Законът за детето срещу детето
Новият проект за Закон за детето, можете да изтеглите оттук
Възгледът за детето:
Новият проект за Закон за детето отразява ясно възгледа на държавата за детето. Държавата дава дефиниция за детето не само като личност, но и като конкретна идея, като обществено очакване към детето. Този закон представя децата като чисти и невинни създания, нуждаещи се от благоволението на „милостивата” и „вездесъща” държава, която трябва на всяка цена да защити беззащитните малки същества, ако е нужно дори от собствените им родители.
Чиновникът си позволява безусловно да определи кой, кога и до кога е дете. Всички деца, според държавната дефиниция за дете, са под юрисдикцията на този проект за закон. Философията, която е плаващият пясък под държавната представа за дете, няма нищо общо с твърдата канара на „старите” християнски норми и истини по отношение на детето. Това, което българските чиновници са преписали и парафразирали от редица европейски закони, намираме ясно изразено като концепция у старите британски автори Хеминг и Болс, които в книгата The Child is Right твърдят, че “. . . ние, възрастните, държим в ръцете си бъдещото щастие, характер и постижения на нашата страна . . . Детето е съвкупност от жива, волева, мислеща, чувствителна плът, неутрална към доброто и злото . . . и тя е изцяло в ръцете на възрастните.”1
Твърдението на Хеминг и Болс е добро обобщение на държавният възглед за детето. Този възглед е противоположен на християнската дефиниция за детето определяла възхода на нацията ни допреди 100 години. Онзи „стар” християнски възглед дефинира детето като „(1) същество, страшно и чудно направено по Божия образ и с внушителни отговорности, и в същото време (2) заченато в грях, тоест родено със склонност към грях, в първородния грях, което е замърсило всяка част от неговото същество.”2Водени от горната истина, родителите, а и властите са разбирали, че основните приоритети при обучението на децата са свързан с „първо, образование в сериозното достойнство и отговорност на човек, създаден по Божия образ, и второ, дисциплина в осъзнаването, че тази отговорност не може да бъде изпълнена, ако не се умъртви старият Адам.”3
Пълната сериозност, с която родителите са подхождали към своите отговорности е отдавна забравена, поради подмяната на истината във възгледа за детето. Днес няма да намерите христоматия (одобрена от МОН) с азбучната молитва, с „Отче наш” или със стихове, като тези на Йордан Стубел, Григор Угаров, Васил Димов, проф. Ив. Гошев или Константин Величков, който пише Към Бога:
Не виждам Те, о Боже мили,
но тихо шъпне ми душата,
че извор си на всички сили,
и Теб се кланят небесата.
Къде очи си да обърна,
Тук долу или тамо горе,
Каквото Боже и да зърна,
за Тебе всичко ми говори
Вред чудеса неизброими
разказват Твойта слава сяйна,
и величаят Твойто име
и Твойта добрина безкрайна.
Звездата, коя нощем грее,
за Теб ми, Боже, наумява,
и птичката, що денем пее,
Теб, Боже, хвали и възпява.
В недалечното ни минало, безброй деца са рецитирали тези стихове с ясното съзнание, че всичките ни сили за борба в този живот имат като източник един трансцедентен Бог, Който е Творец на всичко видимо и невидимо и чрез който, ние сме повече от победители във всяка житейска ситуация. Един Господ Бог, на когото дължим почит, възхищение и смирение.
Философията на закона за детето: 
След като „старите” ценности са отхвърлени и отречени, трябва да се заменят с философия, която да стои в основата на закона за детето.Сърцевината на тази автономна философия се състои в схващането, че от първостепенен приоритет са нуждите на детето. Родителите са бомбардирани с държавни образователни програми, инициативи и закони, които постоянно ни учат и ни натякват, колко невежи и некомпетентни сме по отношение обучението на собствените си деца. Точно затова, държавата системно е структурирала живота на детето от раждането до 18 г. Започва се от детската ясла, следва детската градина, после класното обучение в няколко етажа на образователната система и т.н. до получаването на естествения продукт на системата: „Личност, направлявана от групата и ориентирана към потребление, чието отношение към живота е апетит вместо отговорност.”4
Разбира се, че философия, която поставя децата като център на специална държавна грижа и гледа на тях, като морално неутрални малки същества, води до трагични последствия. Основният извод от тази философия е, че детето се превръща в обект на държавна и обществена грижа, понеже се отхвърля личностната вина и факта, че бебетата се раждат в греховете на Адам. Тази логика довежда до ситуационната етика, която господства в съвременното аморално общество. Според логиката на ситуационната етика, децата не носят никаква вина за своите грешки и престъпления, виновна е средата, виновно е обществото и държавата, които трябва да се реформират постоянно, за да отговарят на детската „чистота” и „невинност”. Трябва да се променя не човека, а обществото.
Духът на проектозакона за детето е вкоренен във фанатичната вяра на чиновника, че може да направи добър омлет с развалени яйца – стига да сложи достатъчно подправки. Подправките наистина вършат работа, защото вкусът на консуматорите днес е толкова извратен, че вече не може да разбере има ли месо в кренвиршите – да, подправките вършат работа. Явно е, че религията на тоталната държава, която диктува правилата в закона за детето не може да формира отговорни хора в образователните си институции и затова прибягва до принудително изискване на отговорност, която се е превърнала в прост формализъм. Така, отхвърляйки християнската етика, която единствена е способна да произведе отговорни личности, чиновникът намира прибежище в елементарната еквилибристика, която върти многократно една и съща плоча с дежурните обвинения, че родителите са неспособни да се справят със задълженията си, понеже, да се отгледа дете, съвсем не е работа и задължение на родителите.
Закрила над децата!
Начинът, по който коментираният закон „закриля” децата е просто презрение към християнската свобода и родителските отговорности. Понеже, мнението на детето е издигнато в култ, от съвременната тотална държава, проектът за закон непосредствено отразява тази религиозна доктрина на мразещият Бога човек. Закрилата над децата се изразява в стимулиране на незрелия стремеж към удоволствия, вместо към отговорност и израстване в зрялост. Децата са деца до 18 годишна възраст, защото законът на тоталната държава повелява така. Всяко действие, което не третира човек, не навършил 18 години, като незряла инфантилна кукла е противозаконно.
Държавата не е последователна в собствената си логика, понеже, ако тя следваше собственото си учение, децата нямаше да излязат от детската градина, докато не навършат 18 години. Всъщност не съм сигурен, дали не е точно така. Бащата на съвременната образователна философия Джон Дюи заявява: „Поведението на ученика трябва да се ръководи от него самия според обществените нужди на неговата общност, а не от произволни закони.”5 Така всъщност, дори самата държава трябва да отстъпи от желанието си да формира правила за детето. Достатъчно е да остави „чистите” като сълза дечица да се социализират сред себеподобни, за да „просперира” нашият упаднал, деградирал свят. След като децата са съвършени, е логично да живеем в свят управляван от децата, за да имаме съвършен свят. Да защитим децата, като чист и непорочен разум и да им се поклоним като на богове, само тогава, ще заживеем в „щастие” и „хармония”.
В крайна сметка, закрилата на детето от страна на държавата дава и радикално нова дефиниция за свободата. Децата трябва да бъдат защитени от провал, разочарование, неуспех . . . трябва да се гарантира техният живот от люлка до гроб, за да не се нанесе психическа травма или да се предизвика чувство за малоценност. За да се изпълнят всички тези изисквания е необходимо едно просто решение – изкуствен свят, матрица. По логиката на ситуационната етика, моралните критерии в този свят трябва постоянно да се снижават, за да се съобразят с регреса на човешките същества, които растат в среда на вечно блаженство и сладък детски сън. Вече нямаме нужда от учители, които да учат децата как да бъдат отговорни възрастни, имаме нужда от пропагандатори на държавната религия, която крещи през високоговорителите „Защитете децата!”, дори ако тази защита е свързана с отнемане правата и свободите на всички останали граждани.
Образованието на децата!?
Понеже, Закона за детето отделя специално внимание на образованието, освен на планината от глупости, няма как да подминем този въпрос, по който чиновникът се е осрал най-старателно. Истината е, че религията на тоталната държава трови достатъчно дълго обществото ни, поради което е прекалено видно, колко безпринципно и аморално е съвременното образование. Старото поколение на посветени към Истината учители е отдавна измито от страниците на съвременната реалност. Фактите показват, че новите учители в българските училища, са именно хората с най-малка склонност към образование. Това са доскорошните деца, стояли гордо на трона в собственият си живот, консумирали с пълни шепи щастието на една олигофренна среда, в която да станеш отговорен възрастен човек е просто еретично. Когато по-осъзнатите родители се възмутят от резултатите, които учителите в кооператив с децата постигат, образователните експерти се оправдават с недостатъчните учителски възнаграждения, които са не атрактивни за истинските специалисти. Така, кръгът се затваря с трясък и логиката кара неумолимо родителите и всички данъкоплатци да бръкнат още по-дълбоко в джобовете си за да субсидират образованието на скъпото дете. Малкото осъзнати епистемологично родители, стигат до ясния извод, че парите могат да подобрят сегашното държавно образование, колкото и скъпа индулгенция ще успее да спаси грешник от ада.
Когато истинските ценности в съвременното общество са подменени, единственото решение на всеки проблем се търси в парите. „Колкото повече пари се наливат в образованието – толкова по-успешно ще е то.” Тази мантра, която всеки образователен министър мънка, като фарисей пред стената на плача е популярна до безразличие. Ясно е, че държавата гледа на училищата, като храм на собственото си „вероучение” и с енергията на полудял бик изтиква децата в класните стаи, като изисква от тях ревност и посветеност, като от бездушни адепти. Днес децата пристъпват прага на училищата в първия учебен ден рецитирайки стихчета от вида:
Да си първокласник – то не е шега.
Колко много грижи имам аз сега.
По часовник ставам – времето следя,
мирно на чина си трябва да седя.
Пиша, пиша букви и чета на глас
и разказвам ясно и внимавам в час.
Много, много грижи имам аз сега.
Да си първокласник то не е шега!
В едни по-добри дни, във времето, когато античовешкият комунизъм не се бе втъкал като чума в плътта на обществото и държавата, във времето, когато на хуманистичната религия, която троши здравите кости и християнския морал, се е гледало с пренебрежение (а е трябвало да се гледа с внимание и да се даде отпор), децата са пристъпвали училищният праг с едни по-различни стихчета, като да речем това на Григор Угаров, наречено просто Училище:
Ето пак настъпи време
ум и разум да береме.
Днес със книги във ръце,
от душа и от сърце
ний зовеме в тоя час
Божата ръка над нас -
здраве пак да ни дари,
да сме мирни и добри,
пак успешно да се учим,
та вратите да отключим
към живот честит и нов
на човечност и любов.
А пък нашата държава
щедро да я надарява
с радост, слънце, добрини
и със светли Божи дни;
да са всички хора живи,
здрави, бодри и щастливи.
На този фон, съвсем разбираеми са думите на брилянтния К.С.Луис: „Tрагикомедията на нашето положение – ние продължаваме да искаме настойчиво точно онези качества, които смятаме за невъзможни . . . С някаква ужасна простота отстраняваме органите, но искаме тяхното действие. Правим хора без сърца и очакваме от тях добродетели и предприемчивост. Подиграваме се на честта, а сме изненадани, когато открием предатели между нас. Кастрираме, а казваме на евнусите да бъдат плодовити.”6
Излишни ли са родителите?
В края на краищата, закона за детето ясно изповядва, че детето не се нуждае от родители. То си има държава и общество, които са неговите майка и баща. Родителите не са натоварени с особени или извънредни функции. Те нямат право да си въобразят, че притежават права по-различни от онези, които държавата им делегира. Вижте, логиката е проста: образованието е държавно, законите за закрила на детето са държавни, помощите за детето са държавни, следователно и детето е държавна собственост. Та какво дават родителите на едно дете, което преди това не им е дадено от всемогъщата държава! Образование, майчински, детски, социални и т.н. всичко иде от съвременният бог на обществото – великата държава. Докато всяко „благо” иде, като манна небесна от държавата, възгледът за детето и човека ще е формулиран от държавата.
Родителите са смазани под ботуша на своето божество - държавата, а старите им християнски ценности са несъвместими с модерната религия на дивия хуманизъм. Много християнски родители виждат в желанието за тотално господство на държавата покорство на Христовите думи: „Давайте кесаревото на кесаря” – там е работата, че децата не са собственост на кесаря. Понеже някои родители се пробуждат в леглата на заблудата и повдигат главите си от възглавниците на посредствеността, държавният чиновник бърза да сътвори поредния закон, които ще отстрани „дефекта” по веригата, за да не се предизвика реакция и да се застраши целостта на матрицата. Ако все пак тези превантивни действия не сработят, дефектният елемент се изхвърля, като изгърмяла електрическа крушка и на нейно място се завинтва нова, която ще служи вярно, ако пък не , просто ще се смени отново.
Относителната свобода в условията на демокрация, на която родителите в България все още щастливо се радват, поради бавният растеж на администрацията в посветеността й към тоталитаризма е малко успокоение за тези от нас, които обичат децата си. Бързата унификация на вътрешното ни законодателство с това на Европейския съюз, бавно и сигурно води до унищожаване на свободата и до въздигането на една все по-страшна тоталитарна държава, която простира своите претенции дори до живота и бъдещето на своите поданици. Стремежът на днешна Европа е да постанови един ред, в който семейството е целенасочено унищожавано от чиновника. Всеки опит да се измъкнем от желязната прегръдка на тоталната държава се обявява моментално за анархизъм, който ще доведе обществото до разруха. Семейството не може да атакува възгледа на държавата за детето, защото ще бъде обявено за враг на детето. Семейство не трябва да съществува вън от стандарта и дефиницията на държавата за семейство, защото ще бъде безкомпромисно обвинено в антидържавност и съответно унищожено.
Има обаче нещо, което идеолозите на тоталната държава не можаха да пресметнат добре по отношение на семейството. Много родители доброволно се отказват от „държавните близалки” и по този начин обявяват независимост от социалната система на тоталната държава. Оказа се, че там където държавните пари липсват, обществата процъфтяват. Семейството не само става по-силно и единно, когато е независимо от „държавен допинг”, но става и все по-гръмогласно, при защитата на собствените си членове от наглите и хищнически набези на чиновниците. Така, постепенно родителите осъзнават своята важна роля в обучението на децата и четейки проекта за Закон за детето, стигат до естественият извод, че трябва да защитят децата си от държавната защита!
Законът за детето срещу младите хора 
Как ли би изглеждал днешният закон за детето „през XVIII век, когато 12 годшни деца в Америка и Европа са ловували в горите с дни, работели са на нивите или са надзиравали работниците, никой не е смятал това за несправедлива експлоатация на детски труд. Ако мислите, че тези деца са били по- неуки от днешните, се лъжете. Болшинството от 10-11 годишните деца са знаели да четат и пишат перфектно на латински, без да смятаме, че са знаели на висота и родния си език, в същото време са учили много други неща, свързани с ежедневния им живот и всекидневната им работа. Тъй като тогава е нямало държавно образование, всичко е било преподавано от родителя или от частен учител нает от родителите, който се е занимавал индивидуално с детето им.”7 Колко неловко би се чувствало детето Блез Паскал, което в невръстната „детската” възраст, само 16 годишен, издава знаменитото „Есе за коничните сечения” в което е развита, наречената по-късно на негово име, „теорема на Паскал”. Една година по-късно, все още незряло дете, Паскал разработва множество класически за математиката и физиката идеи, изобретява оригинална сметачна машина, която по-късно доразработва и която под названието „Колело на Паскал” получава кралски патент през 1649 г.
Колко инфантилен и смешен би изглеждал този проектозакон преди 150 години в очите на Дейвид Глазгоу Фарагът, който няма никакъв допир с образователна държавна институция, но за сметка на това на 9 години е вече курсант на военен кораб, на 12 е произведен в лейтенант, като под негово командване, е пленен английски кораб, който Фарагът ескортира до американския бряг, заедно с пленения екипаж. Ами онзи „незначителен” Джордж Вашингтон, който на 16 години си изкарва сам прехраната със землемерство, понеже обича математиката, като в същото време, държавните чиновници са пропуснали да му обяснят, че е дете и няма право да работи. Примерите от историята са безкрайни.
На къде е тръгнало съвременното общество, което толерира закони, които ограбват инициативата на младите хора!? Държавата пише закони и заповядва хората да бъдат деца по-дълго отколкото самите те желаят да са деца! За да защити собствената си етатистка, хуманистична религия, съвременната държава атакува дори децата, под благовидната маска на загрижеността. Грижим се за вас деца, казва държавата, само ако сте съгласни да се покорите на нашата „грижа”. Държавата отдавна иска пълен монопол над плътта и костите на детето. Този проект за закон е ясно доказателство за това, че държавата отчаяно и страстно желае да оформи човека по свой образ и подобие.
Законите, които уж защитават децата са всъщност заявление от страна на тоталната държава, че тя е тази, която има права над формирането характера у децата. Малките хора няма как да се измъкнат от капана на тоталната държава, защото законите, които ги „защитават”, елиминират техните родители. Само погледнете, та Законът за детето е дал дефиниция за: 1. Дете, разбирано по много начини. 2. Освен това, определя какви са „най-добрите интереси на детето”. 3. Държавата влиза в ролята на Бога и дава на детето „право на живот”. 4. Държавата се „грижи за здравето на детето”. 5. Регистрира го в матрицата след неговото раждане. 6. Осигурява му „право на безопасност и сигурна среда”. 7. Законът възлага „Задължение за осигуряване на надзор”. 8. Държавата осигурява „Право на закрила на обществени места”, държавата дори благоволява да даде право на детето за „Свобода на съвестта и религията” . . . безумните точки, които мога да изброя от проектозакона могат да са поне 100. Основният проблем е, че всичко което държавата е сметнала за своя отговорност спрямо детето, е в прерогативите на семейството и Църквата, които са се отпуснали в сладка дрямка, без да ги е еня, че държавата се е заела с усърдна работа за да постигне собствената си цел: да пресътвори детето, да го направи безлична сива единица, като безусловно предяви божествените си права над него. В това отношение, тоталната държава може да стигне много, много далече.
Нуждата от подобни закони
Нужда от подобни закони нямат нито децата, нито техните родители. Изключително извратено и нагло е държавата да се представя като всезнаещо и вездесъщо божество, което делегира права и задължение на родителите, които по подразбиране се грижат за държавните деца. Това се отнася и за детето, на което се втълпява, че може да намери истинска защита само и единствено под крилото на държавата. Врагове на детето могат да са най-вече неговите родители и самото то може да е враг на себе си, ако не се съобразява с етикета, който държавата е окачила на врата му.
Примерите в „цивилизованите” Европа и САЩ ясно показват, докъде може да стигне войната на държавата за собственост над децата. В Германия, Швеция и съвсем наскоро в САЩ са отнемани деца от родителите, а родителите са осъждани на затвор, само защото същите не са изпратили децата си в държавно училище, а са решили да ги обучават в домовете си. Има случаи на осъдени родители затова, че невръстните им 16 годишни деца работят в семейната фирма. Свидетели сме на драматични сцени свързани с отнемането на деца от родители, които ги обичат и се грижат за тях, за да бъдат малките предадени на онази страна, която е спечелила делото в залите на Темида, която отдавна е разкъсала превръзката на очите си и лакомо гледа в портмонетата на ищците.
Няма никакво съмнение, че държавата пише законите, които са й нужни, за да постигне собствените си мръсни цели. Каква полза има държавата-бог от „конкурентни” институции като семейството и Църквата. Най-големият враг на тоталната държава е разбира се Онзи, чието Име държавата не позволява да се споменава в тъмните коридори на административните и силовите и здания. От Неговото Име тоталната държава се страхува най-много, понеже това Име руши устоите на хуманистичната държавна религия. Тоталната държава още ближе раните си от вика на християните отпреди 2000 години, че „Цезар не е Бог.” Почти мъртва за хиляди години, тоталната държава, като блуждаещ дух на злото търси убежище в тялото на неукрепналата българска демокрация. Тази тотална държава ще се вихри и разпорежда, ще руши и пие енергията на „крушките” от матрицата, стига пред лицето й да не се изправи Името на Исус Христос.
1Hemming and Balls: The Child is Right, p. 3, цитирано в E. W. Crabb: Train up a Child, p. 63, London: Paternoster, 1954.
2Дж.Раусас Ръшдуми: Интелектуална шизофрения
3Дж.Раусас Ръшдуми: Интелектуална шизофрения
4Дж.Раусас Ръшдуми: Интелектуална шизофрения
5John Dewey, Article I, “The Principles of Progressive Education,” Progressive Education, p. vi, Vol. I, no. 1, April, 1924.
6C. S. Lewis: The Abolition of Man, or Reflection on Education with special reference to the teaching of English in the upper forms of schools, p. 16.New York: Macmillan, 1947.
7Георги Порумбачанов, 14 годишен домашен ученик в докладът си "Забравеното образование"
