трябва да задават добри въпроси на всеки един от свидетелите си, за да съставят разбираема, убедителна теза, която да наклони мнението на съдебните заседатели в тяхна полза.
Забележете, че употребата на тези упражнения не е ограничена до една определена дисциплина. Вместо това целта ни е да обучим децата си да задават добри въпроси по математика, естествени науки, история, литература и латински и се надяваме, че ще започнат да виждат как са свързани помежду си тези дисциплини.
Този процес ми хареса толкова много, докато обучавах последните си две момчета вкъщи, че реших да напиша книга за това, което съм научила. Обещавам ви, че вие също може да се наслаждавате, докато наставлявате детето си през този важен период на интелектуален и духовен растеж.
Помнете, че не е нужно да имате всички отговори. Вместо това се фокусирайте върху изграждането на взаимно доверие между вас и детето ви. Нека детето ви да научи, че можете заедно да търсите истината. Покажете на дело как се задават добри въпроси и как се търсят отговорите. Ако вие дадете такъв пример на вашите деца, те ще започнат сами да задават уместни въпроси.
Превод: Радослава Петкова
[1] Cornelius Van Til. Why I Believe in God, www. Reformed.org/apologetics/index.html?mainframe=apologetics/why_I_believe_cvt.html.
[2] John of Salisbury. The Metalogicon of John of Salisbury: A Twelfth-Century Defense of the Verbal and Logical Arts of the Trivium., Berkeley: U. of California Press, 1955.
[3]“The Lost Tools of Learning”, реч на Дороти Л. Сейърс в Оксфорд от 1947 г., www.gbt.org/text/sayers.html
[4]Ibid.
