Начало За свободата и домашното образование

За свободата и домашното образование

Заемането на позиция, различна от тази на масите в едно общество формирано от своята квази-християнска, марксистко-демократична и откровено езическа култура, е сериозно предизвикателство. Свободата човек да бъде отговорен за действията си, да следва убежденията си, да управлява себе си и семейството си в среда, в която истината е относително понятие и се формира от силните на деня, не е лесно постижима и е резултат от вземането на трудни решения, за които се плаща конкретна цена. Едно от тези решения е изборът на родителите да образоват децата си у дома.

Събитията, които последваха моя избор да изведа сина ми Филип от държавната училищна система и да го обучавам така, както съвестта и вярата ме водят, ми показаха колко сериозно е предизвикателството да излезеш от установения тоталитарен образователен порядък в България. Разкриха ми обаче и сладостта да виждам, да дишам и да разсъждавам необвързан с пороците на системата.

През месец февруари 2012 г. отписах сина ми от държавното училище във Видин поради претърпяно от него насилие от съучениците му. Решението да му спестя стреса на държавната образователна система и да започна да практикувам домашно обучение не бе спонтанен акт на гневен родител, а постепенно назряващ копнеж. Когато се случи поредният инцидент в училището, в което учеше сина ми, осъзнах, че е време да действам. Написах уведомително писмо до директорката, в което заявих, че за мен е недопустимо да отсъства адекватна алтернатива за училищно образование, която да отговаря на желанието ми за най-добро развитие на детето ми и че възможността да го запиша в друго училище не стои на дневен ред, тъй като, по мое мнение, въпросното е най-доброто основно училище на територията на град Видин.

В последвалия разговор с водещия администратор на училището, разбира се, засегнахме темата за социализацията на детето ми. Тя изтъкна колко трудно ще му е да свикне да общува с другите младежи, ако е изолиран от тях. От своя страна отвърнах, че не мога да се съглася с този често изтъкван аргумент – за десоциализацията на детето, практикуващо обучение у дома. Социализацията има друго измерение, различно от това подрастващият да учи нецензурни думи от съучениците си, да натрупва в себе си агресия от насилието, насочено срещу него, да се усъвършенства в боравенето с презервативи в невръстна възраст, да попива неморалната позиция на безкритично отношение към хомосексуализма и т.н. Все практики, които аз самият съм наблюдавал като обичайни в държавното училище.

След като проучих възможността за дистанционно обучение по международната програма на училище CLASS, базирано в САЩ, записах Филип и започнахме обучението. Около месец по-късно социалните служби в град Видин – отдел „Закрила на детето“ се свързаха с мен и ми поставиха ултиматум: синът ми незабавно трябва да бъде записан отново в българско училище, ако ли не – ще последват големи глоби. Нещо повече, от службите заявиха, че назначеният по случая социален работник ще трябва да се срещне насаме с Филип, тъй като поради отпадане от училищната система, той вече е „дете в риск“. В своята „дълбока загриженост“ за моя син, възмутените от родителското ми „безхаберие“ държавни чиновници не спряха дотук. Заявиха, че са длъжни да влязат в жилището ни, за да огледат „условията, в които живее детето“. Аз, разбира се, отказах, позовавайки се на основното си право на неприкосновеност на жилището и семейния живот и категорично се възпротивих да поканя социалните работници да се намесят в живота на детето и на семейството ми.

През април, същата година, отдел „Закрила на детето“ заведе преписка в прокуратурата срещу мен под предлог, че има данни за извършено престъпление по чл. 182 от НК. Този член от Наказателния кодекс се отнася за родител, оставил детето си без надзор и грижи, от което са произтекли тежки последици за детето. С други думи – бащата, направил всичко възможно да предпази сина си от насилието, упражнено върху него в училище, е третиран от социалните служби не само като безотговорен родител, но дори и като престъпник.

В средата на май 2012 година получих призовка, в която ме канеха да се явя на 28-ми, същия месец, в качеството си на „свидетел” по полицейската проверка, извършвана по образуваната прокурорска преписка. В нарушение на закона, заедно с личната си карта, според полицейската призовка, трябвало да водя в полицията и 13-годишния си тогава син, за когото не ми бяха предоставили отделна призовка. Трудно ми е да опиша какво се случи в онзи момент в главата ми. Подложеното на подобен натиск въображение и роденият от него страх са много услужливи в такива случаи. Беше ми трудно да спя, а в безсънните нощни часове си представях как отмъкват сина ми от ръцете ми и аз няма какво да направя. Сутрините обаче идваха с ясната мисъл, че съм готов на всичко, за да не позволя да се случи подобен сценарий. Затова подготвих дори и план за бягство, ако органите на реда се опитат да отделят сина ми от мен.

След множество денонощия, изпълнени с безсъние и стрес, най-после денят за посещение на полицейския участък дойде. По време на разпита единият от двамата полицейски служители ме заплаши, че по чл. 182 съм щял да изтърпя наказание „лишаване от свобода до три години и обществено порицание“, с което на практика ме обяви за извършител на престъпление. По-късно, адвокатът ми направи опит да се запознае с преписката, за да организира защитата ми. Служителите на МВР – Видин отказаха да дадат информация, както и да предоставят самата преписка, нарушавайки конституционното ми право на защита.

Няколко месеца по-късно се случи логичното: Районна прокуратура – Видин отказа наказателно производство срещу мен и съпругата ми. Полицейското разследване бе установило, че няма данни за извършено престъпление. Прокурорът се бе съгласил с констатациите на полицията и даде отказ на искането на г-жа Маркова, директор на Дирекция „Социално подпомагане“ Видин, да започне наказателно преследване на родителите.

Това положително развитие до голяма степен е резултат от огромния брой писма, изпратени до институциите във Видин и София от хора от България и чужбина, съпричастни към моето семейство и към ситуацията, в която се намирахме. Широката публичност на казуса не само в пределите на страната ни, но и в чужбина, допринесе този случай да бъде подложен на внимателен анализ от страна на властите.

Разбира се социалните служби не се отказаха толкова бързо. На няколко пъти бях привикван отново в отдела, както и в Регионалния инспекторат по образованието, където ми казаха, че ще ме глобяват по членове от законите, регулиращи тяхната дейност. Спомням си една  впечатляваща ситуация, в която на питането ми „Защо тормозите моето семейство, а не обръщате внимание на децата от циганския квартал например“, с неподправено чиновническо възмущение, изписано на лицето ѝ, юристката на Социално подпомагане реагира със следните думи: „Що за въпрос? Та той е наше дете“.

Впечатляваща реакция, която още веднъж ми помогна да осъзная колко болен е начинът на мислене на българския социален чиновник. Обърканият служител от АСП не разбира, че на първо място, децата са на родителите и именно те, а не държавата, имат правото да ги възпитават съгласно собствените си убеждения, морал и справедливост. Вместо това, в нарушение на българските и международни закони, намесата на институцията ОЗД „в името на моето дете“ означаваше на практика упорита работа през цялото време против интересите както на сина ми, така и на цялото ми семейство.

Чрез тази и други подобни опитности открих, че ние, които сме избрали да обучаваме децата си у дома, трябва да защитаваме този избор, докато не стане ясно на бездушните бюрократи, че законът се създава, за да защити интересите и фундаменталните права на хората, а не с цел да улесни чиновническия тормоз над семействата и децата им. Докато не осъзнаят това, ние ще трябва да им го напомняме.

Днес, моето семейство не е заплашено от затвор или глоби по социалните и образователни закони, защото децата ми пораснаха. Много скоро обаче те ще станат родители и ще имат свои деца, които ще са мои внуци. Ето защо, задавайки си въпроса „Имам ли право да замълча пред факта, че образователната тирания продължава да тегне над страната, в която съм се родил и в която съм решил да живея със семейството си“ разбирам, че отговорът се налага от само себе си.

В заключение: Връзката между образованието и състоянието на един народ е несъмнено по-близка, отколкото можем да си представим. Тежката бюрокрация, ограничителните закони, свръхзаконодателството, високото данъчно бреме, корупцията сред държавните служители са само няколко от симптомите на болестта на българското общество, болест, която има своя произход в системата, образовала сегашните пораснали българи. Независимо че управниците твърдят друго, алтернатива има и тя е излизане от матрицата, формираща бездушния, лишен от морал и вяра облик на масите. Това излизане се нарича свобода и домашното образование е изключителна част от нея.

Категории: Домашно образование, Свобода и образование, Семейство, Държава, Общество, Философия, Закони