Победителите от конкурса "Моето голямо семейство" са част от голямата общност на домашното образование в България - Първа част
Приключи про-семейното събитие "Седмица на брака 2022", организирано от Асоциация "Общество и ценности" в дните между 7 и 14 февруари. Тази година бяхме приятно изненадани от конкурса "Моето голямо семейство", в което се включиха много многодетни български семейства. Голямата радост за общността на домашното образование в България бе фактът, че победителите в този конкурс се оказаха две семейства, които обучават децата си у дома. От Асоциация за домашно образование се свързахме с тях, и ето какво споделиха те пред нашия екип.
ЧАСТ І
Семейство Райкови
Най-важните уроци се учат цял живот
Орлин и Цвети Райкови са голямо и задружно българско семейство, което с радост е споделяло своя опит през годините и активно служи на общността на семействата с домашно образование в София. Снимките в тази статия са от личния архив на сем. Райкови.
Честита награда за семейство с най-много деца по време на брака си от организаторите на "Седмица на брака 2022"! Как смятате да отпразнувате това признание?
Цвети: Благодаря! „Седмица на брака“ действително е чудесна инициатива. В рамките на Седмицата се видяха много добри примери и се чуха редица положителни послания, свързани с брака. Това е изключително нужно за нашето общество и се радваме, че през годините тази инициатива придобива все по-голяма популярност и подкрепа. Ние самите освен в конкурса участвахме и в серия семинари върху различни аспекти от брачните взаимоотношения и чутото определено ни освежи.
Не възприемаме наградата като признание на заслуги, защото не се чувстваме нито по-заслужили, нито по-заслужаващи от всички други семейства, които обичат децата си и правят най-доброто по силите си да ги отгледат като здрави и пълноценни личности. Знаем, че това не е лека задача за никого, независимо дали децата са едно или десет. В същото време сме много благодарни на хотел Wave Resort в Поморие за двудневната семейна почивка, която предоставят на цялото ни осемчленно семейство и която иначе не бихме си позволили; това определено е неочаквана, но голяма радост.
Обръщам се към Орлин, главата на семейството:
Как се отглеждат шест деца в съвременна България, по време на Прехода? Какво е вашето образование и квалификация? Каква професия имате? Какво насърчение бихте дали на мъжете, които се страхуват да имат повече от едно-две деца?
Орлин: По професия съм инженер в областта на информационните технологии. Въпросът как се отглеждат шест деца в съвременна България е труден, на който нямам категоричен отговор, а и все още сме заети с тази задача. Един ден, като я завършим, ще опитам да дам отговор (и на шега, и сериозно). Отглеждането, възпитанието и превръщането на детето в зряла личност е нещо като „прехода“. Знаем кога е почнал, но не е ясно дали и кога завършва...
Помня как като млад татко бях притеснен как ще връзваме двата края и с едно-две деца. Три ни се струваха направо „голямо“ семейство. Като обърна поглед назад, макар да е ясно, че все още дори не сме и преполовили „отглеждането“, виждам труд, усилия и себераздаване, но и дълбоко удовлетворение от радост и щастие, усърдие, изпитания и Божията чудна милост и добрина, понякога свръхестествена грижа и промисъл. Този, който дава живота, има силата да го запази и изгради.
На мъжете, които се страхуват да имат повече от едно-две деца, бих казал няколко неща: животът на всеки човек – образ и подобие Божие - е свят и ценен от самото начало, още от първата клетка. Най-висша привилегия за нас, като майка и татко, е да се грижим за него. Не бива да позволяваме човешката ни „мъдрост“, болни амбиции или егоизъм да изместват почудата и благодарността да сме родители.
Ще минат години и ще разберем, че по-добре е, по-блажено е, човек да дава, а не да получава. Така че, ако сте мъж от споменатата група, не чакайте да минат тези години, за да помъдреете.
Всеки, който е бил в компанията на семейство Райкови, усеща какво голямо богатство е да имаш толкова много деца. Обръщам се към Цвети, майката в това многолюдно семейство: Все още в обществото битуват схващания, че многодетието се случва предимно на бедни и необразовани жени. Какво послание бихте отправили към хората, които мислят по този начин? Случи ли се на вас многодетието или то бе съзнателен избор?
Цвети: Аз самата имам магистърска степен по икономика. И през целия си живот съм работила с книги и ми се е налагало да усвоявам различни компетентности. Не смятам себе си за необразован човек. Разбирам защо хората биха имали подобен предразсъдък, но според мен той говори повече за необходимостта като общество да се върнем към ценностите на живота, брака, семейството, децата... ако искаме да сме здрава и добра среда за семейства от всякакъв размер. Ние самите познаваме всеотдайни и трудолюбиви семейства с три, четири, пет деца, че дори и такива със седем и осем, които са чудесни родители и от които можем много да научим.
Още като се оженихме с Орлин искахме да имаме много деца. Тогава си представяхме, че това означава „цели“ три! В същото време, като вярващи християни ясно съзнавахме, че в крайна сметка животът идва от Господа и бяхме готови семейството ни да е и по-малко и по-голямо. Силно вярваме, че животът на всеки човек е ценен – още от утробата, още от момента, когато тялото му е само една клетка... Децата са естествен плод от любовта между мъж и жена в брака и когато те се появят, независимо дали появата им е планирана или неочаквана, не е наше право да разполагаме с живота им - наша отговорност е да ги обичаме и да се грижим за тях. Истината е, че след третото дете не сме се стремили и не сме очаквали да имаме други деца, но всички са били сърдечно приети и обичани още от момента на „изненадата“. Сега не можем да си представим семейството ни без някой от шестимата.
Погребва ли мечтите си една жена, ако се омъжи и стане майка на много деца?
Цвети: И да, и не. Едни мечти се пререждат във времето, други се видоизменят и обогатяват. Със сигурност животът ми е различен от каквото и да съм си представяла, преди да се омъжа, но е смислен и значим и не се чувствам нито ограничена, нито лишена от нещо важно. Освен това си давам сметка, че като майка съм в ситуация, която изгражда в мен умения, разбирания и характер, които най-вероятно ще се влеят в друга плодотворна посока след отглеждането на децата – и това ме кара да гледам бодро към времето напред.
Вие сте едно от опитните семейства в България, което си обучава децата вкъщи. Най-голямото Ви дете е вече дипломирано и в момента учи в САЩ. Има ли според вас корелация между решението на майката да се посвети на образованието на децата и многодетието?
Цвети: Не знам. При нас – не, няма. Мисля, че има връзка между готовността родителите да се посветят на възпитанието и образованието на децата си (независимо от конкретната форма) и тяхната – на децата – човешка зрялост и житейска подготвеност при навлизането им в самостоятелния живот като вече зрели хора (след завършване на средното им образование, да речем).
От друга страна определено мога да кажа, че домашното образование ни дава възможност да пазим семейния си живот. То се подчинява на ритъма на семейството ни, помага ни да държим каквото е важно за семейството ни и облекчава общата ни организация, позволявайки разумното координиране на различните програми на членовете на семейството ни.
Вие сте женени от 23 години. Как се отрази върху Вашия брак това, че учите децата си у дома? Помагат ли стабилните взаимоотношения между партньорите за успеха на домашното образование на децата?
Орлин: От самото начало на нашето семейство, всъщност още преди да се обвържем, с Цвети поотделно изразявахме желанието си да сме посветени и отговорни родители на бъдещите си деца, да сме ангажирани с тяхното изграждане, възпитание и развитие. Решението ни да се захванем с домашната форма на образование някак ни „вкара в играта“ на семейния живот с пълна сила. Струва ми се, че илюстрацията на играещи треньори, но в маратонска дисциплина, пасва добре на въртележката, която ни завъртя. Това веднага извади наяве не само силните ни страни, но и слабостите ни. Характерите ни биват постоянно поставяни на изпитание. Често грешим и се чувстваме слаби и неспособни. Но сме и силно стимулирани обичта ни и желанието да дадем най-доброто от себе си като родители да се капитализират в съзряване и мъдрост, в нарастващо усърдие и жертвоготовност, във шлайфане на характерите и в крайна сметка сближаване между всички в семейството ни.
Взаимоотношенията ни с Цвети са ключово важни за успеха на всеки един семеен фронт. Влошаването им е имало сериозни последствия за цялостната атмосфера. И досега се учим на прошка, смирение, търпение, милост, да не държим на високите стандарти суховато и административно... и ако ги държим – да е първо за себе си, преди да е за другите. Все трудни неща и уроци, но от чиито успех зависи толкова много.
Цвети: Да, стабилните взаимоотношения между родителите са задължителни и ключови за успеха на децата. Това не означава задължително липса на проблеми, но решимост във всичко да вървим заедно, да преодоляваме сътресенията, да поддържаме и развиваме връзката си, да имаме надежда и вяра, да се радваме един на друг, да стигнем успешно докрай... С Орлин сме едно и ще останем така дори след като пилетата отлетят от семейното гнездо – не сме съвършен пример нито лично, нито семейно, но много искаме да бъдем честен пример за реалния живот на съзнателни хора, които носят отговорност за себе си и за семейството си. Мисля, че това не само подготвя децата за тяхната зрялост и самостоятелност, но и им осигурява сигурността, която им е нужна, за да се справят отлично във всяко едно отношение.
Бихте ли споделили какъв е семейният Ви бюджет за образование? Какви материали използвате с децата си?
Цвети: Както можете да си представите, разходите за голямо семейство са големи. Често се налагат трудни решения за стандарта, на който ще държим, и за разпределянето на средствата, с които разполагаме. Понякога има неща, които не можем да си позволим или не можем да си позволим веднага. Освен това трябва да се балансира между различните ценности и нужди – материалната обезпеченост е важна, но не е най-важна за успеха на семейството ни, включително и в областта на образованието. Както в много други ситуации, стремим се да сме благодарни и доволни на това, което имаме, и да намерим начин да направим най-доброто в дадените обстоятелства. Да, Орлин работи много и усърдно, за да обезпечава семейството и нуждите ни, но той е нужен и незаменим с присъствието и участието си и вкъщи като съпруг и татко. Необходима е житейска мъдрост, финансова дисциплина и практическа гъвкавост, за да се справим. Мога да кажа, че с Божията помощ не ни е липсвало нищо важно.
Започнахме домашното си образование със следния план: ще изготвим програма, ще изберем материали за нея и ще я пробваме достатъчно дълго, за да можем да оценим напредъка си, след което ще променим каквото не работи добре. Така в крайна сметка се ориентирахме и стигнахме до своето русло, което оптимизира и разходите ни за образование.
Първоначално харчихме повече пари за материали, но с времето понатрупахме добра библиотека, а и станахме по-придирчиви. Все още следя за добри материали, но харчим значително по-малко. За по-изгодното закупуване на книги, енциклопедии и други материали обикновено се възползваме от празнични промоции, книжни базари и борси, частни разпродажби... Много от книгите, конструкторите, настолните и образователни игри, които имаме, са „поръчани“ подаръци от роднини за празници и по лични поводи.
Често гледам не само за неща, които са ни непосредствено необходими, но и за такива, които са просто добри идеи и допълващи ресурси – научно-популярни и документални поредици на DVD, интернет курсове и готови проекти, исторически или биографични филми... С времето заглавията са се понатрупали и съответно разходите са спаднали.
Бюджетът се оптимизира и от факта, че много от ресурсите се използват многократно от различните деца. Или се използват заедно от всички деца – например гимназиалните онлайн курсове по различни науки, които сме закупили, се гледат от всички едновременно, като всеки извлича каквото може от тях.
С времето се уча, че не за всичко е необходимо да има книга или учебник. Особено за по-малките много от уроците и уменията, които им е нужно да усвоят, могат да бъдат показани и упражнявани с подръчни средства.
Откакто големите деца навлязоха в гимназиалния си период, сравнително голямо перо в бюджета ни стана и програмата, с която сертифицираме образованието им. Но и там разходите се оптимизират, когато различни деца използват един и същ курс, материалите за който вече имаме ,или можем да вземем назаем от друго семейство. Дъщеря ни учи в чужбина, но основните разходи за образованието и издръжката си поема сама – чрез стипендии и работа.
Бихте ли разказали с какво се занимават отделните Ви деца? Как успявате да развивате индивидуалните им заложби? Трябва ли родителят да разбира от всичко, за да се справи с домашното образование на много деца?
Орлин: Заниманията и интересите се променят с времето. Като цяло насърчаваме децата да опитат възможно повече неща, за да натрупат по-богат опит и за да открият какво им се отдава и какво не ги влече наистина. От многобройните интереси на дъщеря ни по-дълготрайно останаха квилинг, плуване и езда. Най-големият ни син разви хоби към стоп моушън анимацията и визуалните ефекти. Освен езда и програмиране другото ни голямо момче в момента се учи да прави скара. Някои от другите им занимания през годините са музика (основно пиано, но и китара, блокфлейта, дръмбокс...), изобразително изкуство, различни спортове (плуване, футбол, шах, отборно фризби...), електричество, логика и критично мислене.
Едва ли е възможно родителите да разбират от всичко, но не мисля, че е и нужно. Според мен ключово е да се възползваме от житейските ситуации и да включваме някак децата в тях. Да могат да се учат да служат, да работят, да се стараят и виждат добър пример. Всеки ремонт (на автомобила или вкъщи), всяка криза (финансова или здравна), всяка инициатива (засаждане на дръвчета, леене на бетон или благотворителност), грижа за роднина или помощ на съсед, са все възможности за изграждане и трупане на опит. Възползваме се от талантите и способностите на други хора около нас, например дядо и баба, съседи, приятели, които разбират от нещо или са запалени по нещо, защото те могат да се окажат трамплин за развитието на някой скрит талант у децата ни. Ключово е да сме с „отворен очи“ за разнообразните ситуации.
Вие имате една дъщеря и петима сина. Как се справяте с конфликтите между децата си? Прилича ли домът ви на бойно поле с толкова много момчета?
Цвети: Не наистина. Да, конфликти и спречквания се случват, което е нормално. Обикновено се стремим да използваме тези ситуации, за да помогнем и на двете страни да научат как да подхождат и да запазят различията си по уважителен и мирен начин. Това са възможности за изграждане на характер. Истината е, че има много повече ситуации, когато играят заедно, спортуват заедно, помагат, и се съобразяват един с друг.
На много родители в България изглежда непосилна ежедневната логистика свързана със заниманията на децата... Вие как успявате с шест деца в София, където има много възможности, но и голям трафик?
Цвети: Учим се да преценяваме каква натовареност е подходяща и градивна за семейството ни на всеки етап. Разбира се, това динамично се променя с израстването на децата – едно е мама да трябва да води всички навсякъде, друго е да има по-големи деца, които могат да пътуват сами, и трето – големите деца да са вече в състояние да носят отговорност и за по-малките. Друг фактор е дали има бебе вкъщи или всички се обслужват самостоятелно. Разбира се, здравословните, финансовите и битовите обстоятелства също не са без значение.
Семейната динамика се променя през годините – това, което ни е помагало, е готовността да приемаме обстоятелствата, които не можем да променим, такива, каквито са (с възможностите и ограниченията им), и да се стремим да направим най-доброто във всяка конкретна ситуация. Образованието е само част от целия ни живот и кривата му естествено следва хода на живота ни. Понякога, заради ситуацията на семейството, някои деца (обикновено по-големите) сякаш „пропускат“ академични или спортни възможности извън дома, но истината е, че това са периоди, когато могат да научат други важни лични и житейски умения. Вярвам, че семейството ни е такова, каквото е, не за да пречи и ограничава отделните членове, а за да ги обогатява и школува с живота, който им предлага. Ключът е да мислим извън рамката на стереотипите и да различим и оползотворим потенциала, която всяка семейна ситуация носи за всекиго вкъщи.
Имаше период, в който бяхме решили, че всеки ще има по един, по изключение два, ангажимента извън дома, просто защото не можехме спокойно да понесем по-интензивна организация. Друго, което ни е помагало, е да комбинираме и съвместяваме заниманията на децата – например дълги години те ходеха заедно на плуване. Разбира се, доколкото можем, се стремим да насърчаваме и подпомагаме индивидуалните им интереси и занимания, но търсим за това начини, които се вписват в семейните ни цели и възможности – например обикновено ползваме първо онлайн ресурси, които да им помогнат да опитат и започнат да навлизат в желаната от тях област, преди да се ангажираме с школа или уроци извън дома. Това едновременно ги учи на лична инициатива и отговорност, оптимизира семейните разходи и ни помага на общата организация.
Много хора очакват от държавата да подкрепя многодетните семейства. Вие искате ли подкрепа и каква трябва да бъде тя?
Орлин: Разочароващо е как мнозина търсят защитата, подкрепата, гаранциите на държавата по начин, по който само Господ, Творецът и Създателят, може да им даде. Може да се проследи историческата нишка как администрацията започва да помага, като преразпределя събраното от едни, за да подпомага други. Човек лесно се приучва друг да се грижи за него... а и административната намеса има естествена тенденция към постоянно нарастване. Така се стига дотам, че не можем да си представим живота без всеприсъстващото участие на държавата във всяка една сфера на живота – включително семейството, образованието и възпитанието, здравето и т.н.
„Държавата“ всъщност са едни други, външни за нас, хора, които дори и с добри намерения, се опитват да управляват чуждо семейство – не само своето собствено – според своите си разбирания и цели. Държавата трябва основно да пази и гарантира свободата и справедливостта във вътрешен план и отбраната – във външен. Във всички решения, свързани с личния и семейния живот на гражданите, трябва да се зачита избора на родителите да отглеждат, възпитават и образоват децата си според своите убеждения, и да се гарантира свободата им да направят това според преценката и възможностите си.
Ако държавните мъже и жени искат да подпомогнат семействата, то могат вместо да раздават помощи срещу условия, да облекчават семействата с деца. Могат например да намалят данъчното бреме чрез цялостно или чрез семейно подоходно облагане. Могат да освободят майките домакини от задължението сами да плащат осигуровките си, вместо да ги притискат да оставят децата на системата и да тръгнат „на работа“. Могат да защитават равните възможности за реализация на всички, които искат да работят, но да се откажат от следването на директивите за полово равенство, задължителни женски квоти и насилено равно заплащане – нито жените имат нужда от всичко това, нито е справедливо някой друг да се меси в тези свободни договорни отношения.
Казват, че с много деца е весело. Бихте ли споделили някои забавни случки от Вашия семеен живот? Ще бъде прекрасен финал на нашия разговор.
Цвети: Когато човек е все още в кипежа на водовъртежа, понякога е трудно да се откроят отделните преживелици. Ежедневието в семейството е едновременно рутинно, но и динамично променящо се. То е като калейдоскоп – все нещо се случва, което преобразува облика му, но е винаги шарено и интересно. То е мозайка от най-разнообразни преживявания – от най-болезнените и мъчни, през удивителни и неочаквани до най-радостните и щастливи. Зад гърба ни то оставя пъстра причудлива плетеница от разноцветни спомени.
Опознаването на света от страна на малките (а понякога и от страна на по-големите) е често източник на забавни моменти и откровения. Спомням си един ден, когато сядахме на семеен обяд и най-малкият ни юнак зададе съвсем сериозно въпроса защо ядем в такива големи чинии. Аз му обясних, че сме големи хора и имаме нужда от повече храна и затова използваме по-големи чинии. Той помисли малко и ме попита: „А защо тогава ядем десерта в малки чинии?“
