Начало Класове с деца на различна възраст

Класове с деца на различна възраст

В качеството си на учител, образователен консултант и презентатор на обучения за повишаване на професионалната квалификация имах възможността през изминалите двадесет години да посетя широк спектър от училища и училищни райони – спектър, който обхващаше „добрите, удивителните и катастрофалните“. Едно нещо, което се виждаше отново и отново, бе как отрицателното влияние на класовете, образувани от деца на една и съща възраст, може да подкопае скрито иначе добрата образователна философия на училището. Обикновено историята се развива по този начин:

Група родители полагат херкулесови усилия, за да направят училище – постигат съгласие относно образователната философия, избират или разработват учебна програма, намират способни учители, място за училището и успяват да се справят с бюджета така, че да им излиза сметката. Първата година е трудна, но успешна – средата в училището е като семейна, обикновено има двадесет или тридесет ученици на възраст от детска градина до шести клас, които учат в две класни стаи. През втората година се записват още ученици, което налага да се вземат повече стаи, учители и материали. Бидейки добро училище, то продължава да се разраства и увеличаващият се брой ученици подхранва надеждите, че ще има финансова стабилност. Но на четвъртата или петата година става промяна – вече има „достатъчно“ ученици за всеки „клас“, за да се разделят паралелките по възраст. След това училището започва бавно и неизбежно да се превръща точно в такава институция, от каквато са искали да избягат неговите основатели. Децата започват да се делят на групички. Влиянието на връстниците започва да доминира в социалната среда. Учителите усещат натиск да гарантират, че всяко дете в класната стая върши една и съща работа с една и съща скорост. Чудесната атмосфера на училището съставено от една класна стая, която позволява всеки да напредва със своята скорост, да участва в проекти и да се изявява, сега се е превърнала в поточна линия, която осигурява образователен продукт с предварително определена скорост. Вълшебството изчезва; първоначалните идеали ги няма вече.

Все пак, този почти неизбежен сценарий може да бъде избегнат. Моят опит показва, че един от най-важните фактори, които влияят върху дългосрочния успех на едно училище, е решението да се запазят паралелките с деца на различна възраст, дори когато броят на записаните деца позволява да се сформират паралелки с деца на еднаква възраст. Най-добрите, най-ефективните, живи, подкрепящи училища, които съм виждал, имат няколко общи характеристики и една от тях е паралелки с деца на различна възраст, които се намират в различни класове на учебната програма. Защо това е толкова важно? Заради четири причини: разделянето на децата по възраст е фундаментално неестествено, може да навреди на здравословното социално развитие, ще потисне развитието на лидерски умения и ще създаде изкуствена среда за преподаване и учене.

Ние, хората, не се раждаме в котила. Идеята да сложим 26 деветгодишни деца в една стая за целия ден би изглеждала по всяка вероятност неестествена, дори абсурдна за почти всички хора, които са живели преди средата на 19 век. През по-голямата част от историята семейството е било оптималната учебна обстановка, където разликата между децата е година или повече. Следователно те са можели да се учат едно от друго в естествена среда, където старшинството и рангът са ясни, отговорностите съответстват на способностите, индивидуалните интереси и таланти се развиват и всеки може да учи със своето темпо. Четящите хора в семейната среда четат на глас на тези, които все още не могат това, уменията могат да се развиват постепенно, без конкуренция и натиск, а всеки се научава да уважава и да се грижи за останалите. Макар семействата често да са наемали учители и инструктори, за да преподават на всички или да обучават определени хора индивидуално, те винаги са били най-добрият модел на училище, защото са структурирани така, че да насърчават индивидуалността, да изграждат характера, да развиват уменията и да обучават лидери.

Какво се случва в социалната среда, когато децата са разделени по възраст? Неизбежно това започва да влияе по два вредни начина: 1) става трудно да си лидер и 2) става много по-трудно да се учиш от другите. В класна стая, където всички са на десет години и се предполага, че са „равни“, две неща стават отчетливо „не особено яки“. Малко вероятно е едно дете да мисли по подобен начин: „Джони е толкова учтив, така добре се изразява, толкова е внимателен към останалите – толкова много ми се иска да съм като него.“ Съответно Джони също едва ли би помислил „Били има проблеми с поведението, по-добре да съм много мил с него и да му помагам. Трябва да се опитам да бъда добър пример за него.“ Ако Джони и Били са на една и съща възраст, Джони ще трябва да слезе до поведенческото и лингвистично ниво на Били, ако иска да има някакви комуникация с него, защото двамата са сложени в среда, която предполага, че са „равни“ във всяко отношение. Умножете този резултат по двадесет и седем и ще видите как детето, което е поставено във възрастово сегрегирана среда, в действителност е принудено да се съобразява с най-ниския общ знаменател на използвания език и демонстрираното поведение в групата, иначе рискува да бъде остракирано. В група, където децата са на различна възраст, отсъства претенцията, че всички са „равни по ранг“, и е напълно нормално да искаш да си като тези, които са по-големи или по-зрели, както и да чувстваш отговорност за тези, които са по-малки и все още незрели. Затова всеки е свободен да подражава на по-добрите и да бъде пример за по-слабите, което е здравословна, изграждаща социална среда.

Вижте например аспекта с развитието на лидерски и експертни качества. В класна стая с деца на различна възраст е обичайно учителят да насърчи по-напредналите ученици да помагат на по-малките или на не толкова напредналите. Това може да постигне добри резултати по четене, писане и математика. От време на време може да се чуе оплакването на някой родител, че неговият ученик, който е „напред“, се „задържа“ от учителя, който иска от него да използва времето си, за да обясни нещо на друг ученик. Това твърдение показва удивително невежество; всеки разумен човек, като размисли, ще се съгласи, че най-добрият начин да научиш нещо добре е да го обясниш на някой друг! Всъщност, налагането на учебна среда, която обезсърчава или възпрепятства напредналите ученици да обучават другите, може да се определи като вредна за тяхното образование – а ние вършим това всеки път, когато отделяме напредналите ученици от тези, на които те могат да помагат. Ако искаме да затвърдим наученото, да насърчим изграждането на лидерски умения и да изградим отношения на базата на взаимно уважение, паралелката с деца на различна възраст е много по-добра среда отколкото съвременната класна система. Това ще ви потвърди всеки, който е израснал в малко училище, състоящо се от една класна стая.

Ами учителят? Не е ли много по-трудно да се преподава на клас, съставен от деца на различна възраст? Едва ли. Паралелките с деца на една възраст създават изкуствена среда, където учителите и администраторите вярват, че могат да водят едно дете през учебната програма с дирижирано темпо, основавайки тази презумпция на идеята, че децата трябва да имат приблизително еднакви възможности заради приблизително еднаквата си възраст. Децата, които не отговарят на това очакване, получават етикета „даровито“ или „СОП“, или просто се превръщат в дисциплинарен проблем за учителя. Всеки, който е работил с деца за определено време, знае, че може да вземете двадесет деца, които са родени на един и същи ден, и пак да имате огромни разлики от три-четири или повече класа в уменията за четене, писане и решаване на задачи. Групирането на деца по възраст не означава и никога няма да означава, че сте ги групирали по способности. Затова учителят, който счита, че е отговорен всяко дете да научи всичко, което той преподава, е принуден да следва „средното ниво“ на групата, виждайки напредналите деца да скучаят, а изоставащите да гледат безучастно, защото нямат представа за какво се говори. Може би някога в миналото, когато „клас“ е означавало нещо друго, а не приблизителна възраст – когато е трябвало да издържите изпита за четвърти клас, за да преминете в пети – тогава класовете са имали смисъл. Но сега няма такова нещо като изпит след четвърти клас, на който да бъдеш скъсан, а да си в пети клас означава единствено, че си приблизително на единадесет години.

Оптималната учебна среда е тази, която позволява на всяко дете да напредва със своето собствено темпо, в която ученикът има възможност да се упражнява достатъчно, за да овладее едно умение. Някои деца имат нужда от повече упражнения по спелинг, четене, писане и решаване на задачи, отколкото други. Ако един ученик може да научи едно фонетично правило или математическо действие с десет упражнения така, че да го разбере и да го запомни, друг може да се нуждае от сто и дори хиляда упражнения, за да достигне до същото ниво на владеене на материала. Всеки родител с повече от едно дете знае това. Ако учителите очакват всеки ученик в класа им да овладее материала с един и същ брой упражнения, те се надяват на нещо, което никога не се е случвало и никога няма да се случи. Обаче, ако признаят факта, че учениците ще достигнат до компетентност с различна скорост, може да съобразят своето преподаване с това и да създадат такава ситуация в класната стая, която насърчава, а не възпрепятства индивидуализираното обучение и практика. Ако класните стаи с деца на различна възраст подпомагат този вид преподаване, тези с деца на еднаква възраст го възпрепятстват. Макар някои съвременни учители да твърдят, че това е трудно и дори невъзможно, най-успешните образователни програми (сред тях Kumon Math[1] и Accelerated Reader[2]) са изградени на базата на индивидуализирана инструкция и индивидуализирани задачи за упражнения.

Да погледнем истината в очите. Повечето училища са фабрики, предназначени да произвеждат стандартизиран продукт, а не да образоват отделните хора за живота. Повечето от нас сме оцелели след такъв вид образование, но искаме нещо по-добро за децата си – просто е трудно да се откажем от парадигмата на разделените по възраст класове, които са единственото, с което сме свикнали. Ако искаме да направим нещо различно, трябва да сме смели. Ще трябва да разчупим тази парадигма. Най-добрият начин да направим това е да елиминираме класовете и да създадем различен начин, по който да измерваме и признаваме напредъка. Сещам се за три училища, които са направили това, и със сигурност те съвсем не са единствените.

Първото училище, в което работих, е малко, елитно училище в щата Пенсилвания с около четиридесет ученици на възраст между 6 и 13 години. Те са разделени на три курса: начален, среден и горен. Макар училището да е с целодневна програма, родителското участие се счита за първостепенно по важност. Учебният материал не е разпределен по класове, а на осем нива в три области – интелектуална, социална и физическа компетентност. Изискванията за достигане на следващото ниво във всяка от тези области са ясно определени и всяко семейство поема пълната отговорност да помага на учениците да ги покрият. Работата на учителите е да подпомагат семейството и да вдъхновяват и ръководят децата. Учениците са повишавани в следващата група на базата на своите способности и постижения, а не заради достигането на определена възраст. При такава система няма нужда от стандартните оценки и бележници. Всички обичат това училище.

Вторият случай, където видях успешно премахване на класовете, е в малък държавен училищен район в Аляска, който е съставил система за оценяване и напредване за деца от 6 до 18 години и осигурява превъзходно образование за ученици, които са предимно от местното население. Има седем предметни области (четене, писане, математика, услуги към обществото и кариера, здраве, естествени науки и хуманитарни науки), всяка от които е разделена на десет нива. И тук изискванията за преминаване от едно ниво в друго са ясно определени и всеки ученик знае точно какво трябва да може да направи, за да бъде повишен. За да завърши училище, всеки ученик трябва да достигне до осмо или по-горно ниво във всичките седем предметни области. Тази система правилно поставя отговорността за учене върху самия ученик и семейството му, като запазва мястото на учителя като инструктор или индивидуален съветник, а не като ръководител.

Накрая нека да разгледаме едно забележително прогимназиално училище в Северозапада [на САЩ, бел.прев.]. Практически това е училище за деца от пети до осми клас с над 300 ученици, всяка паралелка е смесена, не се използват учебници, освен по математика. Цялото училище изучава едновременно един и същ период от историята и всяка паралелка има ангажимента да изследва и представи пред цялото училище определен аспект от този период. Естествените науки се изучават в контекста на конкретни въпроси или проблеми, с фокус върху  изследователската работа и провеждане на експерименти. Но най-важното е, че училището има половин дузина различни „бизнеси“ – някои от които действително генерират приходи – от работилница по дърворезба до парници за отглеждане на цветя. Всеки шест седмици учениците сменят своята работа. Когато гостувах там, две момичета на около единадесет-дванадесет години ме разведоха из помещенията. Когато стигнахме до помещението с аквакултури, по-тихото момиче изведнъж се оживи и започна да ме обсипва с подробности. Попитах я дали работи там и тя ми отговори: „Аз съм управител в момента.“

Ето едно държавно училище, което сериозно предизвиква парадигмите на разделянето на децата в класове според възрастта им. Това са три забележителни примера за училища, които са запазили структурата си с паралелки от деца на различна възраст, преодолявайки натиска на съвременната училищна среда, погълната от стандартизирани тестове. Има и други такива примери, но само тези училища, които осъзнават ясно перспективата за своето бъдеще и имат ясни основополагащи принципи, ще имат такъв успех, защото натискът да се съобразяват и да приличат на другите училища в квартала винаги нараства с увеличаването на хората, които се включват в тях. За да направиш нещо различно, трябва да искаш да си различен. Това може да се направи и трябва да се направи, защото е най-доброто нещо за децата.

 

Превод: Радослава Петкова

Статията е взета оттук 


[1]Програма по математика, разработена от японския учител по математика Тору Кумон, използвана в училища в много страни.

[2]Софтуерна програма по четене, разработена от Renaissance Learning, Inc. Използва се в училища в САЩ.

Категории: Свобода и образование, Семейство, Държава, Общество, Практични насоки, Методи