„Къде ми са детските книжки?“ Размисли за ползата от училищното образование.
Песните, които имат успех и остават любими за цяло поколение или завинаги, носят в себе си истина и послание, които спечелват място в сърцата на хората. Песента „Къде ми са детските книжки“ от детския филм „Войната на таралежите“ остана завинаги в сърцата на децата и възрастните, които го гледаха и до днес се върти по радиото, защото не е изгубила своята актуалност и значение. Тази песен свързва детството и училището като нещо неразделно, незабравимо, дори носталгично хубаво. Обичах тази песен като дете, обичам я и днес… Но като възрастен и родител на ученици тя придоби за мен един много по-дълбок смисъл и значение, защото касае съдбата на моето поколение, на моите деца и на всички деца, които днес ходят на училище като нас някога. Това актуално значение и смисъл за нас днес искам да споделя в тази статия.
„Къде ми са детските книжки,
кажи ми мой прашен сандък?
Закусиха сивите мишки
с вълшебните букви - язък!
Къде ми е класната стая,
къде е коравия чин,
а, бе, ве, тире, запетая,
забравих ги вече - амин!“
Помним ли наученото от училище? Мозъкът на човека е устроен така, че помни важните и свързани непосредствено с живота неща. Тези без стойност или без практическо приложение неминуемо се забравят. Запитвали ли сме се някога доколко необходими и полезни са ни били учебните занятия и знания?
От разцвета на науката през Ренесанса до днес в съзнанието на народите по света и в нашия заробен под турско господство народ училищното образование придобива ореола на светъл идеал, средство за прогрес и успех както в личностен, така и в обществен план. „Върви народе възродени, към светли бъднини върви! С книжовността, таз сила нова, съдбата си ти поднови!“ отеква не само на 24 май, но и в училищата, в залите на парламента и в човешките сърца. Този тържествен апел събужда вярата, че именно науката и училищната просвета ни водят към мечтаните постижения в живота. И така, ние с вълнение пращаме децата на училище, с радост и гордост празнуваме тяхното завършване, и очакваме „светлите бъднини“ за тях… Самите ученици са изпълнени със същата вяра и ентусиазъм, както пее песента „Един неразделен клас…“:
„… и вярвахме всички до един,
че ни чакат само празници,
че е щедро без предел
времето пред нас!“
И аз като ученик, и после като родител вярвах това. Но когато завърших две висши образования и се сблъсках с реалността на живота, разбрах, че вярата и очакванията ми се разминават много съществено с реалността. Моите научни знания и умения не бяха достатъчни, за да успея професионално и в социалната сфера (семейство, обществени отношения и позиции). В моята професия хора със средно и основно образование имаха повече практически знания и умения от мен. Успях да се развия в професията и в живота с много лични усилия, самостоятелно учене и обучение в практиката. Разбрах, че моето образование в по-голямата си част е било абсолютно ненужно и безполезно, една широка обща култура, но далеч от истинската практика. Учих 20 години в училищата, но бях абсолютно неподготвен и за професията, и за живота, въпреки че бях отличник и първия по успех по специалността ми в университета. Образованието ми включваше 3 години задочно обучение по специалността „Социални дейности“, но повярвайте ми, не ми е дало абсолютно нищо, което да ме направи по-добър съпруг или родител или член на обществото!! Всичко, което наистина ми помогна да успея в живота придобих самостоятелно извън училищата. Днес, въпреки естествената привързаност към всичко от детството и младостта ми, оценявам училищните си години като прахосани. Опознах обществото ни и хората и съм твърдо убеден, че това важи за всички от моето поколение насам. Тези, които са успели, не са успели поради училищното си образование, а поради личностните си качества и труд. Училището категорично не създава необходимите качества и практически умения за пълноценна реализация в живота, още по-малко за прогрес и „светли бъднини“. Истината боли, много боли! Не е лесно да живееш с розовите химери, и когато те се сблъскат с грубата действителност, да си напънеш мозъка и силите, за да разбереш каква е истината и да успееш в живота. Лесното е да продължиш да мислиш и да живееш като всички останали, задоволявайки се с действителността, колкото и да е далеч от светлите бъднини и очакваната съдба.
Песента има още какво да ни каже:
„Къде е момчешката дързост,
след мене защо не върви,
отминаха стъпките бързи
и ехо не чувам, уви.
Къде ли се водят войните
за мойте наивни мечти
дали пък не са ми сърдити
че съм ги отрекъл почти?“
В детските филми и в училищата се градят и се насърчават една „дързост, дръзновение“, едни идеали и представи за живота… Децата се научават да вярват колко голямо значение имат правата на човека и законите, колко много държавата и ЕС се грижат за щастието и благополучието на хората, какви големи перспективи има всеки човек за да живее достойно и да се развива като личност… И естествено, децата и младите хора се считат за обградени с внимание и сигурност, гледат живота с дързост, мечтаят за постижения… И аз бях така, както всички. Но когато влязох в самостоятелния живот, разбрах, че нещата са така само на думи и официално. На дело и по същество са съвсем различни. Успелите хора не са най-добрите и не се отнасят по най-човечния и добър начин с тези, които са под тяхната власт и авторитет. Днес не са изгубили значението си стиховете на поета:
„Но не пролет и химн покрай мен прозвъни,
не поръси ме ябълков цвят:
Златолюспест гигант се изправи сред кръв,
сред морета от кръв и сълзи!“
Добрите хора, честните хора рядко успяват и то с цената на трудна борба и враждебност от мнозинството, които са придобили власт и пари по нечестен и несправедлив начин. „Парицата е царица“. „Power is a money, money is a power”. Законите са като ограда за добитък, която лъвовете прескачат, а влечугите се провират под нея. Добитъкът са обикновените хора, лъвовете са имащите власт и пари, а влечугите са техните служители и блюдолизци. Грижата и вниманието от държавата свършва, когато си ненужен или не следваш политиката и разпоредбите й. Сигурността се простира до простото съществуване; достойният живот, личностната реализация и развитие са достъпни за малцина привилегировани с големи дарби или разполагащи с пари. Много честни хора се отказват да предприемат икономическа или обществена дейност под заплахата и рекета на престъпниците, които винаги са по-силни и по-успешни. И когато се сблъскат с тази действителност, когато ги поомачка живота, повечето хора могат да кажат като в песента, че момчешката дързост си отиде и даже ехо не се чува от нея. Детските „наивни мечти“ и идеали, внушени от медиите и училищата, са „почти отречени“ и няма кой да воюва за тях. Празни думи, в които хората вече не вярват! Впрочем, някои им вярват, защото така е по-лесно и „преклонена главица сабя не я сече“. Държавата – бащица и училището – майчица! Това искат да вярваме заедно с децата си управляващите. Истинските мъже, които стоят за истината и работят за доброто, са потискани и отхвърлени именно от този фалшив самозван бащица. А майките са на работа, тъй че горките ни осиротели деца трябва да получат липсващото от майките от училището. Те учителките са по-добри от майките, нали специално са учили как да се грижат за децата, а пък как обикновените прости майки могат да се мерят с тях? Както е тръгнало, вече майките и бащите само ще раждат децата и повече не са нужни, освен да работят и да си плащат данъците… Само дето от семейството – люлката на човечеството и мястото, където се оформя човешкото в човека от хилядолетия – няма да остане нищо, а от там ще изчезне и човешкото в човека.
Науката и образованието твърдят, че създават по-добри хора от родителите. Нека да погледнем реално – не е ли истина, че с всяко поколение, колкото повече се руши семейството и децата се обсебват от държавата, децата стават все по-зле?!!! Ама какво можем да направим, няма как, няма избор??! Няма избор, докато човек не започне да мисли със собствената си глава и да действа по собствената си воля! В университетите учителите ги обучават на методи и правила за работа с учениците, но колко голяма и коренна е разликата за децата между учителя и родителя! В никоя длъжностна характеристика за учителите няма изискване да обичат децата и самата наука поставя разума над любовта и гледа презрително на нея. Но за родителя любовта е първото и основно нещо и е най-съществения фактор за правилното развитие на личността на детето! Никоя учителка няма да обича учениците колкото собствените си деца (ако въобще ги обича). А родителя обича своите деца повече от всички други деца и това изгражда в тях съзнанието, че са уникални и ценни личности. Никоя учителка не може да познава учениците си толкова, колкото родителите своите деца. Затова родителите могат много по-адекватно да разбират децата си и да подхождат към тях специфично по най-добрия начин. Никоя учителка не може да отдели на учениците си толкова внимание и грижа, колкото могат да отделят родителите за децата си. Учителите имат официални и формални отношения с учениците; а родителите имат с децата си дълбоки емоционални и пълноценни личностни взаимоотношения. Децата копират от родителите си моделите на поведение, ценностите и мирогледа. Но в училищни условия те имат едни непълноценни и дори разрушителни модели на поведение от своите връстници и от медиите; а учителите не могат да им дадат модел за поведение в практическите неща от живота, освен за официалните публични отношения в институциите. Науката набляга на професионалното развитие и знанията на учениците. Но за децата, особено в по-ранната им възраст, най-важни са физическото и емоционално-нравственото развитие. Училището не може пълноценно да се грижи за нуждите на децата и учителите не могат да заместят родителите, без това да ощети подрастващите. Личността се изгражда чрез общуване с личности, а не с институции. Човешкото се създава от дълбоките междучовешки отношения в семейството, а не от официалните и стандартизирани отношения в училището!
Нека да завършим със значението на припева на песента:
„А днес моят собствен наследник
извършва геройски бели.
Не съм се изгубил безследно
щом той ме повтаря, нали?
…щом той ме повтаря… Дали?!“
Ние обичаме децата си и искаме да им дадем най-доброто в живота. Готови сме да работим, да жертваме пари и сили. Гордеем се с техните постижения и се радваме, когато виждаме, че нашите гени, нашия характер и идеали се копират и възприемат от децата ни. Осъзнаваме ли, че отговорността за децата ни лежи на нас, или предпочитаме да я предадем на училището и държавата? Държавата много иска децата ни, за да ги оформи по своите стандарти и ценности, по своите правила и политики – това ли е най-доброто за тях? Дали? Дали наистина те ще възприемат нашите ценности и качества, или ще ги оставим други, чужди, служещи на държавата и властта да ги оформят като личности и да ги подготвят за живота? Дали ще оставим човешкото, доброто, ценностите ни да се изгубят и да се заменят с нови, измислени от науката и променящи се заедно с политиката? Дали?!
