Начало Няколко думи за възпитанието

Няколко думи за възпитанието

Според представително изследване на „Алфа Рисърч“, направено в самия край на 2018 г., две трети от българите смятали, че училището трябва и да възпитава децата ни. Съвсем искрено се питам, какво друго прави българското училище днес, че освен това, дето уж прави, трябва и да възпитава!? Ако се опра на чисто емпиричните си наблюдения, пред „ . . . и възпитава“, бих могъл да сложа: Отвращава и възпитава или унищожава и възпитава, или развращава и възпитава и т.н. При всички положения е ясно, че освен онова дето се прави в училищата, трябва да се добави и възпитание – поне според 2/3 от българите. Това силно ме обезпокои, понеже, заради познанията си по история (не са придобити благодарение на училището или университета) веднага се сетих за тоталитарния закон в комунистическа България от 1946 г., наречен: „Закон за обществени грижи и възпитание на детето“. Очевидно е, че голяма част от българските родители биха се зарадвали на подобен закон, но . . . да не се отплесваме от същността.

Направих си труда да проверя смисъла на думата „възпитание“ в Български тълковен речник и прочетох следното: „Системно въздействие върху някого (обикн. дете) с цел да се формира характерът му.“ Много точно казано! Ето ви още едно определение за възпитание: „Процес, при който се цели формиране на личностни качества, отношение към света, норми и форми на поведение. “ Също, много добре казано! Според Конституцията на Република България, чл.47 (1) „Отглеждането и възпитанието на децата до пълнолетието им е право и задължение на техните родители и се подпомага от държавата.“ Чудесно! Значи, ако се вярва на въпросното социологическо проучване, то повече от половината семейства в страната (66% за да сме точни) са склонни да се откажат от конституционното си право и задължение да си възпитават децата. 

Сещам се за една чудесна история, която четох във великолепната книга на Дж.Р.Ръшдуни „Интелектуална шизофрения“. Историята е част от биографичната книга на д-р А. Накашян. В нея, той разказва за думите на майка му към учителят, когато тя го е завела за пръв път на училище. Ето кратък цитат от книгата: 

„Майката на Накашян го завежда в училище и го поверява на учителя с думите: „Плътта му е твоя, но костите са мои.”[1] Тази често използвана поговорка има двойно значение. Първо, тя дава на учителя власт да преподава и дисциплинира детето. Детето принадлежи на родителите, но на основата на това те възлагат власт на учителя. Второ, тя дава плътта на учителя, за да бъде моделирана или наказвана при необходимост, но костите, основната структура, остава на родителите. Такова образование, макар често да е доста погрешно, все още има здрава основа в това, че не допуска правото да се пресътворява детето, а се стреми към неговото развитие на основата на семейството и обществото. Съвременното образование все повече не се интересува от плътта, но изисква костите на детето, т.е. правото да се пресътворява детето по своя собствен образ. Когато на училището се дава плътта, а не костите, то служи като обществен посредник и ограничава функцията си до образование. Когато училището изисква костите, то заявява, че правата принадлежат на училището и си присвоява функциите на дома и църквата.“ 

Тази история има и трета страна, която ми се ще да отбележа. Колкото и да претендира за „костите“ на детето, те едва ли биха останали за майката на Накашян. Всъщност, това е и проблема на днешните родители, които желаят училището да възпитава децата им: Възпитанието е неизбежен факт и въпросът никога не е възпитание или не възпитание, а какво възпитание? Ако използваме за някоя личност клишето, че е невъзпитана, това просто означава, че въпросната личност е била възпитана невъзпитано или погрешно – тук възниква и въпросът, според кои стандарти е възпитана въпросната личност? Нали така, ако възпитанието е системно въздействие върху някого, с цел формиране на характер, то не можем да кажем, че еди-кой си страда от липсата на характер, т.е. някаква система от ценности, чрез които дефинира реалността. Колко ценни са ценностите е пак отделен въпрос. 

Ако философският въпрос за възпитанието ни е ясен, трябва да се запитаме, на какви ценности би могло да възпита децата ни съвременното училище? Точно тук започва драмата: За съжаление, за детето днес училището е в много голяма степен неговия свят, а държавното училище не е готово, никога не е било готово, да поеме тази тежка отговорност и затова то просто вреди на детето и неговото семейство. Детето, което е предадено в ръцете на училищните власти веднага бива убедено, че учителят знае всичко и авторитетът на родителите мигновено отива в кошчето за боклук. Парадоксът е, че родителите са ходили в същото училище, но разбира се са забравили всичко или почти всичко, което са учили. Още по-големият парадокс е, че макар този факт, родителите желаят децата им да минат по същия път!? Всичко това по никакъв начин не пречи на училището да подкопава авторитета на семейството, като обществена институция. Училището е свят на власт и влияние, и понеже днес то е под властта на нечистоплътни политици и влиянието на външни господари, не е чудно, че постоянно злоупотребява със своята власт, полагайки систематични усилия да изкорени всички религиозни и семейни връзки на детето и да произведе един ум и характер без корени, разрушителен както за личността, така и за обществото – просто се огледайте! За нещастие, в твърде голяма част от светското образование тази липса на корени е критерий за успешен ученик и колкото по-напреднало е обучението, толкова по-радикално е отчуждението от семейството и дома. В този смисъл образованието днес е антихуманно и шизофренично – всичко това е всъщност неизбежна част от държавното възпитание на децата! 

Възпитанието днес представлява индоктринация в агресивен политеизъм. До преди одържавяването на  Възрожденските училища в България ценностите на детето са били монотеистични в смисъл, че то е било възпитавано под властта на родителите си и е споделяло тяхната вяра като е нямало други учения или ценности освен семейните – точно същото е искала и майката на Накашян. Днес, в държавното училище детето е подложено на влиянието на множество противоположни вярвания и учения. Това означава, че възпитанието и образованието на съвременното дете е политеистично. След време, когато децата пораснат и станат зрели маже и жени се женят (поне някои от тях), но мъжете се женят не за дъщерята на дадени майка и баща, а за ученичката на много хора, продукт на неизброимо количество, божества, идеали, политики, сили и пр. Същият е и процесът, от гледна точка на жената: Тя не се омъжва за мъж, възпитан в определено семейство, а за мъж, продукт на политеистичната, общообразователна култура в държавното училище.  Децата са подложени на интелектуално разчленяване, понеже безспорно живеем във фалшив, политеистичен свят и всичко в този свят – изкуство, образование, преса, телевизия, кино и държава налагат претенциите на мултикултурализма. На всеки ъгъл се изправяме лице в лице с враговете на семейството и правото му да възпитава децата си. Примерите са безброй и едва ли е нужно да се споменават поотделно. 

Как българските родители отговарят на този политеизъм, по отношение възпитанието на децата им? Очевидно с одобрение и аплодисменти, щом повечето от тях желаят да предадат „плътта и костите“ на децата си именно в ръцете на държавните, дотирани с откраднати от хората пари училища. Има и друга група от родители, които виждат проблемите, но предпочитат да им отговорят с отстъпление в безнадежден изолационизъм – бягство от света. Подобен отговор е по-скоро подкрепа за политеизма, съюз с него. Оправданието на тези родители е меко казано нелепо, защото те си мислят, че чрез бягство от битката отстъпват територията на семейството по стратегически причини. Само че, когато тоталната държава завладее част от територията на семейството, в случая възпитанието на децата, заради вашата пасивност, страх и бягство, много трудно бихте я отвоювали обратно.

  

На фалшивото, политеистично държавно възпитание трябва да отговорим с истинско, семейно образование и възпитание! Ако семейството разбира величината на призванието си и тежката задачата, с която е натоварено, и се подготви да реши проблема, а сетне вземе и да го разрешава, то убеден съм, че незаконните претенции на държавните „възпитатели“ ще се свият като зла сянка пред слънчев лъч. Семейството не е институция за бягство или за изолация, а място за подготовка и израстване във вяра, която може да променя цели общества и народи. Моето разбиране е, че семейството трябва да се включи в битката за собственото си оцеляване и това определено е пряко свързано факта, че децата трябва да бъдат възпитавани от своите родители в едно сплотено и регулирано от справедливи закони общество. Работата наистина е много и никак не е лесна, но слава Богу, някои от нас са я вече наченали.


 

[1] (A. Nakashian, A Man Who Found a Country, p. 9. New York: Crowell, 1940.)

Категории: Домашно образование, Свобода и образование, Семейство, Държава, Общество