Обща собственост и образование
„От всекиго според способностите, всекиму според потребностите!”
Карл Маркс
Родителите на децата в училищна възраст нямат нищо против „безплатното” образование в България. Разбира се, „безплатното” образование у нас е доста добре платено. Това следва от факта, че във всеки бюджет през последните години образованието винаги се сочи от държавата като приоритет. Така например в бюджет 2008 за образование са отделени 4.2 % от брутния вътрешен продукт (БВП). Издръжката на един ученик е 1151 лв. Естествено, българският данъкоплатец покрива тези разходи.
Аз също съм български данъкоплатец и макар, че моите деца не ходят в държавно училище, плащам обучението на други деца, които посещават държавните училища. Какво да се прави – демокрация. Точното име на днешната демокрация е диктатура на мнозинството. Всеки се покорява на тази диктатура, защото тя е законен ред на съществуване в Република България.
Ако наричаме модела на управление у нас, диктатура на мнозинството, няма как да не направим паралел с една друга доскорошна диктатура – диктатура на пролетариата. След като направихме връзка между формата на управление в България от преди и сега, не може да не си зададем въпроса и за сходството във философиите на двата вида диктатура. Най-ясно видимата прилика е в областта на образованието. Както преди, така и сега, водещ принцип при задоволяване „глада за знания” е: “От всекиго според способностите, всекиму според потребностите.”
Днешните демократи, добре знаят, точно както са знаели комунистите и дори самият дядо Маркс, че безплатни обеди няма. Заради това, логично стигат до заключението, че все някой трябва да плати манджата. Само дето в крайна сметка плащат всички, дори и тези, дето не ядат. Това е, като да си поделим парите за един хляб, но да го изяде само другият. Както в моя случай, не ползвам образователни услуги, но плащам. Това всъщност е по-малкото зло. Факт за всички е, че когато държавата представи фиш за плащане, или плащаш или си патиш, затова плащам. Плащам за липсата на образование, плащам за липсата на здравеопазване, плащам за разбитите пътища и неблагоустроените жилищни райони потънали в смет. Плащам за картофи, а получавам рошкови.
Нека поставим акцент върху един безумен факт – плащането към държавата за образование. Образованието в България, в по-голям процент е държавно. Държавно, както всички знаят не е частно. Тук не става въпрос за пазарно търсене и предлагане в сферата на образованието, не говорим за индивидуален подход или внимание, нито за съобразяване със специфичните нужди на децата . . . става въпрос за планова производителност на конвейер. Има ли образование? Има, казва държавата и всички, които доволно се ползват от обшия, свободен достъп до образователната система го потвърждават.
Позволете да припомня, че държавата не е съставена само от чиновници, които трябва да идентифицираме със самата държава. В държавата има общество от граждани, което трябва да споделя отговорността при сформиране на държавните структури и звена, както и гласно да дава оценка за работата на чиновниците, които се трудят „под аренда” в нивата на образованието, защото „класовете” в тази обща нива са собствените ни деца. След като децата на 99 % от българите са в тази система, няма нищо по логично от заключението, че всички тези хора поемат солидарно отговорност за общо настойничество над образованието. Така ли е всъщност?
След демократичните промени в България, макар и бавно, година след година, редица сфери на обществения живот преминаха в областта на частната инициатива. Така е например с пазара. Все повече хора проявяват своя талант в областта на свободните пазарни отношения. В условията на конкуренция, мнозина изградиха истински пазарни умения, мнозина дори забогатяха и то по съвсем честен път. Областите, в които българите изостават са тези, в които има само относителна или никаква свобода. Това са образование, здравеопазване, инфраструктура и редица други. Там където примката е затегната около врата, трудно се диша. За съжаление, уроците на историята не са научили обществото ни, че за да работи човек ефективно, трябва да си извади ръцете от джобовете.
Като споменах историята, искам да припомня, че в не отдавнашното ни минало сме сърбали попарата от общите инициативи и общата собственост. В общите (кооперативни) стопанства, малцина работиха и мнозина крадяха. Припомнете си апатията на работата в ТКЗС-то или АПК-то, насилствените партийни събрания, бригадите и ленинските съботници. Всеки гледаше как да кръшне и да се покрие. Във всичко, което се случваше тогава, оправдавам единствено „кръшкачите”, които искаха да работят на собствените си ниви, а не на общите. Ако все пак някой поставя морала на „кръшкачите” под въпрос, съм склонен да дам пример с други времена и други хора, хора, чийто морал и принципи трудно могат да се поставят под въпрос – пилигримите.
Имам предвид общият склад в Пилигримската колония през 1621-23. Почти половината от 102-та пътници на Mayflower загинали от студ, болести и глад през първата зима на 1620-21. През януари пожар унищожава общия склад и част от оскъдните им запаси. В колонията на пилигримите, всеки е бил задължен да донася това, което произведе, за да се съхранява в общия склад и на всяко семейство се е разпределял порцион, съизмерим с големината на семейството. Това е класически експеримент с комунистическия принцип, обявен от Карл Маркс: “От всекиго според способностите, всекиму според потребностите!” Този експеримент не е проработил при пилигримите – довел е единствено до глад и мизерия. До същите последици доведе и експеримента с общата собственост при държавите от бившия социалистически блок.
Естествено, след нещастните загуби, които пилигримите претърпяват, идеята за общия склад и общите обработваеми земи и пасбища е отхвърлена още през 1623 година. Очевидно е, че на тях им е било необходимо много по-малко време, за да осъзнаят безсмислието на общата собственост, сравнено с другарите в социалистическия лагер от близкото минало, както и с лидерите в днешните социалистически демокрации. Общата собственост е зло, което изгражда безотговорност и незаинтересованост у хората. Кой копае лозето на съседа и оставя в буренаци собствените си овошки?! Ако всичко това, в някаква степен се осъзнава по повод търговските взаимоотношения, чудно как не се прилага и в образованието.
Очевидно е, че държавата не желае да разкрепости гражданите от зависимостта на МОН. Коректността изисква да кажем, че държавата не го желае, защото семействата не го желаят. Изумително е, как едни и съши хора искрено се радват на икономическата свобода и не забелязват образователната тирания, изразена в „общият склад” за детски умове, наречен – държавно училище. В този „училищен склад”, твърде често бушуват пожари и единственото, което родителите правят е да се самоуспокояват, че тяхната „реколта” не се е запалила от вилнеещите огньове на апатия, убийства и перверзии (физически и духовни).
Тъжната картина на общата собственост в образованието се разкрива с пълна сила всеки ден пред очите на цялото общество, което демонстрира единствено незаинтересованост от проблемите. Когато къщата на съседа гори, българите не търсят къде е проблема, за да предпазят собствения си дом, а просто се радват, че тяхната къща се е спасила от пламъците. Това няма да реши проблемите, защото все някога късмета ще изневери и на нас. Твърде типично е да оценим богатството, когато го изгубим. Предвид темата, богатството за което става дума, са собствените ни деца.
Историята постоянно се повтаря. Както при жътва, всеки има различен добив и вместо да прибере зърното в собствените си житници, той го слага в общия склад, та да могат всички да черпят от него. Отговорност за децата носят родителите и вместо да ги обучават индивидуално според способностите им интересите, ги поверяват на някой друг, който да разполага с правото да формира техните умове. Няма прошка в държавната класна стая, по - високите в интелект се ампутират за да не засенчват другите и духовната инвалидност ги отпраща в графата комплексари. Раните от образователния сатър зарастват твърде бавно, а най-често никога.
Да се бориш с поклонниците на общата собственост е като да се бориш с вятърни мелници. Съвсем типично за практиката по света е образователни съвети да дават хора, които никога не са имали деца, които са с провалени бракове или са от хомосексуални двойки. Прекалената извратеност на обществото му помага да остане в плен на интелектуалната шизофрения по повод образованието. Интерес от обшия образователен склад имат хора, които са искрено слепи за действителността или я виждат, но са прекалено мързеливи и нехайни относно собствените си деца.
Изходът от цялата каша е в личния подход при обучението на децата. Противно на това, имаме единствено идеята за унифициране на личността. Тази държавна политика руши останалите обществени институции. Логиката на общия склад за образование определя днес държавата като едва ли не единствения оторизиран източник на познание. На този фон, семейството, религията и всички по-малки обществени форми се третират, като относително първобитни форми в човешката еволюция, като върховната форма на организирания живот на човека е космополитната и в крайна сметка световната държава. Днес сме свидетели на това, как методично и целенасочено семейството и религията биват унищожавани. Това е и целта, по-първобитните форми на организация трябва съзнателно да бъдат надраснати; в най-добрия случай те трябва да оцелеят като помощни институции към държавата.
Единственият смислен отпор, който всеки човек може да даде срещу натиска за одържавяване на децата, е да им осигури по-добро обучение от това, което предлага държавата. Имайки предвид това, което тя предлага, няма да е никак трудно. Важна е първата крачка. Естествено, за целта, човек трябва да има желание да работи усърдно за благото на децата. Онези, които не желаят най-доброто за децата, се задоволяват със социалното държавно подпомагане в сферата на възпитанието и образованието.
