Детската градина - модел за нов Едем
Статията е глава 24 от книгата „Месианският характер на американското образование” от същия автор.
Когато Емма Маруедел (1818-1893), пионер на детските градини в Калифорния, умирала в немската болница в Сан Франциско, тя умолявала бивши ученици, които идвали да я посетят, да се придържат здраво към учението на Фрьобел и към идеала на детската градина. Последните й думи до една група били настоятелни: „Вярвайте в детската градина, стремете се да представите Фрьобел в неговата истинска същност. Вярвам в силата на детската градина да реформира света.” За госпожица Маруедел детската градина била средството за „възраждането на човешката раса”. Ърл Барнс, който я познавал, пише: „Тя беше типичният образователен реформатор и се интересуваше почти еднакво от подробностите на образованието в детската градина и от плановете за възраждане на света чрез образование.”
Госпожица Маруедел говорела със страст за ролята на детето. „Първата мисия на детето започва с безпомощността му. Тя е неговото голямо мълчаливо искане да бъде спасено от злините, в които е родено и от които то страда, докато минава през живота. Детето цивилизова, пречиства и изкупва човека.” За тази педагожка Суифт коментира: „Малко са образователните реформатори, които са изразили по-убедително обществената и расова значимост на детето.”
Така се родила детската градина за своята възвишена роля. Тя трябвало да бъде градината на детето, чрез която щяла да се създаде световна Едемска градина, един обновен рай.
Нейните защитници възприели много сериозно своята роля. Снахата на Хорас Ман, Елизабет П. Пийбоди, една от двете велики личности в американската история на детската градина, в своите лекции за Фрьобел подчертава факта: „Чувствам се все едно съм божествено упълномощена да ви го представя като авторитет, на който може благоговейно да вярвате; и така да бъдете освободени от съмненията на вашите собствени тесни и груби представи, защото несъмнено сте невежи и неопитни, макар и талантливи.” За нея детето е „блажен пророк”, чието обучение трябва да бъде според неговите „носещи се облаци на слава от Бога” (Бог тук е пантеистично определен като „един по същество с най-дълбокото съзнание за себе си”), и затова трябва да бъде внимателно „култивирано” и в никакъв случай „обучавано”. „Животът в детската градина” е „истинско образование”; нещо повече, „той е религия; не странично занимание, но висше призвание”. То е средство за постигане на истинския милениум.
Подразбира се, че детството, водещо към обещания милениум на мир на земята и благоволение сред хората, ще накара човечеството да забрави Вавилонското объркване на своя пръв експеримент, и да влезе във взаимното разбиране на петдесятното чудо.
Основно средство за тази цел е любовта. Както тя се изразява с цялото си литературно красноречие, „ЛЮБОВТА, когато е разбрана, е непреодолима”. Детето трябва да бъде накарано да се откаже от своя несвойствен егоизъм и да разцъфти в истинската си добра същност под влияние на любовта. В такъв режим в детската градина ще бъдат постигнати големи чудеса, дори изцеляването на далтонизъм”. Раят на детството.
Така надеждите на хората в Движението за детски градини били очевидно големи. Според заглавието на едно учебно ръководство детските градини трябвало да бъдат Раят на детството.
Първоизточникът на всичко това, Фридрих Фрьобел (1782-1852), много преди Дарвин, не само вярвал в космическата еволюция, но виждал образованието като основен елемент в този продължаващ процес. За него цялата вселена била жив, развиващ се организъм, единството на който е наречено Бог. Неговата еволюция е възможна поради закона на действието, противодействието и равновесието, по-широко приложение на интелектуалния закон за развитието, т.е. теза, антитеза и синтеза. Това развитие е станало осъзнато в човека; по този начин човек, който се развива до по-висш порядък на съществуване, може да ръководи това развитие чрез образование. Злото е неправилно образование, което пречи на фундаменталната същност и посока на космическия процес. Отделният човек повтаря своето расово развитие (теорията за културната епоха в образованието, теорията за рекапитулация в биологията), но като самопораждаща сила въз основа на своето участие в Абсолюта, растежът на човека не е само подражателен, но и съзидателен. Затова себеизразяването е необходимо за растежа и за себереализацията.
Така Фрьобел подчертано застъпил и ясно формулирал фундаменталната теза на съвременното образование: учене чрез преживяване и учене чрез игра. За Фрьобел играта била фундаментална за образованието и съществена за развитието на групова атмосфера и групово единство, които той толкова силно желаел.
Всеки град трябва да има свое собствено общо игрище за момчета. От това може да последват славни резултати за цялата общност. Защото в този период, когато е възможно, игрите са общи, и това развива чувството и желанието за общност, законите и изискванията на общността.
Според Фрьобел чрез игра детето „осъществява своето собствено образование”. Тази игра се нуждае от ръководството на опитни педагози, за да постигне истинската си цел. В резултат на това образованието става направляван живот и игра. Истинският учител стои настрана и позволява, чрез правилно ръководство, да излязат на преден план заложбите на детето.
Защото целта на преподаването и обучението е да се изкара колкото се може повече от човека, а не да се вложи повече и повече в него; защото това, което може да влезе в човека, вече го знаем и го притежаваме като достояние на цялото човечество, и всеки, просто защото е човешко същество, ще го разкрие и развие от себе си според законите на човечеството. От друга страна, нещото, което още не знаем, е това, което тепърва ще излезе от човечеството, което човешката природа тепърва ще развие. То все още не е достояние на човечеството; а пък човешката природа, като Духът на Бога, постоянно разкрива своята истинска същност.
Ето един от типичните митове на съвременния човек, изречен откровено. Културата и цивилизацията са биологически продукти, които сега са неизменни факти от човешката същност. Както каза Ортега и Гасет за съвременния специалист и варварин: „Той също вярва, че цивилизацията е там, точно както са земната кора и вековната гора.” Културата и цивилизацията за Фрьобел били там, точно както ръцете и краката на човека са негови естествени „достояния”. Затова педагогът може да „изостави” културата и цивилизацията с увереността, че те не могат да го „изоставят! Вместо да се занимава с трайно завладени и развити области, той бърза напред, за да създаде нови качества на човека, да открие чрез приложна еволюция истинската му сложност, накратко, да развие неясното вместо да остане в настоящия стадий. Но понеже това, което ще се изкарва навън, е онова, което държавните педагози най-напред вярват, че е там, тази доктрина не означавала уважение към същността на детето или към културното наследство, а изискване за нова доктрина за човека и пресъздаване на детето, държавата и училището според нея. Понеже всеки индивид е част от това фундаментално единство, Абсолютът, неговото истинско развитие, е в единство с другите хора; оттук образованието е в голяма степен обществена дейност. Понеже за Фрьобел играта представлявала най-истинският израз на вътрешното и истинско естество на човека, тя е основа и средство за образованието на децата. В резултат на това Фрьобел бил настоятелен за централната роля на действието и играта, не само за детската градина, но за началното образование като цяло. Понеже Абсолютът се изразява в човека най-добре по импулсивен и инстинктивен начин, от това следва, че истинското образование се доминира от символизма, а не от ученето. Фрьобел развил своята доктрина за съответствията, според която различни естествени форми са проявления на вечни истини, понеже умът и природата „са паралелни проявления на Бога”. В резултат на това всяка форма в природата има като своя истинска същност символично значение.
Трябва да се запомни, че основните принципи, чиито приложения образуват системата на Фрьобел, са: самостоятелна дейност, за да произведе развитие; всестранна свързаност и непрекъсната приемственост, за да помогне за правилното усвояване на знание; творчество, или изразяваща дейност, за да се произведе асимилация на знанието, растеж на възможностите и придобиване на умение; добре подредена физическа дейност, за да развие физическото тяло и неговите способности, и щастлива и хармонична среда, за да благоприятства и подпомага всички тези неща. Затова, ако едно училище включи сред своите цели истинското придобиване на знание – за разлика от повече или по-малко временно притежаване на информация – и с това развитието на способностите и постигането на вещина – а повечето училища поне заявяват, че го правят – от това следва веднага, че училището трябва да търси в тези принципи постоянно ръководство и помощ, освен ако не отрича въобще тяхната ефикасност, или счита, че животът на едно човешко същество е поредица от несвързани отделни съществувания, естествените закони на които се различават за всяко едно следващо съществуване.
Тези думи на един верен ученик на Фрьобел, Х. Ч. Боуен, в началото директор, а след това университетски лектор в Кембридж по теория на образованието, ни дават основата на това, което стана известно по-късно като прогресивно образование. Отделянето на истинското знание от обикновеното учене и информация беше подчертана забележка. Истинското познание е мистично обществено преживяване за тази педагогическа школа.
Мистичният аспект бил много важен във Фрьобел. Ето наблюдението на Бътс:
Държането на топка или сфера трябвало по някакъв начин да даде на детето усещане за съвършеното единство на всички неща, а седенето в кръг трябвало да го накара да почувства своята идентификация като индивид с неговата обществена група и в крайна сметка с единството на цялото човечество в Абсолюта.
За Фрьобел всяка форма на живот сочела мистично към „Бога”, единството на съществуването. „Нещата в природата образуват по-красива стълба между небето и земята, отколкото тази, която била видяна от Яков; не едностранчива стълба, водеща в едно направление, а всестранна стълба, водеща във всички посоки.” Човек е в съществено единство с всички неща, понеже всичко е проявление на божественото същество, а това схващане е основополагащо за неговото образование и религия. По този начин всяка форма на природата е свидетел на това единство. „Така човек, дори когато е дете, се поставя чрез игри с топка в центъра на своя собствен живот и на целия живот.” Развитието на това преживяване довело до пълно идентифициране с всяко съществуване и мистична любов към всичко, така че умиращият Фрьобел можел да каже: „Обичам цветята, хората, децата, Бога! Обичам всичко!”
Поради този мистицизъм Емма Маруедел вярвала, че идеалното училище трябва да бъде кръгла сграда. Обосновката на Фрьобел за този символизъм била неговият възглед за непрекъснатостта на съществуването и неговият радикален емпиризъм, че нещата превъзхождат думите, и затова преживяванията превъзхождат информацията и ученето от книги в образованието. Фрьобел изразява това така:
А, Б-е, В-ето на нещата трябва да бъде преди А, Б-е, В-ето на думите и да даде на думите (абстракциите) техните истински основи. Поради това, че тези основи се провалят така често в настоящето, има толкова малко хора, които мислят независимо и които изразяват вещо своите вродени божествени идеи…
Възприятието е началото и предварителното условие за мисленето. Възприятието на един човек събужда неговите собствени концепции, а те събуждат неговото собствено мислене в по-късните етапи на развитието. Нека да нямаме преждевременно развитие, и естествено, т.е. последователно развитие…
Правилното възприятие е подготовка за правилно мислене и познаване.
По-късни последователи на Фрьобел, като Дюи, оставили символизма, но, запазвайки концепцията за свързаността, запазили наблягането върху социализирането на детето, а със запазването на емпиризма запазили главната роля на преживяването в образованието. По този начин общественото преживяване представлява същината на истинското образование за Фрьобел и за всички негови приемници до настоящето.
„Подаръците” на детската градина на Фрьобел били тези основни символични форми, опитът с които отварял действителността за децата. Топката или сферата е символ на единицата, и на единството, докато кубът символизира разнообразието в единството, така че чрез тези два символа се излагат великите принципи за единия и за многото, и тяхното неразделно единство. Останалите „подаръци” или форми имали подобни мистични значения.
Друг основополагащ принцип на образователната философия на Фрьобел бил насочен срещу християнската доктрина за първородния грях. Както сам го изразява Фрьобел в своите “Майчини песни”, „мекото и чисто” дете трябвало да научи своята майка на истината и чистотата на живота.
Мили малки дечица, ще се научим от вас; ще направим градини, а цветята ще сте вие; грижата ни няма да изглежда като досадна работа, а само като щастливо доверие, което винаги се подновява. В света голям ще ви предпазим от кавгите и врявата; но най-главната ни и най-радостна грижа, ах, ще бъде да ви дадем на вас самите! Да ви помогнем да съзрете значението на всяка отваряща у вас се сила. О, блажена мисъл, която Бог ни даде, завършекът на туй, що Той е планирал; и като помагаме на ваш’те млади души да растат, в тази сладка задача ще се извисят и нашите собствени към небето.
Зад този екстаз стоят някои самоуверени претенции. Първо, детето е по природа добро и чисто, в противовес на доктрината за първоначалния грях. Второ, Абсолютът, пантеистичният Бог или единството на всяко съществуване, е предал управлението и оформянето на децата на тези просветени нови педагози и на техните агенции, по-късно все повече идентифициращи се с демократичната държава. Трето, тези педагози ще дадат на децата тяхната собствена същност, докато други очевидно ще ги ограбят от нея.
Играта на детето в детската градина трябва да бъде използвана, за да разкрие истинските символи на природата. По този начин познатата игра „пляс, пляс, ръчички”* действително означава, че има „голяма верига на живота и на служенето” и взаимна зависимост между хората. Криеницата открива, че „целта на живота е единството. Копнежът за отчуждаване само сочи към пътя, чрез който може да се постигне единство”. По този начин много преди Юнг Фрьобел видял символи и действия като изражения на расово подсъзнание, което на свой ред отразявало главните форми на Абсолюта. Децата трябвало да научат основното единство на всички неща и да възстановят това единство чрез любов, така че децата, отгледани с „Песента за цветята”, се научавали да възкликват: „О, майко, растенията и цветята ни обичат, както и ти ни обичаш!” Затова резултатът от играта, която е според истинските принципи на детската градина, е „блаженство”.
Целта на този вид образование е „съвършеният човек”. За Фрьобел и за неговите последователи „съдбата на нациите лежи в ръцете на жени”, когато те прилагат тези принципи и следват „майката - игра” на Фрьобел, „Библията на детската градина”, която „трябва да бъде изучавана”. Резултатът на това приложение щял да бъде световната история, започната отначало. Целта на детската градина, била да се „развие духовното естество на детето и да го подготви да бъде идеален гражданин”. Когато жените се посветят на тази задача, те ще открият, че „като св. Христофор, ние сме носили Христос на раменете си”. По този начин движението за детски градини, чрез своята открита декларация, „обявило ново евангелие”. То е „образование чрез развитие” на възможностите на святото дете и затова е „нещо по-основополагащо от обучението по четене, писане и аритметика”. Този принцип важи за цялото образование:
Че образованието е процес на развитие, а не процес на обучение; че играта е естественото средство за развитие през ранните години; че творческата дейност на детето трябва да бъде основният фактор в неговото образование; и че неговите настоящи интереси и нужди, а не изискванията на бъдещето, трябва да определят материала и метода, които ще се използват, – всички тези принципи, лежащи в основата на процедурата на детската градина, психологът одобри не само за детската градина, но за цялото образование.
Тези принципи на детската градина уверено победиха и достигнаха през началното и основното училище до колежа и университета. Много преди прогресивното образование да се роди официално, то съществувало в теорията за детската градина. Понеже човекът бил „по същество добър, а образованието е естествен процес на разгръщане на неговите духовни качества съобразно с универсалните закони на еволюцията”, от това следвало, че образованието не е само снизходително по характер, но че то е развитието на новия демократичен бог в цялата му слава.
Широко разпространеното влияние на детската градина рядко се оценява. То рано заразило всяка църква в Западна Европа и Америка и било пренесено от тях в мисионерската практика по целия свят, в църковните училища и в обучението на родителите. Християнският женски съюз на трезвениците силно подкрепил тази идея. По-късно Русия я направила основа на своето държавно образование, започвайки целодневни детски градини за деца на тригодишна възраст и детски ясли за по-малките деца.
Г. Станли Хол, Джон Дюи и други в голяма степен разширили и развили в мироглед фундаменталните принципи на движението за детски градини. В нов и радикално чужд смисъл се вярвало, че едно малко дете трябва да води човечеството към нов рай. За нещастие, вместо да бъдат началото на нова Едемска градина, въвеждайки малките в радикално погрешна концепция на живота, детските градини станали по-скоро детска нервна градина.
Нещо повече, докато символизмът на Фрьобел изчезвал, неговото наблягане върху еволюцията и неговият антиинтелектуализъм се засилили в по-сетнешната теория. Според доктрината на еволюцията емоционалните и инстинктивни реакции на човека имат предимство пред неговите интелектуални действия, предшествайки ги в развитието, и затова са по-присъщи на човека.
Оттук идва наблягането върху играта, дейността, физическото образование, изкуството, музиката и пр. Както се изразява Фредерик Бърк, „доколкото дават сведения неврологичните данни, редът на развитие е винаги от тези структури, които са по-стари в расата към тези, които са най-нови”. По този начин това е едновременно начално и научно образование. Разбира се, от много учители на първокласници имало съпротива срещу това:
Учителите на първокласници споделили на директорите си, че предпочитат деца, които не са посещавали детска градина, пред такива, които са посещавали. Те не успяват да намерят никакъв продукт на обучението в детската градина, който училището да може да използва, а от друга страна, те шушукат, че децата от детските градини са буйни, липсва им покорство, не са самостоятелни и постоянно очакват да бъдат забавлявани. Разбира се, възможно е началната учителка да не разпознава едно добро нещо, но окончателният извод от всичко е, че детската градина трудно може да намери мястото си в образователната система. Най-малкото, което можем да кажем, е, че училището и детската градина нямат връзка.
Тези прошепнати оплаквания обаче били напразни. Общо взето, детската градина била извънредно популярна сред педагозите и родителите. Дори видни личности и политици в Уошингтън рано поели инициативата, като дали децата си и одобрението си на новото евангелие на детството. През по-късните години педагози, сравнявайки изчакващите деца с възпитаниците на детските градини, успели да намерят „научно доказателство”, за да докажат слабото превъзходство на обучените в детска градина деца над останалите. Това преимущество се отнасяло за началните класове, показвайки, че децата от детската градина знаели по-добре да показват това, което се очаква от тях.
Детската градина ловко уловила духа на епохата и произнесла своите истини с подчертана ефективност. Така когато Кетрин Бийб обявила „необходимостта” от „себеизява”, („трябва да признаем, че тя е абсолютно важна за растежа на тялото, ума и душата”), това звучало като непогрешима и нужна истина. Трябвало да се премахне всичко останало, за да се позволи на тази първостепенна концепция да се развива свободно. Надеждата на бъдещето била не това, което детето научавало от по-мъдри глави, но това, което детето, този нов източник на мъдрост, изразявало. От времето на Фрьобел играта била средството на тази мъдрост. В играта детето се стремяло не само да се забавлява, но да даде изява на фундаментални и важни импулси, които се пораждали от необятния расов и личен неосъзнат разум. Фрьобел го изразява по този начин: „Подсъзнанието достига до съзнанието основно чрез действие.” Тази кауза била развита допълнително от много предани защитници, включително Уилиям Тори Харис, полк. Франсис У. Паркър, Фредерик Бърк, Джон Дюи, Мария Монтесори и много други. Монтесори силно наблягала върху „социалната страна на училището”, а Дюи прибавил към развиващата се философия вярата, че „както бъдещето, така и настоящето е важно за детето. Образованието не е само подготовка за това, което предстои, но е също обогатяване и интерпретиране на преживяванията в настоящето.”
Така целта на детската градина останала по същество една и съща през годините. Добавянето на четене към програмата не променило нейния основен характер, който е образование посредством дейност и преживяване. Тази философия е характерна за училището като цяло, а не само за детската градина. Тя беше добре обобщена преди няколко години от Ада Ван Стоун Харис, инспектор на детски градини и начални училища в Рочестър, Ню Йорк: „Детските градини предлагат на детето преживяване вместо обучение; живот вместо учене; миниатюрен свят, където то живее, расте, развива се и се учи.”
Нина Ч. Вандеруолкър измерва успеха на детската градина като прилага нейните принципи към всички класове. Тези ръководни принципи били самостоятелна дейност, преживяване като средство за себеоткриване и намиране на собствено откровение, „цялото образование”, свързано с „обществото, в което е дадено”, обобщения, направени въз основа на еволюционната теория, и вяра във важността и „органичното единство на опита”. Така същността на образованието е дейност от гледна точка на детската себеизява и социално адаптиране. Така детската градина е образование чрез дейност.
Тази дейност сама по себе си е учене. „Ние се учим чрез преживяванията, учене чрез вършене” – това е същността на програмата. Ученето чрез изучаване и посредством книги е някак си или осъдително, или в най-добрия случай е на втори план. Програма, която залага на дейността, е „подход, насочен към разрешаване на проблеми”, и по този начин уж е по-научна. Детската градина обикновено е първото въвеждане на едно дете „в голяма обществена група”, и затова е от изключително значение за „посрещането на социално-емоционалните нужди”. Затова учителката трябва да помни, че „тя е съветник и водач на деца, а не учител на конкретни факти”. Истините, за които ни напомнят защитниците на детските градини, като че ли само те ги осъзнават, а и са озадачаващи понякога: уверяват ни, че „децата в детската градина са човешки същества, каквито са били от раждането и каквито ще продължат да бъдат до смъртта”. След тази дълбока мъдрост ни предупреждават: „Те имат право на привилегиите и отговорностите, които произтичат от членството в едно демократично общество.” Но нима децата са хора само когато светът се превърне в детски рай и в ад за възрастните? Дали детето е наистина човек за защитниците на детските градини, които го обожествяват? Не напомнят ли гневните избухвания на този нов бог повече на стария дявол?
Но понеже целта на образованието сега е „себереализация”, външните стандарти нямат място. Себеизявяващият се индивид и общество, предназначено за социалното единство на такива индивиди, е същността на образованието. „Детската градина е най-вече етична институция, понеже тя е социална среда, а етиката днес е напълно социална по смисъл. Затова „образованието е процес на взаимодействие” на асимилация и приспособяване.
Бихейвиоризмът на Дж. Б. Уотсън развил антиинтелектуализмът на образованието и подпомогнал теорията на детската градина. Истинското учене на човека става в групата, след като човек е социално същество. Оттук „социализирането на класа” е процедурата и целта на детската градина. За старомодните хора, които се оплакват от резултата, педагозите намират отговори, които напълно задоволяват тях самите:
Запитана дали помещението не било твърде шумно, друга инспекторка отговорила: „Дали съдите по шума, присъщ на ситуацията, или от вашите наследени предразсъдъци?” Колко от нас трябва да преодоляват предразсъдъци!
А се приема, че в този ден и век да обвиниш някого в предразсъдък е достатъчно съкрушително.
Детските ясли започнали заедно с детските градини и били поддържани като необходими за „психическата хигиена”. Децата очевидно се нуждаели от такава психическа хигиена, за да се възстановят от своите семейства. Яслите от началото били особено популярни не само сред работещите майки, но сред интелектуалците и педиатрите. Според първожриците на култа към детската градина, за подпомагането на психическата хигиена е необходима нова литература за децата, реалистични разкази, касаещи нещата „тук и сега”.
Детските градини, макар и игра, са сериозен бизнес и имат учебна програма, която е „обществена наука”. Все пак „голяма част от преживяванията в детската градина са свързани с това да се научиш да живееш щастливо, удобно и конструктивно с други хора. Може би това е най-важното, което научава едно дете в детската градина.”
Култът към детето издигна детската градина в позиция, от където тя подкопа и обезцени големи християнски ритуали като водното кръщение и първото причастие. Тяхната главна функция - влизането в завета и обществото на Божията църква и народ - отстъпи пред нов ритуал, първия ден в детската градина, който е развод със семейството и миналото. Сравнението с ритуалите не е враждебно или критично: дори в един наръчник за родители, които ще си записват децата в детска градина, част І е озаглавена „Встъпителни ритуали”. Макар ученето да не присъства за повечето малки деца, то е преобладаваща мода за родителите. „Много детски градини имат учебни групи за родители.” На тези срещи родителите не само учат значението на детето, но поправят играчки, боядисват мебели и участват „в дейностите на по-голямата общност”. Семейството вече не може да гледа на себе си като на централна институция. Семейният живот и дейност трябва да отстъпят пред по-големи неща.
Умиращата Емма Маруедел казала: „Вярвам в силата на детската градина да реформира света.” До голяма степен Западният свят, конкретно, беше ре-формиран в първоначалния смисъл на думата, преоформен, но противно на госпожица Маруедел, той не беше възроден. Едемският модел на детските градини по-добре отразяваше падението на човека, а не рая. „В съвременното училище играта и ученето са различни страни на една и съща ситуация, като всяко е естествено допълнение на другото.” Едно време някои римляни обвиниха Нерон, че свирел, докато Рим гори. Предвид идещия пожар, който световните събития все повече обещават, педагозите изцяло се погрижиха да не ни липсват Нероновци.
Основната отговорност не трябва обаче да бъде приписвана на педагозите, а трябва да бъде твърдо поставена пред вратата на родителите, особено майките. Въпреки всички почести и похвали, които им се оказват, немалко от ревностните пионери на движението за детски градини изглеждали доста абсурдно в очите на своите съвременници. Дори една от най-преданите от тези жени понякога била считана за смешна от нетактичните ученици в детската градина. Определено нито майките, нито видните личности били заблудени в това отношение. Защо тогава детските градини успели? Отговорът бил ясен: желанието на жените да се отърват от своите деца. Педагозите трябвало да поставят изисквания за възраст за децата в детските градини, иначе щели да бъдат наводнени от майки, опитващи се да им пробутат много малки деца в ръцете. По този начин детските градини се оказали отчасти изтънчена и прикрита форма на инфантицид, която лицемерните жени могат да си позволят, докато получават уважение за грижливо майчинство. Движението за детски градини се родило от романтичната и идеалистична философия и нейното идеализиране на детето. То успяло, понеже жените, пиещи от силното вино на феминизма, започнали да считат женствеността и майчинството за потискащи и нямали честността да кажат това. Така детските ясли и детските градини били чудесна форма на почтено бягство от отговорността.
Ако има нещо здраво в детските градини, то дойде не от образователните философи, а от любящи и здравомислещи учители. Тези жени, забравили теорията и учебната програма, поеха внимателно за ръка плахите деца, удивени от света на знанието, и ги заведоха до света на книгите. Въвеждането напоследък в някои райони на четенето в детските градини беше в известна степен официално приемане на неофициална практика.
Copyright © by Mark Rushdoony
Български превод Copyright © 2007 Радослава Петкова
