Да завършим маратона
Нека не се поддавамe на умората
Всяка сутрин се събуждаме и се заемаме със задачите на домашното образование. Понякога всичко върви добре – децата се стараят, телефонът не звъни, никой не е болен, млякото не се разлива върху котлона и всички са весели, засмени и учат. Други дни пък са разбъркани заради разминаването на личните ни графици, поради множество задачи, свързани с различните учебни програми на децата, семейни нужди, дисциплинарни проблеми и разни други събития, които заплашват да провалят нашата продуктивност и може би дори вярата ни, че постъпваме правилно. Ако се случи така, че няколко поредни дни се окажат „катастрофални“, някои мрачни мисли може да нахлуят в главата ни: „Може би провалям децата си. Може би трябва да ги запиша в училище...“ Докато се влачим през хаоса, тези чувства на обезсърчение може да посеят в нас съмнение, което може да пусне корени в ума на всеки от нас, без значение колко твърди и посветени сме в своето решение. Затова е много важно да разсъдим трезво, когато ни споходят такива моменти. В такива случаи трябва да се отдръпнем и да си зададем един много важен въпрос: Какво правим всъщност?
Повечето от нас са избрали домашното образование заради една или друга от тези често срещани причини: имали сме лоши преживявания в държавното училище, изпитваме притеснение заради светския и дори антихристиянски характер на учебната програма или среда в училище, не можем да си позволим да платим за частно образование, обичаме децата си прекалено, за да ги пратим на училище при други хора, вярваме, че можем да ги обучаваме по-ефективно вкъщи, или просто сме имали приятели, които са ни убедили да пробваме. Но след няколко месеца или години нашето основание да продължим с домашното образование става все по-лично, интуитивно и ревностно – и понякога е трудно да го изразим с думи. Започваме да осъзнаваме, че сме искали да „правим училище“ по различен начин заради някаква по-голяма причина, и желанието да си образоваме децата вкъщи става наше призвание, даже мисия.
Както Джон Тейлър Гатоу красноречиво обяснява в Затъпяване: скритата цел на държавното образование[1] и в Задкулисната история на американското образование[2], повечето държавни училища в САЩ (и частните, които им подражават) са създадени, за да преподават уроци по конформизъм, посредственост, страх и апатия – и до голяма степен са успели в това. Когато четем Гатоу, започваме да осъзнаваме, че самите ние сме били ограбени; нашите попиващи умове и младежки плам са били или подложени на системен глад или са били подведени, докато са се борили с двата демона на отегчението в класната стая и с принудата да паснем на средата. Беше нещо нечувано един ученик сам да насочва своите академични интереси. Условието да спечелим играта беше да научим всички верни отговори, но смисленото учене – ако въобще се имаше такова – беше мъгляво и временно. В най-лошия случай се оказва, че не сме успели да вземем почти нищо, в най-добрия – получените знания не оправдават похарченото време и потенциал от наша страна. След като осъзнаваме това, ние започваме да искаме нещо различно за нашите деца.
Затова търсим налични алтернативи в света на домашното образование, където съществуват индивидуализирани възможности, които наистина ангажират капацитета на децата, където трудността съответства на способностите на детето. Може би откриваме метода на тематичното изучаване, или ценността да учим латински и да четем класически произведения заедно с цялото семейство, или нашите гимназисти ходят на университетски курсове или на стаж. Всичко изглежда толкова хубаво и правилно.
Но тогава на вратата ни се появява призракът на притеснението относно университета и с него се връща нашето изкушение да възпроизведем вкъщи училищната среда, от страх да не би нашите ученици да имат по-различна учебна програма от тези в кварталните училища и така да останат неподготвени за прием в университет. Отново може да започнем да мислим, че е по-добре да ги пратим на училище. Но наистина ли искаме да се върнем към хомогенизираната поточна линия на образованието, от която решихме да избягаме в самото начало? Съмнявам се, че е така.
За щастие можем да чуем и да прочетем много успешни истории на домашни ученици. Заглавия като „Домашните ученици са подготвени за университета“, както и истории на други семейства, чиито деца са по-големи от нашите, ни помагат да осъзнаем, че няма нужда да се прекланяме пред големите идоли - изпитите САТ и техните по-малки слуги – тестовете Iowa Basics. Нито трябва да принасяме на олтара нашите транскрипти[3], след като сме пожертвали талантите и увлеченията на нашите деца заради механичния свят на оценки от тестове и матури. Днес университетите обичат домашните ученици, защото от всички студенти, които биват приемани там, нашите показват средно статистически по-високи нива на академична готовност, имат изградени навици за учене, по-добър характер и по-голям лидерски потенциал. Затова няма нужда да се притесняваме.
Все пак трябва да следим голямата цел. Да, страната може да се нуждае от повече добре образовани граждани, а светът вероятно се нуждае от хора, които имат по-добри умения да мислят и да решават проблеми. Дори Бил Гейтс вижда това. Но ние знаем нещо, което той не знае – че светът в действителност има нужда от повече добри хора. Последното нещо, от което се нуждаем, е от поредния атеист с докторска академична степен; вместо това отчаяно имаме нужда от внимателни и етични хора, мъдри и справедливи, с вяра, която е основана на разума. Наистина объркването в съвременното образование произлиза от дълбокото неразбиране на неговата същност. Макар светът около нас да вика със силен глас, че предназначението на училищата е да дават социализация и професионално обучение, дълбоко в сърцето си знаем, че не това е смисълът на образованието.
Какво ще кажете за много по-старата, по-добра идея – че истинската цел на образованието е да култивира мъдрост и добродетели? Харесвам тази мисъл. Още първия път, когато чух за нея, я харесах и все още я обичам. Какво по-голямо призвание можем да искаме от това да помогнем, колкото се може по-енергично, за изграждането на поколение от мъдри и добродетелни хора, боящи се от Бога, които могат да изразяват себе си, изпълнени са с вяра и могат да мислят. Каква по-хубава работа можем да намерим?
В такъв случай трябва да се запитаме, естествено, кой е най-добрият начин, по който можем най-добре да култивираме мъдрост и добродетели? Връщайки се отново към древните мислители, както и към големите християнски богослови, виждаме, че това се постига чрез изпълването на душата с Доброта, Истина и Красота. За щастие домът е подходящ за тази задача – обучението на волята (да върши добро), на ума (да познава истината) и на сърцето (да обича красотата). Той е идеален за развитието на характера, знанията и уменията.
В домашното образование виждаме изобилие от възможности да служим един на друг в семейството и в общността и така да възпитаваме желанието да вършим това, което е правилно, когато трябва да се направи, дори когато това е неприятно и неудобно. Самоотвержеността и служенето развиват характера и правилно ръководят волята.
В идеалния случай образованието трябва да бъде индивидуализирано, неговото съдържание и темпо трябва да бъдат подходящи за ученика, показател, по който и най-добрите училища не могат да се конкурират с домашното образование. Малкото домашно или селско училище, където ученикът работи с естественото си темпо и е свободен да развива своите интереси, е идеал, който обикновено се потвърждава дори от професионалните педагози. Освен това родителите имат свободата да изберат съдържание, което е базирано върху Божията истина, а не върху релативизма на модернизма, който е повсеместно разпространен в естествените науки, историята и литературата, които днес се преподават в държавните училища.
На последно място, ние знаем, че домашното училище е съвършената среда за развиване на умения; то е начинът, по който красотата се ражда в света, без значение дали е чрез музика, рисуване, писане, говорене, фотография или филмово изкуство. Домашно образованите ученици са благословени със свободата да преследват мечтите си, с дисциплината да постигнат добро качество и с желанието да вършат това за Божия слава.
Ако погледнем от тази перспектива, ще видим, че наистина правим най-важната работа на земята. Нека не се изморяваме да вършим добро.
Превод: Радослава Петкова
Статията е взета оттук.
[1]Издадена от „Изток-Запад“ през 2010 г.
[2]John T. Gatto, The Underground History of American Education: A Schoolteacher’s Intimate Investigation Into the Problem of Modern Schooling, Odysseus Group, 2000.
[3]Transcript e академичната справка за дисциплините, които даден ученик е учил през определен етап от своето образование.
