Да си родител на инат
Не е лесно да си родител в днешно време. Може да ти откраднат детето и да го вкарат в канал за проституция. Може да го набият и ограбят в училище. Може да го тормозят психически съучениците му, защото е различен.
Може да го блъсне кола на път и шофьорът да избяга, защото културата на шофиране и гражданската съвест са под критичния минимум. Може да му пробутат наркотици и да го направят зависим. Може от завист или някакви други долни мотиви дори да го убият. А може властите да дойдат и да ти го вземат. Ако си небрежен родител и много-много не се интересуваш от детето си, си виновен по презумпция. Ако си твърде внимателен и си взел присърце интересите на децата си, пак си виновен по презумпция, защото може да се окаже, че твоята грижа за децата се тълкува като престъпване на някаква международна конвенция или нарушаване на местно законодателство. Ако навреме не научиш детето си да спазва правила и то стане необуздано и агресивно, си виновен, че не си го възпитал. Ако пък го дисциплинираш и го шляпваш, когато върши глупости и не разбира от дума, пак си виновен, че му оказваш "домашно насилие". Родителите носят риска, болката, неизвестността, напрежението и страховете, а ръцете им са вързани, защото държавата е приела, че тя е гарантът на "най-добрите интереси на детето", а не родителите. И така се оказва, че това, което носи сигурност и безопасност за децата, институциите могат да окачествят като престъпление и да те осъдят.
Така, в сряда 27.05.2009г., един баща беше поставен пред ужасен избор: да се подчини на едно съдебно решение и да предаде любовта и упованието на децата си, като се съгласи безропотно, и дори съдейства за предаването на децата си на тяхната майка, знаейки същевременно, че това е против волята им. Нещо повече, като съпруг на тази жена, той има сериозни основания да предполага, че там децата му няма да бъдат в безопасност, защото тя е алкохоличка. И защото веднъж вече има случай, когато ги е била напуснала и живяла дълго време без да се интересува от децата.
Ако бащата беше постъпил така, институциите щяха да му кажат, че действа отговорно и в интерес на децата. Социалните работници щяха да го похвалят за съдействието. Но какво щяха да кажат децата му? Социалните работници могат да си позволят лукса да лъжат децата и да ги манипулират, че "всичко ще бъде наред", и "така е най-добре за теб", може да им дават празни обещания, че ще видят баща си отново. Те могат да направят това, защото няма да им се налага да отговарят на неудобните въпроси на децата един ден. За социалните работници децата са служебно задължение. Случай, който е възникнал, и който трябва да разрешат, и след това скоропостижно да забравят. Не така стоят нещата за бащата.
Той осъзнава три неща: първо, че децата искат да бъдат при него. И това тяхно желание е осъзнато до такава степен, че са готови да избягат и да се скрият някъде, само и само майка им да не ги вземе принудително. Второ, той осъзнава, че при него децата са добре. За времето от една година, което прекарват заедно в България, те са се адаптирали напълно. Имат своя среда, ходят на допълнителни занимания според интересите им, имат добър успех в училище, уверени са и се чувстват обичани и сигурни при него, при баба си и при дядо си. И когато пиша тези неща, ги казвам като очевидец, защото всеки ден се срещам с това семейство. Трето, бащата осъзнава също, че ако съдейства и предаде доброволно децата, има сериозен риск никога повече да не ги види, докато не станат пълнолетни, ако дотогава са все още живи и здрави. Предвид странните обстоятелства около живота на майка им, и предвид това, че полските власти може да му отнемат родителските права, за да гарантират оставането на децата в Полша, рискът е много сериозен. Но има още нещо, което само един баща може да разбере, нещо, което няма абсолютно никакво значение за социалните работници, които уж трябва да действат като гаранти за интересите на децата по време на тази драма: ако предаде децата на майка им въпреки желанието им и дори участва в гнусните опити да бъдат излъгани и изманипулирани, за да не плачат и да не се съпротивяват по време на самото предаване, този баща рискува да предаде най-скъпото, което има – обичта и доверието на децата си.
Така се стигна до драмата в сряда. Този баща реши да поеме риска пред институциите и да остане верен на децата си. Когато отидох там сутринта, заварих две деца, които седяха тъжни и напрегнати на пейката пред къщи, в компанията на социални работници, които разговаряха с тях. В понеделник вече е имало опит от страна на майката да си вземе децата и децата категорично са показали, че не искат да отидат с нея: с плач, с писъци и с дърпане. Бяха написали с тебешир на плочките пред входа "Махнете се, не ви искаме!" И този път децата плачеха, защото бяха достатъчно големи вече да осъзнаят, че върху тях се оказва принуда и насилие над волята им от хора, които не познават и които не ги разбират. И очевидно децата вече разбираха, че същите тези хора имат власт да окажат насилие и над баща им. В дипломатическата кола на полския консул, паркирана на улицата пред тях, стоеше майка им с още две жени. Децата очевидно се страхуваха от нея. Нито майката правеше опит да отиде и да говори кротко с децата си, нито децата искаха да отидат и да говорят с майка си. И всичко това се знаеше както от частния съдебен изпълнител, така и от социалните работници, които бяха там и разговаряха с децата.
Защо разказвам подробно всичко това? Защото този фарс показва ясно какво означава държавата да гарантира интересите на детето. Показва ясно какви са методите на социалните работници и на отговорните институции, които се занимават с такива казуси. Бащата е имал тяхното обещание, тяхната гаранция, че над децата му няма да се окаже насилие. Майката, обаче, е имала друга уговорка с институциите. След неуспешния опит в понеделник, когато децата са се издърпали от нея, тя е поискала отговорните институции да помогнат за изпълнението на съдебното решение, дори ако е необходимо да се използва принуда спрямо децата. И отговорните институции изпълниха молбата на майката по най-добрия начин, на който са способни. Когато се събраха полицаите, майката реши, че вече има достатъчно подкрепление, излезе от колата заедно с придружаващите я лица и тръгна към децата.
Сцената на предаването започна така: бащата застана отстрани на децата си и каза: "Да идва майката и да ги взима, ако искат да тръгнат с нея." Тези думи бяха чути от всички присъстващи на мястото. Майката пристъпи напред и започна този ужас:
http://vbox7.com/play:dab7d60b
Само бащата и майката уж можеха да пипат децата. Е, когато има решение на български съд, децата могат да бъдат пипани и от всичките приятели на майката, дори когато това очевидно е против волята им. Полицаите събориха бащата, избутаха бабата и дядото, отстраниха съседите, които се намесиха. Такъв им бил служебният дълг. Социалната работничка пък, вместо да помогне на пищящото момиченце и да поиска от полицаите незабавното прекратяване на това насилие над децата, откопчваше пръстчетата на Николета, които отчаяно държаха бравата на входната врата и така помогна на жената, от която това момиченце пищеше и искаше да се изскубне.
След няколко минутната борба на децата с техните похитители, последните успяха най-накрая, благодарение на помощта на отговорните институции, да натикат успешно едното от децата в дипломатическата кола на полския консул. Другото, освободено за няколко мига от баща си, използва създалата се суматоха и избяга. Малкият Павел, когото отговорните институции не считат за достатъчно голям, за да се съобразят с волята му, беше обаче достатъчно смел, бърз, и съобразителен, и достатъчно осъзнат, за да използва няколкото секунди свобода, за да се шмугне в тълпата и да избяга. Николета нямаше този късмет. Хората, които й се притекоха на помощ бяха избутани от полицията и така тя се оказа в колата на полския консул, здраво държана не от майка си, а от жената, която я беше довлякла там, на задната седалка, на място, до което нямаше врата.
Колата беше задържана от насъбралите се съседи и минувачи още три часа. През това време присъстващата частен съдебен изпълнител издаде заповед детето да бъде изведено от колата, заповед, която не беше уважена от поляците. Бащата повика лекарски екип да прегледа детето, поляците не уважиха и искането на лекарите да пуснат детето в линейката, за да бъде прегледано, и така отказаха и медицинска помощ на детето. В един момент социалните работници и съдията си тръгнаха, видимо подразнени, че случаят не е приключил още. Полицията направи един опит да избута легналите хора пред колата и тя успя да мръдне с няколко метра напред. Бащата успя да се промуши и да легне отново пред колата. След около половин час преговори, "неуспешни" за полицаите, те насила вдигнаха и него, и дядото на Николета, избутаха със сила останалите мъже от живата верига и освободиха успешно дипломатическата кола от засадата и тя избяга с похитеното дете.
Така приключи "успешно" служебното задължение на отговорните институции. И всичко това стана по решение на български съд, в изпълнение на Хагската конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца.
Е, родители и деца, чувствате ли се защитени от отговорните институции?
Всички твърдят, че си изпълняват служебните задължения и някъде там, между буквите на закона и подкупите в системата, се изгубва здравия разум и смисълът на нещата. А цената я плаща осемгодишната Николета, която е откъсната насила от баща си, когото обича.
Изводът е само един. Децата ни, най-скъпото, което имаме, се оказват държавни, а не наши. Защото се оказва, че държавата оспорва правото на родителите да имат правилната преценка за най-добрите интереси на децата им.
Аз, като родител, не мога да се съглася с това. Мен държавата не ме е назначила за майка. Аз съм такава по право, което не произлиза от държавата.
31.05.2009г.
