Лудостта на многовариантния тест
Публикувам тази статия с надежда повече хора да видят и разберат, че българската образователна система се е запътила на там, от където американската образователна система се връща. - П. Порумбачанов
Едно от най-трудните решения, което трябва да вземе едно хоумскул семейство, в даден момент, е дали да прави „домашно обучение” или просто да пренесе познатото институционално училище в дома. Много пъти този избор се прави по инерция, когато някое семейство „скочи” в хоумскулинга, като поръча пълна „учебна програма – в кутия” (или на диск), в опит да намери нещо, което ще „покрие всички образователни нужди”. От друга страна, има семейства, които избират да избягат от купчините тетрадки и учебници, разделени на класове и образователни нива. Тези семейства се чувстват така, сякаш сe заемат с нещо напълно различно, което обикновено се нарича „тематично (Unit) обучение” , „ънскулинг (Unschooling)”, „класическо (Classical) обучение” или което и да е там от няколкото различно наименовани философии или подходи.
Несъмнено, тези пионерски семейства избират по-кратки пътища към основната си цел – по-добро обучение на децата. Несъмнено също е, че тези семейства стават все повече и повече с всяка изминала година. Някои от семействата поемат по пътя на домашното обучение от самото начало, други започват пътешествието след като години са се трудили над тетрадки и училищни учебници, чудейки се: има ли по-добър начин! Осигурявайки „гориво” за промяна на посоката, автори като Джон Тейлър Гатто, Дъг Уилсън, Марва Колинс, Глен Доуман и много други, ни показват, как нещата могат да бъдат различни. В книгите им за домашно обучение намираме ценни карти, ръководства, модели на домашно обучение и последователни насърчения, каращи ни да поемем по пътя на домашното образование. Повечето родители следват тези препоръки, защото имат три основни качества, които ги тласкат към решението домашно училище: любов към децата си, малко увереност и благоразумие.
Много родители, които също притежават любов и благоразумие, трудно биха отстъпили от широкия и безопасен път на домашното училище тип „класна стая”, ползващо готови програми от първи до дванадесети клас. Обновените училищни планове, „ръководства за учителя”, дневните и седмични програми, тестовете с отговори и пр. – са с други думи сигурността да знаеш, че твоя петокласник постига това, което другите петокласници постигат (или поне би трябвало да постигат). Готовите програми са практична възможност, за която някои хоумскул семейства упорито се вкопчват, поне докато не се сблъскат със задачата да учат децата на творческо писане. Когато родителите се срещнат лице в лице със слабостите на учебниците в тази област, започват да се безпокоят. Те виждат безсилието на децата си. Писането е мислене, а учебниците не могат да ни научат да мислим. Разбирайки важността на съчиняването, като основно за живота умение, тези родители започват трескаво да дирят поредния учебник или компютърна програма, която ще свърши работата. Разбира се, рядко намират нещо, което на практика работи. Защо ли?
Тетрадки, учебници и „предварително подготвени” учебни програми, не учат на мислене, те само могат да предложат предвидима, „вярна” реакция. Самото им съществуване е основано на „многовариантния тест”, „попълни в празното поле”, „вярно/грешно”. Това е система за набутване на информация в главата на детето. Няма място за различни решения, уникални отговори или самостоятелни възгледи. Ударението се поставя върху това, което детето не знае, а не върху това да му се помогне да разбере и да покаже какво знаe. Изготвяйки типа инструкции, специално проектирани за да обучат детето, учебниците тип „вярно/грешно” и многовариантните тестове програмират верния отговор, но не могат да научат детето да мисли.
Аз и почти всички, които познавам, израснахме в този тип образователна култура – „налей му мозък в главата”. Ние не знаем (и не можем лесно да си представим) нещо различно. В по-голямата си част ситуацията в училище беше и все още е такава (с изключение на малкото, наистина забележителни учители, които избират радикалния подход – научи детето да мисли). Лично за нас, училищното образование беше базирано на домашни и тестове, повечето от които бяха направени не за да проверят какво знаем, а какво не знаем .
„Ооо, не . . . аз не знаех седем неща на този тест, аз съм глупав! Джони получи 100% /отличен/. . . той е толкова умен, той знае всичко! А аз съм тъпак. Мразя това.” Не, Джони не знае всичко и той не е непременно по-умен от теб или от мен. Той просто беше добър в назубрянето на определените няколко неща, които системата мислеше, че трябва да се знаят. Ти може да знаеш безброй много други неща – неща, които са били по-интересни и полезни за теб – но системата не те изпитва върху това, което знаеш, а върху това, което не знаеш. За нас, училището беше единадесет или дванадесет годишен обучаващ процес, шамаросващ ни щом се отличим със самостоятелно мислене в сивата редица. Училищното обучение ни даваше обща и ограничена, внимателно подбрана информация, за да ни накара да мислим предсказуемо и управляемо, ограничени в оригиналността и лесни за манипулиране – икономически и политически.
Виждате, че многовариантния тест не е просто глупав, той е зло. Като поставя ударение единствено върху това, което не знаем, многовариантния тест прави да изглежда нищожно това, което знаем. За целите на многоваринтните тестове, кой си, какво знаеш или как мислиш е без значение. Болезнената ирония всъщност е в това, че: онова което не знаеш, е практически без значение. Не е необходимо да знаеш всичко, което може да се научи, кой се интересува от това, което не знаеш? Какво не знаеш не е важно въобще! Това което е важно е какво знаеш и това, че знаеш, че го знаеш, както и това, че можеш да го споделиш ефективно в реални условия. Между другото, на този принцип са били правени тестовете векове наред (преди компютрите пагубно да спомогнат за създаването на многовариантния тест). Възпитателят или учителят биха казали на ученика: „Разкажи ми всичко, което си научил относно това, което изучавахме.” Проверката се прави за да се види, че си научил нещо, а не, че си научил малкото специфицни факти, поставени приоритетно според гледната точка на образователната система. В крайна сметка, истински научено е това, което наистина знаеш и освен това знаеш, че го знаеш.
Описанието по-горе е общоприетия начин за обучение днес. Самото значение на думата ОБРАЗОВАМ /Educare/ е: „да изтегля”. От друга страна, думата ИНСТРУКТИРАМ /Instructo/, значи „да натрупаш на.” Родители и учители се сблъскват със стената на „ инструкциите”, когато започват да учат децата да мислят самостоятелно. Вие можете да „натрупате” и тествате исторически факти, математически факти, научни факти, дори религиозни и правописни факти, но не можете да „натрупате” или да намерите инструкции за творческо писане. Писането е мислене, а да мислиш не се учи от тестове. Когато детето започне да мисли, целта вече е да „извадите” от него това, което знае.
Когато пътувам по цялата страна, аз често срещам деца, които не обичат да пишат. Ако попиташ децата защо не обичат да пишат, обикновено техния отговор е: „Не знам какво да кажа”. Едно от упражненията, които правя с децата наричам „мозъчен опис”. Това е списък на „ неща, за които знаеш нещо.” След като децата изброят кучето, котката или един-два любими спорта, много от тях не могат да измислят друго, за което „знаят нещо”, те просто не се чустват като много знаещи. Факт е разбира се, че те знаят много повече и само с малко напътствия, могат да открият всякакви видове “материал” в мозъка си, но просто не са използвали този начин на мислене. Те са свикнали да имат учебник, който да им казва какво знаят. Когато той не е там, те са загубени. Това, което аз правя е ново за много деца. То е прост подход, но доста необикновен в днешната многовариантна култура.
Произлязъл като таен опит от "светая светих" на хуманистичните учени – университетски и съвещателни зали, лудостта на многовариантния тест е завладяла най-явните източници на политическа и икономическа сила – правителствата и медиите. Проследявайки борбата на законотворците в САЩ с неуредения образователен "стандарт", виждаме, че президента и конгреса години наред са възлагали надежди на националните тестови проверки, като че изисквайки от учителите да прилагат нещо, което никога не е работило както трябва досега, изведнъж ще се промени, въпреки че на практика, многовариантния тест е просто дерайлирал влак. Медиите също са влюбени в многовариантния тест. Симбиозата между телевизия и интернет роди следните абсурди след трагедията в Америка, предизвикана от терористичните атаки на единадесети септември: Една голяма новинарска мрежа даде три възможности за отговор на въпроса: "Как се чуствате след това терористично нападение?" - а) Изненадан, б) Тъжен, в) Ядосан.
Всякакво по-пълно изразяване на чувства или всеки по-детайлен отговор не ставаше за тяхната таблица. Всеки, който иска да изрази мнение относно преживяното, трябва да го направи в една от трите тясни, малки кутийки. Аз лично, не мога да подредя всичките си чуства и мисли така, че да се поберат в една от тези кутийки и ми се струва, че всяка мислеща личност ще бъде обидена от прекалено опростената структура на този многовариантен тест. Трагично е, че десетилетия наред, учебниците и тетрадките учат децата да отговарят на всеки сложен въпрос по елементарния начин предложен от теста.
Ние, като хоумскулъри имаме възможности, които други родители нямат. Разбира се, можем просто да пренесем институционалното училище вкъщи, послушно да следваме учебниците и покорно да попълваме многовариантните тестове в края на главите, но ако имаме смелост да погледнем извън наложените норми, вероятно ще изберем нещо напълно различно. Можем още сега да вземем решение да се грижим повече за това, което децата ни знаят, вместо да се тревожим за това, което не знаят. Можем да насърчаваме реалното мислене, вместо да програмираме децата си с „верния” отговор по учебник. Можем, ако имаме смелостта, просто да кажем „не” на многовариантните тестовете и на целия манталитет, който идва от тях. Не, вие няма да „покриете всички образователни нужди”, вашите деца няма да знаят всичко, което „трябва”. Те ще научат различни неща от тези, които другите петокласници учат, но могат да се научат много по-добре от другите как да мислят и да знаят, че те знаят какво знаят. И ако направят същото с децата и внуците си, може би след няколко поколения ще открием голям брой хора, които мислят повече, които са по-отговорни, по-различни – с други думи по-малко манипулируеми и по-малко роболепни – и може би приличащи малко повече на нашите велики предци. А това ще е много хубаво за нашата страна и нашият свят.
Андрю Подева
Institute for Excellence in Writing
Превод: Георги и Дариел,
13 - годишни хоумскулъри от България
