Стачка
Стачки е имало и ще има. Хората намират причини да са недоволни, а когато са недоволни търсят варианти да решат проблемите си. Похвално, бравос! Началото на учебната 2007-2008 година ще се запомни, разбира се, с учителската стачка. Учителите стачкуват. Основно искане: 100 % увеличение на заплатите, веднага и на всички - няма лошо, бравос!
Напоследък стана модерно браншовите труженици в различни области да постигат целите си с революционни методи. Какво пък и учителите са хора и те душа носят, и те хляб ядат. Гледам и слушам сърцераздирателните разкази на стари даскали и даскалици, които се оплакват, че изнемогват с мизерните си заплати и ми дотегнува някак в душата, че несправедлива е тая работа, дето даскалята мрат от глад и тънат в мизерия. И като отпущих мисловната си функционалност се зачудих каква е, аджеба, тая неправда с учителското съсловие в България.
Първо се поозърнах насам-натам и ми направи впечатление, че стачкуват само учителите в държавния сектор. Учителите в частните училища не стачкуват, а често заплатите им са по-ниски от колегите им в държавните училища или колкото техните в по-добрите случаи. Странна е тази работа! Има и учители, които получават и повече в частни школи или чрез частни уроци, но те са друга стока. На такива и даскали да не им казвам, сакън, че те даскали ли са, те са по-скоро предприемачи, продаващи знания. Но ние сега мъдруваме за държавните чиновници, чийто сюзерен е Министерството на образованието и науката (МОН). Този сорт учители (държавните) не са като колегите им в частния бранш. В частните школа изискванията са по-високи, почивките по-малки, заплатите не по-високи, а учителите по-доволни. Какво ще рече това, ами държавните учители искат с по-ниско качество да имат по-висока заплата. Евала, бравос!
Нека без ирония да видим проблема. Проблемът не е в това, че учителите искат по-висока заплата, проблемът е от кого я искат? Отговор: от държавата. Първият факт, който мислещите хора отдавна са проумели е, че държавата не е институцията, която трябва да носи отговорност за обучението на децата. Това е задача и отговорност на друга институция в едно демократично общество, а именно, семейството. Разбира се, семейната институция в България е обезличена и държавната власт е окупирала дейността й. Последното нещо, което държавата все още не е отнела от семействата е правенето на деца.
Искам да кажа, с думи прости, че образованието е пазарен сектор и простата логика води до ясния извод, че то трябва да е обект на конкуренция между частни и юридически лица, а не монопол на държавни структури. Последното нещо, от което държавата желае да се откаже е обсебения от нея пазар на образование. За да не изпусне контрола над този важен механизъм за формиране умовете на хората, държавата в миналото е стигала до репресии и терор над нежелаещите да посветят децата си в държавната религия родители. Разбира се, че образованието е религия. Няма нерелигиозно образование. Религията може да е наречена християнство, мюсюлманство, будизъм, хуманизъм, демокрация . . . все едно. От философска гледна точка винаги става въпрос за едно и също нещо – убеждението на хората да живеят живота си по правилата, които са избрали, правилата, които диктува тяхната религия. Държавната религия в България проповядва, че образованието трябва да е под неин контрол.
За тази цел, българската държава е наела армия от чиновници, които да изпълняват държавната линия в сферата на образованието. Ако трябва да се изразя с религиозен език, защото говорих за факта, че образованието е неизменно религиозно, трябва да редактирам предното изречение така: държавата плаща на армия от жреци, които да проповядват в храмовете й държавната хуманистична религия на невръстните си послушници. В един момент жреческото съсловие развява байрака на революцията и надава мощен вик: „Дайте ни двойно повече пари!”. Разбира се, държавата е в шах.
Ред е да хвърлим един свенлив поглед върху моралния аспект на създалата се обстановка около учителското брожение. Понеже всеки свободомислещ човек разбира, че бруталната намеса на държавата в свободния пазар на образованието изисква субсидиране, е редно да напомним от къде идва то. От бюджета, разбира се. Бюджета, формиран от данъчните плащания към държавата. Водени от логиката, че не е работа на държавата да дава образование се сблъскваме и с първата морална дилема, защо въобще ни вземат парите за да субсидират с тях министерство и учители, които да учат децата. Не е ли демократично и справедливо родителите да решат на кого да платят, за да купят знание за децата си.
Втората морална несправедливост е, че пари за образованието на децата се вземат от всички, включително и от поданиците на републиката, които нямат деца. Защо някой, който не желае, трябва да плаща на еди - кой си, за да е образовано моето дете? Защо аз трябва да плащам за образованието на комшийското дете, ако не желая да го правя? Вижте, морално и отговорно е всеки да плаща за обучението на своите си деца. Родителите винаги намират начин. Когато плащаме за ученето само за своите си деца, сметката е доста по-малка, а пък и я даваме с желание. Така правят моралните хора, плащат за това,което поръчват. Ако някой бърка в джоба им, за да плаща чужди сметки, носи последствията от престъплението си.
Какво искат учителите на фона на това? Навярно те ще спят спокойно, ако се вдигне данъчната тежест за поданиците, та да могат да им порастат 100% заплатите. Не е проблем, че учителите оценяват високо труда си. Проблем е, че искат да бъдат оценени от държавата, която има съвсем различни стандарти, цели и задачи от самите тях. Ако учителите искат да печелят, да излязат на свободния пазар и да покажат какво могат. Другият вариант е да ограбват нацията – висока морална цена за това да ядат повече и по-често. Хубаво е, че учителите искат достоен живот, но е факт, че искат да го постигнат с недостойни средства. Застаряващата армия даскаля в България е свикнала някой да мисли за проблемите им, вместо тях. Когато работника не е доволен от финансовите обязаности с работодателя, си намира друг работодател. Но тази мисъл дохожда трудно в закостенелите мозъци на учителите, за тях в миналото се грижеше „майката” партия, а сега, „майката” държава.
Порочната система на държавното образование не произвежда качествен продукт. Целият български народ плаща изумително висока цена - милиарди левове за развалена стока. Кой плаща на бояджия, за да му напише софтуер или на земеделец, за да му построи космическа совалка? По същият начин плащаме на държавата да върши работа, която не може да свърши. Всъщност, по-точно е да се каже, че държавата обира поданиците си, за да субсидира балона на образованието. Естествено, че държавата има интерес от това. Невежеството сред подрастващите е най-добрия начин за създаване на фанатично предани на държавната религия роби. Какъв е интереса на учителите? Конюнктурен – да се наядат. В условия на относително свободен пазар, работните гладни си намират работа, мързеливите гладни просят или предпочитат да останат крепостни даскали срещу феодалните подаяния на държавата.
Стачката на учителите ще бъде още по - безсмислена, когато самите родители спрат да им плащат, защото родителите са тези, които носят отговорност за децата. Учителите работят за родителите, не за държавата. Държавата е прекупвач между учители и родители. Днес учителите се жалват на прекупвача, не на реалния работодател. Естествено, аз плащам избирателно за учителски труд, защото децата ми учат вкъщи и ако имам проблеми с даден предмет, си плащам за професионална помощ. Вярно е, че държавата пак ми взима данъци, за да поддържа своята идея за образование, но аз съм морално чист, защото не аз крада държавата, а държавата краде от мен. Учителите са съгласни с тази кражба и искат тя да се увеличи. Искат увеличението да се обяви от прекупвача, защото се страхуват да застанат лице в лице с реалния работодател – българския народ. Прекупвача от своя страна има само една цел – печалба от посредническа дейност. Затова държавата ще използва всички средства, за да изнуди поръчителя на услугата да кихне повече пари, защото ако данъкоплатеца се осъзнае, ще изхвърли прекупвача от играта.
Това е положението, колко по-лесно би било, ако държавата отсъстваше от образованието. Сделката между продавачите и купувачите на знания щеше да е много по - проста. Учител продава знания по история на еди - си каква цена, аз купувам тези знания или отивам при друг учител, който предлага същото, но при по-добри условия за качество и цена. Няма кой и за какво да стачкува. Има само конкуренция, която да създаде и предложи по-добър образователен продукт. Разбира се, че днес милиони хора постъпват точно по този начин. За всички тях, подобни учителски стачки са просто химерни, някак си шизофренични, на фона на реалните пазарни паралели. Сякаш държавата и държавните учители живеят в един измислен свят, където си играят на образование, докато в същото време край тях растат деца, необременени от абсурдния карамбол в държавната образователна система. Никой не спъва учебния процес на тези деца и никой от възпитателите им не стачкува. Точно това са децата, които след едно поколение ще обезсмислят напълно държавното образование, защото живота им ясно ще демонстрира предимствата на частното и на домашното образование.
Стачки е имало и ще има. Хората намират причини да са недоволни, а когато са недоволни търсят варианти да решат проблемите си. Някои се опитват да решат проблемите си с революционни методи - стачки, въстания, преврати и пр., други работят усърдно и тихо, като постигат целите си ден след ден, бавно,но сигурно. Аз съм от втората група. И така скъпи приятели, ако този кратък анализ ви е помогнал да погледнете от друга гледна точка въпроса за стачките и образованието, бравос! Ако пък не, приятни сънища.
