Декларация срещу решение 373 на Министерски Съвет
ДЕКЛАРАЦИЯ
от Асоциация за домашно образование
по повод Решение 373 на Министерски съвет от 05 юли 2017 година
Уважаеми дами и господа,
С настоящата Декларация изразяваме нашето категорично становище по повод Решение 373 на Министерски съвет от 05 юли 2017 година, озаглавено: „Решение за създаване на механизъм за съвместна работа на институциите по обхващане и задържане в образователната система на деца и ученици в задължителна предучилищна и училищна възраст.“
Горепосоченото решение на Министерски съвет е акт на открита агресия спрямо семейната институция, свободата на съвестта и избора на образователна методология от страна на родителите. За пореден път се прави циничен опит държавата да изземе правата на родителите. Решението е лишено от морален и етичен контекст и е в нарушение на редица български и международни закони, по които Република България е страна. В този смисъл, чрез настоящата Декларация заявяваме, че Решение 373, от 05 юли 2017 година, трябва да бъде незабавно отменено. Готови сме да използваме всички позволени от законите средства (български и международни), за да постигнем тази цел. Срамното за българското правителство решение ще бъде незабавно разпространено сред демократичната международната общност, за да стане ясно, че българските граждани не се идентифицират с тоталитарните, про-фашистки решения и действия на управляващите в страната ни.
Правни противоречия
Решение 373 на Министерски съвет от 05 юли 2017 година влиза в крещящо противоречие с българското законодателство. Искаме да ви припомним, че според чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България има редица международни декларации и закони, които се прилагат приоритетно спрямо българските, и то по силата на самата Конституция:
“Международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право на страната. Те имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат.”
Следва да цитираме международните договори, които по силата на Конституцията са част от вътрешното ни законодателство, и с които българските управници не се съобразяват за пореден път:
Всеобщата декларация за правата на човека, чл. 26, ал. 3: „Родителите имат право с приоритет да избират вида образование, което да получат техните деца.“ Това е изключително силно заявление, породено от драматичната история на XX век, характерна с липсата на уважение към личността – имаме предвид двете Световни войни, както и тоталитарните диктатури в така наречения Източен социалистически блок. Държавата може да предоставя образователни възможности, но не и да ги контролира или управлява. Само личността може да развие капацитета, придобиван чрез образование – държавата не е личност, а фикция. Държавата трябва да уважава личността, семейството и обграждащата култура, както и правото на индивида за себе-определение. Липсата на подобно уважение лесно води до злоупотреба с държавната власт, превръщайки задължителното образование в задължителна тоталитарна идеологическа индоктринация, която не развива, а унищожава човешката личност.
Това задължение спрямо всеобщите права на човека предполага да бъде разбирано и прилагано във връзка с други основни постановления на Всеобщата декларация за правата на човека като например Член 16, ал.3, който заявява, че: „Семейството е естествена и основна клетка на обществото и има право на закрила от обществото и от държавата“, както и Член 18, гласящ: „Всеки човек има право на свобода на мисълта, съвестта и религията; това право включва… свободата да изповядва религията или убежденията си, индивидуално или колективно…чрез обучение.“ Тези задължения трябва да бъдат възприемани сами по себе си, като очевидната основа за тълкуване и прилагане на всички международни и национални закони, свързани с правата на човека.
Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ), Протокол 1, чл. 2, гласи: „Никой не може да бъде лишен от правото на образование. При изпълнението на функциите, поети от нея в областта на образованието и преподаването, държавата зачита правото на родителите да осигуряват на своите деца образование и преподаване в съответствие със своите религиозни и философски убеждения.“ Този текст недвусмислено подчертава, че правото на образование е изключителен прерогатив на родителите, които вземат решение за начина на образование за децата си. Държавата е длъжна да зачита това родителско право!
С други думи, държавата е длъжна да насърчава образователни уредби, които поощряват човешкото достойнство, особено такива, които разпознават уникалността на всяко човешко същество и производната необходимост от индивидуален подход към образованието. Държавата уважава и защитава свободата на образованието като необходимо следствие от човешкото достойнство, което трябва да позволява на всеки човек да търси и да се възползва от тази образователна уредба, която е най-благоприятна за развитието на неговата или нейната уникална личност.
Международният пакт за гражданските и политически права заявява в чл. 13, ал. 3: „Държавите - страни по този пакт, се задължават да зачитат свободата на родителите и в съответните случаи на законните настойници, да избират за своите деца училища извън тези, създадени от официалните власти . . . и да осигуряват религиозното и моралното възпитание на своите деца съобразно собствените си убеждения.“
Този текст недвусмислено задължава държавната власт да уважава и окуражава семейството да изпълнява своята роля в отглеждането и образованието на децата; да приема избора на родителите на образование на децата им, без значение дали е свързан с образователните политики на официалните власти. Държавата е длъжна да се въздържа от вмешателство в неприкосновеността на семейството и в избраните от него образователни форми, както и да признава специалната и незаменима роля на семейството в образованието на детето и в частност правото на родителите да избират вида образование, което тяхното дете ще получи. Пределно ясно е, че родителите имат естествено и фундаментално право да ръководят образованието и възпитанието на децата си.
В съгласие с чл. 13, ал. 3, Международният пакт за гражданските и политически права декларира още в чл. 18, ал. 4: „Държавите - страни по този пакт, се задължават да зачитат свободата на родителите или на законните настойници, да осигуряват религиозното и моралното възпитание на своите деца съобразно собствените си убеждения.“ Става ясно, че когато конвенционалните държавни училища предлагат образование, което възпрепятства възпитанието на децата съобразно религиозните и морални ценности на родителите или настойниците, то държавата се задължава да уважи правото на родителите или настойниците да осигурят среда, която не противоречи на собствената им възпитателна философия.
Взимайки предвид горепосочените текстове, у нас силно недоумение буди и фактът, че Министерски съвет не се е съобразил дори с Конституцията на Република България, когато е съставил своето Решение 373, от 5 юли 2017 година.
Чл. 6. ал.1 и ал.2 от Конституцията установяват равноправие и равенство пред закона (не дискриминация): „Всички хора се раждат свободни и равни по достойнство и права. Всички граждани са равни пред закона. Не се допускат никакви ограничения на правата или привилегии, основани на раса, народност, етническа принадлежност, пол, произход, религия, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично и обществено положение или имуществено състояние.“ Незачитането на свободата на образованието и различното отношение на държавата според начина на упражняване на правото на образование е форма на дискриминация. По силата на Конституцията, държавната власт е абсолютно задължена да се разграничи от каквато и да е форма на дискриминация на основата на религия, светоглед, философия и т.н. Изпълнителната власт е длъжна да приеме правото ни на морално неподчинение, когато решенията ѝ влизат в конфликт с централните ценности на семействата.
Чл. 23 от Конституцията задължава държавата да признае свободата на образованието и активно да подкрепя правото на образование, като създава условия за свободно развитие на образованието и го подпомага: „Държавата създава условия за свободно развитие на науката, образованието и изкуствата и ги подпомага.“ Този текст ни принуждава да осъдим остро действията на властимащите, които в никакъв случай не създават условия за свободно развитие на образованието. Няма никаква свобода в това децата да бъдат издирвани и задържани в държавната образователна система, както изисква Решение 373 на Министерски съвет от 05 юли 2017 година.
Чл. 47, ал.1, от Конституцията гласи: „Отглеждането и възпитанието на децата до пълнолетието им е право и задължение на техните родители и се подпомага от държавата.“
Образованието е част от отглеждането и възпитанието на децата, което е отговорност (право и задължение) на родителите. Държавата трябва не само да признае тази отговорност на родителите, но и да подпомага нейното упражняване. Това означава, че държавната власт е длъжна да не пречи на семействата да организират своя семеен живот според ценностите си, разчитайки на пълна защита от страна на правото на уединеност; означава още държавата да предостави на семействата да избират свободно вида образование, което ще предоставят на децата си - свободен избор между различни образователни подходи. Държавната власт не трябва да налага ненужни товари върху децата или родителите, било то пряко или косвено, в резултат на правото им да упражняват образователна свобода.
Етични противоречия
Решение 373 на Министерски съвет от 05 юли 2017 година е издържано в стилистиката на диктаторските режими от времето на Адолф Хитлер и Йосиф Висарионович Сталин. Целият текст на въпросното решение почива на презумпцията, че децата са държавна собственост, докато ролята на родителите е сведена до биологични донори.
В Решение 373 е отразена философията на най-свирепите противници на индивидуалната човешка свобода. Неспособността на държавните ведомства да се справят с престъпността в страната посредством законодателни и административни реформи задейства бюрократичния рефлекс да се прехвърли вината за незадоволителната работа на държавните институции върху цялото общество. Тази позорна тактика ни е позната от недалечното минало, когато „Любимата партия бе права, дори когато греши“.
Факт е, че всяка тоталитарна система дефинира себе си като крайна власт и третира свободата и плурализма в образованието на децата като заплаха. Защо това е така, защо управляващата клика у нас желае да контролира децата на хората? Защото, който владее образованието днес, утре владее парламента. Колаборацията между държава и мафия в страната ни не може да си позволи израстването на поколение, което може да мисли, анализира и взема самостоятелни решения. Израстването на свободно поколение е смъртна заплаха за корумпираните управляващи, завзели властта в Родината ни.
Когато погледнем назад към историята, която по сентенция е учителка на живота, виждаме, че липсата на държавна намеса в образованието на децата е довела до най-великите икономически и военни постижения в историята ни. Възрожденските училища не са плод на държавна политика. Държавната образователна система не е наследник на частните, семейно организирани и поддържани школа от периода на Българското възраждане.
Великият български поет и революционер Христо Ботев предупреждава държавните и църковните власти по повод мераците им да обсебят семейството и да се месят в работата му по отношение на образованието: „По нашето убеждение, българските училища трябва да се оставят на мира и от правителството, и от екзархията, защото всеки един баща се грижи много по-искрено за образованието на своите деца, отколкото милиони правителства, билиони калугери и легиони комисии. Ако правителството или екзархията направят противното, то народът ще да предприеме строги мерки и против невиканите гости, и против техните насилия...“ - „Пак за управата на нашите училища“, Букурещ, 17 май, 1872г.
Днес общественото училище безспорно е държавно училище и възгледът му за образованието неизбежно е този на тоталната държава. Образованието е спряло да бъде отговорност на семейството и е станало отговорност на държавата. Държавата си е присвоила правото еднолично да определя естеството, обхвата и времето за образование, даже родителите да са по-способни от нея да образоват децата си. Така бива унищожено основно право на семейството и е наложен държавен контрол над детето.
Правейки училището зависимо от държавни средства, събирани чрез данъци, вместо от хората, то се превръща в още една институция, посветена на лични облаги, а не на призванието си. През последните 70 години сме свидетели на много голямо увеличаване на материалната база, а в последствие и на разрушаването ѝ, на прогресивно увеличение на отпуснатите парични средства, но успехът в образованието не се увеличава, а спада. Психологията на държавните училища показва изключителна арогантност към външна критика, въпреки нарастващата им неефективност, като че ли те са единственият път към истината. Причина за това е тяхното комфортно монополно положение, което ги лишава от конкуренция.
Образователната философия на тоталната държава не може да създаде отговорни хора; тя може само принудително да изисква отговорност и с това да стигне до чист формализъм. Ако отхвърлим индивидуалната свобода, която произвежда отговорността, формализмът остава единственото прибежище, освен пълната разруха, разбира се.
Великият писател Клайв Стейпълс Луис блестящо разглежда състоянието на държавно централизираното образование, обръщайки внимание на „трагикомедията на нашето положение – ние продължаваме да искаме настойчиво точно онези качества, които практически изкореняваме . . . Демонстрирайки ужасна глупост, отстраняваме органите, но искаме тяхното действие. Правим хора без сърца и очакваме от тях добродетели и предприемчивост. Подиграваме се на честта, а сме изненадани, когато открием предатели между нас. Кастрираме, а казваме на евнусите да бъдат плодовити.“ Това е блестящо описание и на постоянно провалящите се български държавни училища – институциите, в които българските чиновници и бюрократи искат да въдворят и задържат, чрез полицейско насилие, децата ни, според Решение 373 на Министерски съвет от 05 юли 2017 година!
Заключение
Категорично не можем да приемем тоталитарни действия и мерки от страна на държавата. Осъждаме остро Решение 373 на Министерски съвет от 05 юли 2017 година и настояваме за неговата незабавна отмяна. Заявяваме, че борбата ни срещу подобен произвол и насилие ще бъде постоянна, упорита и безкомпромисна! Нямаме намерение да се връщаме назад в тъмните години на тоталитарния режим и да се превръщаме в роби на мракобесна система, претендираща за божественото право да притежава децата ни. Гарантираме на всички политици, които подкрепят подобна тоталитарна намеса в неприкосновеността на семейството, че имаме непоколебимо намерение да им напомним кой е техният работодател, като впрегнем усилията си да мобилизираме всички граждани в страната и чужбина за масов и мощен отпор срещу насилието, което управляващите се готвят да упражнят срещу семействата и техните деца!
Историята е пределно красноречива: В сблъсъка между семейството и държавата, държавата неизбежно е обречена на поражение. Отново настояваме Министерски съвет да отмени незабавно своето Решение 373 от 05 юли 2017 година като противозаконно, тоталитарно и противоречащо на елементарните права и свободи на хората в тази страна. Несъобразяването с нашето желание ще доведе задължително до гражданско неподчинение срещу едно несправедливо, човеконенавистно решение, както и до международен натиск от страна на демократичните общества.
Асоциация за домашно образование
18 юли 2017
Декларацията е подкрепена от:
Свобода за всеки, електронно издание и правозащитна група
Национална мрежа на родителите
Българско либертарианско общество
Още по темата:
Оригинален текст на решението:
- Решение 373 на Министерски съвет от 05 юли 2017 година
- Resolution 373, July 5, 2017 – Republic of Bulgaria Council of ministers
