Начало Щрихи от семейната мозайка на Орлин и Цветелина Райкови

Щрихи от семейната мозайка на Орлин и Цветелина Райкови

Ние сме най-обикновено семейство с вълнения, обичайни за семействата с деца. Предполагам, че в голяма част от разказа ни ще видите поне донякъде себе си и своето семейство. Надявам се това да послужи като насърчение, че не сте сами, нито единствени с такива въпроси и ситуации.

Винаги сме искали да бъдем добро семейство – най-напред като взаимоотношения помежду си, а след това и като родители. И двете се оказаха по-трудни, отколкото очаквахме; и двете са осеяни с много падания и ставания; и двете костват много решителност, добра воля и жертва. И двете си струват цената!

Още от раждането на първото ни дете – дъщеря ни Боряна, а по-късно и с появата на другите – синовете ни Мартин, Андрей, Крум и Стефан, имаме силно съзнание за това, че основната отговорност за тяхното развитие лежи върху нас, техните родители, независимо кой друг ни помага в грижите за тях. Ние сме отговорни за пътя, по който ги насочваме. Ние сме отговорни за влиянията, които допускаме или не допускаме в живота им, докато са под нашето крило. Ние сме отговорни за примера, с който те израстват.

Да си родител е екстремно и уникално преживяване. Децата ни се раждат всяко със своите заложби, наклонности и потенциал, както и със своите слабости, ограничения и затруднения. Всяко е създадено интересно, неповторимо и значимо. Според нас нашата задача е да ги обичаме безрезервно, да им се радваме сърдечно, внимателно да ги опознаваме и безкомпромисно да им помагаме, доколкото можем, в хода на ежедневието си да усвояват всичко онова – истини, характер, ценности, принципи, нагласи, навици, умения, знания, разбирания, опит, взаимоотношения и т.н., което ще им е необходимо, за да бъдат един ден успешни самостоятелни личности, каквото и да означава това на практика за всяко от тях. Да си родител е едновременно наука и изкуство.

Разбира се, като хора ние имаме своите ограничения и несъвършенства. Ето защо за нас е ключово самите ние да живеем така, както учим децата си да живеят: от една страна да сме готови да платим цената, за да постъпваме, както смятаме, че е правилно да се постъпва, а от друга – да сме готови да си признаем грешките, да се извиним, поучим и продължим начисто. Това, което ни мотивира и поддържа, е убеждението, че от нас зависи единствено да правим каквото зависи от нас, доколкото ни стигат силите. Какво ще излезе от децата в крайна сметка е извън нашите сили и контрол. Всъщност, познавайки себе си, така е определено по-добре...

Как утъпканият път ни отведе до неутъпкани пътеки

И така, до момента на задължителната предучилищна група дъщеря ни беше постоянно край нас, както бяхме решили и за братята ѝ. Когато вече трябваше да я запишем някъде, като отговорни млади родители ние положихме усилия да подберем най-подходящата за нея предучилищна група, след това и най-подходящото училище, с проверени и одобрени от нас учители, независимо дали са на удобно място за нас или не. Полагахме усилия да поддържаме близък контакт с преподавателите ѝ, както и да имаме качествени взаимоотношения с нея. Разговаряхме редовно с учителите. Помагахме в часа на класа. Участвахме в родителското настоятелство. Не приемахме за даденост, че училището ще поеме нашите функции. Знаехме, че макар да ползваме услугите на образователната система, отговорността остава основно наша.

По това време вече бяхме чували за формата домашно обучение и знаехме, че има и българи, които я прилагат. Няколко пъти съпругът ми даже ми я предложи като реален вариант за нас и беше уверен, че е най-доброто за семейството ни и че аз лично ще се справя чудесно. Аз обаче изобщо не споделях неговата увереност и ентусиазъм. Не виждах себе си способна да нося такъв товар. Не разбирах защо трябва да правим нещо толкова непопулярно, без преди това да сме опитали общоустановеното. Не виждах защо да търсим алтернатива, ако можем и така да се справим – макар и с повече усилия от наша страна, на които бяхме готови и които ми се струваха все пак по-малко, отколкото ако трябваше да зависим изцяло от себе си. Той реши да не настоява и ние тръгнахме по утъпкания път.

Сега, години по-късно, си давам сметка, че това е типичната история на много семейства. Давам си сметка и че е било илюзия от моя страна. Но бях искрена. И типично за много семейства, към 2-3 клас илюзията се разби... Осъзнахме, че въпреки всички усилия от наша страна и доста уважителното отношение от страна на учителите сме твърде неудовлетворени и даже обезпокоени за развитието на дъщеря ни. Макар тя да харесваше училищното си преживяване, ние все по-малко го виждахме като нещо полезно и незаменимо.

Всъщност взаимодействието ни с държавното училище много бързо се превърна предимно в гасене на пожари, защото никой не ни питаше предварително на какво държим, дали сме съгласни, нито какво би било най-удобно за семейството ни... и съответно редовно се налагаше да вземаме решения, различни от масово очакваните. Детето беше потопено в среда, която насаждаше в него ценности, често обратни на изповядваните от семейството ни. Беше длъжно да учи по материали, проповядващи философия, която ние не одобряваме и периодично се налагаше да опровергаваме. Освен това учениците биваха рутинно манипулирани с цел поддържане на ред и дисциплина в класа, нещо напълно неприемливо за нас. Макар много от външните напрежения да се поуталожваха след разговор с учителката, виждахме как вътрешното напрежение в детето ни се трупа и докато ние си блъскаме главите в училищната крепост, то се отчуждава от нас, огъва се под тежестта на двоен стандарт между семейството и училището си и губи интерес към ученето. Плашеше ни мисълта, че ако е така, когато е на 8-9, какво ще стане, когато е на 15! Все по-ясно разбирахме, че ако не направим нещо, за да ѝ дадем по-добър шанс, на 15 ще е вече късно.

В крайна сметка си казахме, че ако искаме най-доброто, както го разбираме за нея и братята ѝ, трябва да скъсаме с държавната училищна система и сами да организираме обучението им. Което и направихме. Категорично и открито. Срещнахме се с директора, написахме писмо до училището и след като бяхме принудени да преминем процедурата за отпадане от училище, отпаднахме! И вече седма година учим самостоятелно вкъщи.

Една от първите ни стъпки, още докато обмисляхме как да постъпим, беше да издирим и се запознаем с български семейства, които обучават децата си вкъщи. Те ни оказаха огромна помощ с насърчението си да се решим на тази стъпка, с опита и подкрепата си, както и с готовността да споделят ресурсите си с нас - за което сме им признателни! Благодарни сме също на родителите и близките си, защото от самото начало те застанаха до нас с морална, материална, емоционална и физическа подкрепа и съдействие. Радва ни и това, че всяка година се запознаваме с нови семейства, които или също използват домашното обучение като форма на образование, или го обмислят, или вече са го избрали за малките си деца.

Във вихъра на домашното обучение

Оставайки да учим вкъщи, имахме две деца на официално училищна възраст и две по-малки. Чувствах се като човек, скочил направо в дълбокото. Първоначално се задушавах от свободата ни. Четях книги и блогове, разпитвах за идеи и насоки и най-честият отговор беше, че има много възможности и можем свободно да изберем каквото ни харесва. Аз не знаех какво ни харесва, не знаех как да оценя и пресея многото възможности; исках някой просто да ми каже какво да правим... и да го направя. Уви! Никой не можеше да ни каже това.

В крайна сметка решихме да започнем отнякъде, да пробваме достатъчно дълго, за да анализираме какво се случва, и, ако е необходимо, да внасяме промени в крачка... и така, колкото време ни е нужно, за да открием „нашето нещо“ и да го направим да работи за нас. Беше ясно, че ще има период на адаптация към новите условия и организация. Така че си обещахме да бъдем търпеливи към себе си, но упорити и да си помагаме взаимно (родители и деца).

Със съпруга ми отделихме време, за да обсъдим на какво държим наистина в обучението на децата ни, как виждаме процеса напред в бъдещето и съответно какви са според нас нужните първи стъпки. Направихме си учебна програма, избрахме си пособия, с наша помощ децата си съставиха седмична програма и се гмурнахме в морето на домашното обучение...

В края на първата тежка и емоционална година имахме повече негативен опит (какво не искаме да повтаряме), отколкото добри работещи практики (какво искаме да продължим да правим). Но вече познавахме по-добре въпросите, на които трябваше да намерим отговор, за да се справяме по-добре. Разбирахме по-добре с какво точно се борим. Бяхме започнали да променяме всадения ни стереотип за образованието. И въпреки всички перипетии бяхме убедени, че сме взели правилното решение! Бяхме си върнали семейния живот. Чувствахме облекчение, че проблемите, с които се сблъскваме, каквито и да са те, са далеч по-решими, защото са в наши ръце. Вече можехме да наблягаме на нещата, които смятаме за важни и полезни. Само месец-два след септември вече чувахме коментари, че децата ни са по-спокойни, че търканията, които имаха преди помежду си, са видимо намалели, и че с тях може да се разговаря по-нормално. Това ни даваше увереност да продължим напред. Казвахме си, че дори да пропуснем нещо, което почти сигурно ще стане, ако децата се научат да учат и израснат любознателни и уверени, те ще съумеят да го компенсират по-късно.

С всяка следваща година се ориентирахме все по-добре, докато в крайна сметка намерихме нашия „коловоз“ - разбиранията за това какво е подходящо за нашето семейство се поизбистриха и семейната ни философия за обучението на децата се пооформи. Разбира се, продължаваме да се учим и да търсим отговори на трудни въпроси, защото животът на семейството е динамичен и преминава през различни фази, което изисква гъвкавост. Но такъв е животът и такова е неговото училище! Често пъти битката учи повече, отколкото готовите отговори.

Първоначално бяхме решили да наблегнем на изучаването на английски език, за да може да запишем децата в дистанционна програма, която да ни дава структурата и пълнежа на обучението. Докато стигнем до този момент обаче, така посвикнахме сами да си създаваме програмата и се научихме да оценяваме свободата си, че вече не виждахме ползата и уместността от стандартизирана програма. Сега аз съм тази, която казвам на новите семейства, че няма проблем, защото има много възможности... :)

Щрихи от семейната мозайка

Много е трудно да опиша и обобщя динамиката и мозайката на нашето шарено семейство през годините. Мога само да предложа няколко широки щриха.

Искаме обучението да е естествена нагласа на семейството ни и възможно най-близко до реалния живот. Напомняме си, че то не се изчерпва с минаването на някаква програма, а е начин на мислене, при който използваме времето си (било то за работа по учебници или за свободна игра) по един или друг смислен и полезен начин. Глупаво е да си губим времето и да затъпяваме ума си с празни занимания. Между другото, „полезно“ не е задължително противоположно на „забавно“, даже напротив. Насърчаваме децата да учат не защото „трябва“, а за да се развиват и подготвят за самостоятелния си живот, както и за да опознават света, в който живеем. Много често настояваме не толкова на възпроизвеждането на материала, колкото на старанието и любознателността. Разбираме, че информацията се забравя, а понякога се недооценява поради липса на житейска зрялост, но все пак остава всичко онова, което извличат, полагайки усилия да се преборят със съответните предизвикателства. Когато търсим подход в конкретна ситуация, често си задаваме въпроса: Какво ще им е нужно да изградят в себе си, за да успеят като зрели хора, и какво трябва да изискваме от тях, за да имат най-добрата възможност да го постигнат? Така учебният процес и семейната динамика се превръщат и в един вид тренировъчна площадка – покрай знанията и способностите децата усвояват също така умения за взаимоотношения, вътрешна мотивация, отговорност, целенасоченост, прецизност, упоритост, взаимоотношения с различни хора, работа в екип, планиране и организация, реакция на провал или на успех и т.н., и т.н. По отношение на всичко държим летвата високо в стремежите си, но си напомняме в хода на нещата да подхождаме с милост и търпение – към себе си и към другите.

Продължаваме да си определяме годишна програма и цели, както и да си избираме учебни пособия по отделните предмети. Това са решения, които вземаме със съпруга ми за всеки учебен етап и за всяко дете. Не искаме обаче децата да се ограничават до избрания основен материал, а да го използват като гръбнак и да четат нашироко по съответните теми (което понякога се получава, а понякога не). Наблягаме на четенето и всичките ни деца обичат да четат, но ни харесва и да гледаме подбрани научно-популярни, документални и популярни филми. Имаме готовност да реагираме гъвкаво на различните новопоявяващи се възможности и интереси. Разговаряме много. Играем и се забавляваме заедно. Държим на правилните взаимоотношения помежду ни. Срещаме ги, доколкото ни е възможно, с интересни хора. Поощряваме ги да се възползват от всякакви възможности да опитват разнообразни занимания. Подкрепяме според силите си индивидуалните им проекти, проучвания и творения.

Обикновено имаме и седмична програма (която се съставя от децата и влиза в сила след одобрение от наша страна). Стремим се да я следваме, но тя може да бъде предоговаряна, съкращавана или разширявана според текущите обстоятелства и възможности. Мотото ни е, че „програмата ни организира, а не ограничава“. В същото време чувстваме свободата да почиваме, когато имаме нужда от почивка, и да разнообразяваме заниманията си, когато имаме нужда от разнообразие. Имаме навик сутрин, приключвайки закуската, с децата заедно да обсъждаме как точно ще протече денят ни и кой какви нужди и желания има. В хода на деня имаме както общи занимания, така и време за индивидуална работа. Да, понякога се налага децата да се изчакват, защото не мога да обърна внимание едновременно на двама или трима, но тогава използват времето за изчакване, за да правят нещо друго полезно.

Не всеки ден успяваме да свършим всичко, което сме си набелязали (още по-малко всичко, което на мен ми се иска), но ако сме работили усърдно и с добро отношение, го считаме за полезен и ползотворен ден. Някъде бях чела съвет да не се взирам във всеки отделен ден, а да оценявам домашното ни училище на по-големи отрязъци от време, защото напредъкът не се забелязва в малките и постепенни стъпки - вижда се и се оценява, след по-дълъг период от време. Действително е така.

Не се страхувам от скуката на децата и не се опитвам да ги забавлявам. Когато им е скучно, последното нещо, което получават е телевизия или компютър. Казвам им просто да си изберат какво искат да правят и да го направят интересно за себе си. От тях зависи да не им е скучно. Казвам им, че чувството за скука означава, че умът им е станал по-мързелив... и ще трябва да го пораздвижат с полезни занимания – книги, семейни игри, творчески проекти и други подобни. Човек невинаги може да избира или контролира обстоятелствата, но винаги може да направи най-доброто в обстоятелствата, при които се намира. Освен това работата винаги е полезна алтернатива на скуката, както и добър стимул за проявяване на лична инициатива:) Така или иначе се налага всички да помагат вкъщи – с поддържането на домакинството, с грижата за по-малките деца и с каквото друго се наложи... Нима има по-добри часове по домашен бит!?

Искаме децата ни да прегърнат самостоятелно отговорността за обучението си (и въобще за живота си), както и да се научат да използват времето си добре. Това се възпитава постепенно. Когато са малки, правим каквото всички родители естествено правят с децата си. Говорим много с тях, дори да не е сигурно доколко разбират обясненията ни. Редовно отваряме книжки заедно дори когато не задържат дълго вниманието си. Заедно слушаме и пеем песнички. Броим и подреждаме предмети. Те се включват естествено в домакинството покрай мен, както и в почти всичко, което правят по-големите. Стремим се да използваме образователния потенциал на всяка ежедневна ситуация. С порастването им (и съответно узряването им за четене и писане) започваме да включваме все повече по-целенасочени занимания, първоначално само 20-тина минути на ден – по нещо, свързано с буквичките и цифричките, с животните и растенията, с места по света и изобретения... Когато вече могат да четат и пишат, аз сядам до тях и заедно се занимаваме с избраните помагала. Постепенно ги оставям да работят все по-самостоятелно, като аз стоя наблизо, постоянно на разположение за обяснение, насърчение или помощ. Когато са прочели нещо самостоятелно, очаквам да ми разкажат какво са прочели, какво ги е впечатлило и какво ще запомнят. След време започвам да им възлагам задачи и да проверявам свършената работа, като ценя повече старанието, а не липсата на грешки. Не бързам да им спестя трудностите. Уверявам ги, че е по-важно човек да пребори една трудна задача, отколкото да реши много лесни, защото това го прави по-силен. Постоянно повтарям, че грешките са наши приятели. Не е страшно на човек да му е трудно или да греши, страшно е да спре да опитва и да не иска да се учи от грешките си! С времето те сами от опит се убеждават в това и стават по-самоуверени.

В крайна сметка големите ни деца вече са в състояние сами да си поставят задачи в ученето, да ги организират във времето и да работят усърдно, докато ги изпълнят. Аз продължавам да съм на разположение за насърчение, помощ и, разбира се, проверка. Но те не се плашат от новите и неизвестни области, уверени са в способностите си да се справят с учебници и трудни текстове и знаят как да проучват, когато им се наложи. Те знаят, че мама и татко са най-големите им фенове и винаги „за“ тях, но развитието и успехът им зависи изцяло от тях.

Академична организация

По отношение на конкретните академични занимания за математика и български език ползваме българската система. Предпочитаме да работим с помагала, отколкото с работни тетрадки, защото предлагат по-добри упражнения. Писането върви по-тромаво, но виждам, че с израстването на децата става малко по-лесно, защото сами започват да осмислят нуждата да се научат да се изразяват и писмено.

Тъй като владея английски език, не виждахме нуждата от система. Използваме фонетичния подход към езика, за да науча децата да четат, като междувременно се стремя да ги потопя максимално в езика (възможно най-много и най-разнообразно да го чуват и ползват, независимо дали разбират). Щом научим буквичките и как се произнасят поотделно и в основни буквосъчетания, започваме просто да четем и превеждаме заедно, докато понатрупат основен речник. След това те продължат да четат сами и да превеждат книжки с нарастваща трудност. След време въвеждаме и граматика, а накрая и правопис. В момента дъщеря ни даже има възможност да преподава английски език на малките деца от един кооператив.

Към седми клас се стремим да включим и втори език, ако това не е станало и по-рано. Често в началото това става с курсове от YouTube и други безплатни обучителни програми.

Природните науки, историята и географията са все области, в които нямаме стройна система. Ползваме разнообразни материали – книги, учебници, енциклопедии, карти, интернет сайтове, видео материали... Целта ни е децата да се докосват до света в неговото разнообразие, дълбочина и красота.... за да може кръгозорът им да се разшири и интересът им да бъде провокиран. Често ползваме помагала и сайтове на английски език с двояката цел да се учат от материала и да упражняват езика.

Музика, изкуство, компютърни умения, спорт... Те са важни и ги включваме всячески. Слушаме класически произведения и учим за техните композитори. Благодарни сме, че имаме възможност да вземат уроци по пиано. Четем за художници и разглеждаме техни картини. Творим. От миналата година децата вземат уроци по рисуване при наша позната добра художничка и приятелка. Компютърното ни време е най-вече време за работа – разучават се програми, учим се да пишат на десетопръстната система на български и на английски, програмираме, и т.н. Физическата активност е задължителна. Децата плуват редовно, но и вкъщи имаме разнообразни спортни и фитнес уреди. След като премина през експерименти с различни приложни техники, дъщеря ни вля творческите си заложби в хобито да прави картички и бижута от квилинг, което се превърна и в частичен малък бизнес за нея. Понеже имаме свободата сами да се организираме, тя може да отделя време и за другата си страст – да работи по малко в конна база и да се учи да язди.

Открихме, че за семейството ни е най-удачно текущо да учим предимно самостоятелно, но е много стимулиращо и приятно да имаме ден с групови занимания през седмицата. С времето се сближихме с други семейства, близки до нас по възрастов състав и по виждания за образованието, и когато изкристализира близката ни нужда от подобна учебна общност, започнахме да се събираме веднъж седмично в ранния следобед. Следобедът включва както съвместни уроци, така и свободно време за игра и общуване. След работа татковците се присъединяват за приятелска вечеря и още малко полезни дискусии. Заниманията се избират според практическите нужди и желания на семействата – имали сме английски, стенография, екология, рисуване, химия, логика, методи за библейско изучаване - и се водят от родителите. Отскоро по-малките момчета участват и във втора подобна група. Толкова сме благодарни на тези приятели за начина, по който подпомагат и обогатяват домашното ни училище!

Дали се справяме

Успяваме ли? Ще видим след десетина-двайсет години, когато децата пораснат и станат самостоятелни. Сега е лесно да се обезсърчаваме и да не се чувстваме успяващи, защото летвата е постоянно високо пред очите ни и докато мислим как да преодолеем това или да се справим с онова, лесно пропускаме насърчителните проблясъци в тунела като онези моменти, когато чувам някой да ми казва: „Това всъщност е много интересно!“, „Беше ми трудно, но се справих и съм много доволен от себе си!“, „Можеш ли да ми помогнеш да намеря нещо за …, защото искам да го проуча повече?“

Или когато след като прочетохме „Под игото“ заедно, най-големият ни син се запали по Априлското въстание и Руско-турската война, научи „Опълченците на Шипка“ наизуст и изчете няколко книги „за големи“ за последващите войни, в които е участвала България.

Или когато го записахме на едноседмичен курс по лего анимация. Той отиде с голям ентусиазъм, но преживя огромно разочарование от качеството на крайния продукт. В крайна сметка реши, че сам може да се справи много по-добре! Започна да разучава техниката на раздвижване на фигурките, на снимане, на осветление, на обработка на филмчетата и т.н. Това се превърна в хоби, което продължава да развива. С всяко следващо филмче усвоява различни тайни на занаята, развива уменията, сръчността и идеите си... и се учи на търпение и упоритост. Така в крайна сметка се роди и YouTube каналът STOPandMOTION.

Или когато дъщеря ни не искаше да продължава с пианото, но ние ѝ обещахме, че ще може да избере дали да спре уроците, когато овладее инструмента достатъчно, че да може сама да изсвири средно трудна мелодия по ноти. И когато дойде този момент, тя вече не искаше да спира. Не само това, ами сама се научи, с помощта на интернет сайтове и много упорити упражнения, да свири на блок флейта. След това се научи да свири на китара. А в момента по собствено желание изучава пеене.

Или когато чувам признанието ѝ сега, вече на 16, че макар домашното обучение да не е любимата ѝ форма, все повече оценява предимствата, от които се ползва, когато учи по този начин. Тя е вече формално в 10 клас (за гимназиалния курс избрахме да ползваме дистанционна програма, която ни дава възможност гъвкаво да подберем подходящи за нея курсове) и казва, че учи, защото иска да учи и защото все повече ѝ харесва това, което учи!

Признавам, не можем да сме всичко за децата си, нито да ги предпазим напълно от зло и грешки. Невинаги вземаме правилните решения. Невинаги постъпваме добре. Не можем да предначертаваме живота им, нито да им налагаме очакванията си. Наистина обаче искаме да бъдем откровени и автентични, да откриваме какви са създадени да бъдат и да инвестираме в тях, като им служим с пример, насока, мотивация, обучение, коректив, ресурс, подкрепа, поощрение, търпение, обич, вяра... В крайна сметка можем да правим само каквото зависи от нас и да се надяваме. Каква привилегия!

Категории: Домашно образование, Свобода и образование, Семейство, Общество, Практични насоки, Методи