Начало От Фарагът до Кирил

От Фарагът до Кирил

На 5-ти юли, 1801 г. в Кампабел – Тенеси, се ражда Дейвид Гласгоу Фарагът. След твърде ранната смърт на неговата майка, той е отгледан и възпитан от военноморския офицер Дейвид Портър. Дейвид Фаръгът никога не е стъпвал в общообразователно училище, но за сметка на това, от съвсем ранна възраст проявява афинитет към математика, физика и география. На 9 години, Дейвид е вече курсант на военен кораб, на 12 е произведен в лейтенант, като под негово командване е пленен английски кораб, който Фарагът ескортира до американския бряг, заедно с пленения екипаж. Фарагът участва активно в Американската гражданска война (1861 - 1865) и макар да е южняк по рождение, се бие на страната на Севера. Флотилията му превзема пристанищния град Ню Орлиън през 1862 г., а след войната той е вече адмирала във Военноморските сили на САЩ. Впрочем, Дейвид Глазгоу Фарагът, последователно става първият контраадмирал, вицеадмирал и адмирал във Военноморските сили на Съединените щати. Това накратко е историята на един „провален“ живот. Ще попитате защо? Защото, ако Дейвид Глазгоу Фарагът живееше в днешно време никой не би му позволил да стъпи на корабна палуба в невръстна възраст, да не говорим, че е бил малолетен, когато работи активно за Военноморския флот на САЩ – това е чудовищна експлоатация на детски труд.

Много години по-късно, когато аз бях дете (между 9-15 годишен), не спирах да работя, всъщност, припечелвах добре. Всяко лято ходех на пулпа в родния град на баща ми, за да работя с аверите от ранна утрин до късна вечер. Нямаше компютри, смартфони и пр. електронни джаджи, които да разсейват битието ми, пък и никой не ме спираше, когато исках да работя. Напротив, това бе част от възпитанието ми и роднините ми се гордееха с мен. Аз не бях прецедент – всички деца, с които общувах през 80-те и дори 90-те години на XX век, бачкаха яко през лятото. Докарвахме си пари, които харчехме за екстри по колелетата си – сгъвайки, школници, юноши и украйни, купувахме си лакомства от сладкарниците и инвестирахме в проекти, свързани с корабомоделизъм или самолетомоделизъм, а да, купувахме си и марки. Не сме си купували цигари и бира, защото първият, който щеше да ни извърти по един шамар, ако поискаме подобни артикули, щеше да е още продавача в магазина.

Когато бях 16 годишен изкарах шофьорски курсове и макар да трябваше да се чака до 18 годишна възраст, за да си взема книжката, редовно шофирах ладата на баща ми. Спомням си, че пролетта ставах в 5 часа сутринта, товарех фрезата в багажника и ходех сам в бащината овощна градина, за да я обработвам. Лятото ставах още по-рано, берях по 20-30 щайги кайсии и съвсем сам ходех и ги продавах на пазара във Варна. Родителите ми ми плащаха добре за това, а аз бях изключително доволен и щастлив. Учех се на труд, започнах да отбирам от овощарство и търговия. После, впрочем, се занимавах над 20 години само с различен вид търговия – факт. Разбира се, всичко това не е похвално слово към тоталитарния строй преди 1989-та, за друго иде реч.

Преди 12 дни бе 1-ви юни, денят на детето. Най-малкият ми син и дъщеря ми са със съпругата ми в центъра на града, където има забавления и програма за децата. Централният площад е пълен със сергии, мирише на прясно изпечени гевреци, казанлъшки понички и захарен памук – децата се радват на изобилието, но малкият ми син е с предприемачески дух и пита:

- Мамо, не мога ли и аз да застана тук и да продавам нещо, за да си изкарам пари?

- Какво би продавал? – пита жена ми. Впрочем, най-малкият ми син проявява завидна сръчност с ръцете си и прави чудесни фигури от балони, тези, които го познават, знаят този факт, затова и малкият отговаря:

- Мога да правя фигури от балони и да ги продавам по 50 стотинки.

- Чудесна идея - отговаря съпругата ми – но за съжаление нe биха ни позволили. Трябва да имаме разрешително за продажба, да наемем маса и да си платим за търговска площ, да имаме касов апарат и регистрирана фирма, а освен всичко си малък и ако продаваш каквото и да е, държавата ще ни накаже.

Синът ми гледал майка си дълго с недоумение и накрая попитал: Защо държавата мрази децата? Иди му обяснявай на това дете, че държавата всъщност го обича от дъното на душата си и го пази по-добре от майка му и баща му, като го държи далеч от всеки тип аеробен труд. В крайна сметка, синът ми изработил едно кученце от балон и го подарил на дете в инвалидна количка – той обича да помага и затова знам, че ще се справи добре в живота.

Днес е 12-ти юни 2018-та година. Преди обяд се разходих по пазара в родния си град, търсех домати и краставици. Гледам една маса с прекрасни розови домати и без да му мисля, вдигнах поглед към продавача, за да си купя 3 кила от този вкусен плод. Само че продавачът едва се вижда зад масата. Едно, около 12 годишно момче, колкото сина ми, с чантичка за пари през рамо ме пита учтиво: Какво ще е за вас? Зарадван от гледката, си купих 5 кила домати, а малкият търговец пълни с вещина доматите в торбичка, тегли на везната, смята с калкулатора, взима ми парите и ми връща точно ресто. Абе напълни ми душата. Зад мен припират три навъсени лелки и някакъв умирисан чичка. Едната жена подхваща:

- Кой продава на тази маса?

- Аз – казва малчуганът – какво ще обичате?

- Момченце, къде са родителите ти – пита чичката.

- На друга маса са – отговаря малкия – кажете какво желаете?

- Ние – подхваща най-дебелата лелка – сме от Агенция за закрила на детето и сме тук по сигнал за експлоатация на детски труд.

Малкият продавач се стъписа, явно усети, че е в затруднено положение, затова бях принуден да се намеся:

- Госпожо, ще си купувате ли нещо, защото искам да си купя и краставици. Моля, ако не сте клиенти се отместете, за да продължа с пазаруването!

- Как не ви е срам – захваща дебелата чиновничка – и то точно днес, на 12-ти юни, Световният ден за борба с детския труд!

Море като ми кипна, ама си удържах нервите и отговорих съвсем вежливо, по най-добрия и учтив начин, на който съм способен – със стиснати зъби, леко навъсен и с незабележимо свита в юмрук десница натъртих:

- Слушайте какво, уважаеми паразити, ако до 5 секунди не ви видя гърбовете, ще ви е трудно да се разпознаете в огледалото – признавам си, не бях във форма и малко прекалих, но чиновниците ме изгледаха лошо и само изскимтяха:

- Вие какво, искате да се разправяме с полиция ли сега?

- Точно така, идете да намерите милиционерите, аз ще ви чакам.

И те наистина си тръгнаха, явно съм бил доста заплашителен. През това време дойде бащата на малкия продавач, дочул за това, което се случва и си поговорихме. Хората се оказаха семейство от близко до града село. Майката и бащата – безработни, но не точно. След като ги съкратили от фалиралото предприятие, в което са работили, се върнали в бащината къща на село и се захванали със земеделие. Постепенно направили 3 оранжерии с отопление и сега редовно продавали продукцията на пазара. Малкият помагал много в стопанството, но искал и да продава на пазара – правел го от седмица и се справял чудесно. Баща му ми каза, че просто е искал детето да види целия процес от разсада на зеленчука до пласмента, понеже практиката е най-добрият учител. Съгласих се с него, разбира се, похвалих го, но със съжаление го помолих да остане със сина си, защото може да има проблеми със социалните, които, впрочем, така и не се върнахa, поне за 30-те минути, в които разговарях с бащата.

Сбогувах се с Кирил (така се казва малкият продавач), като му стиснах ръката и му пожелах успех, ръкувах се и с баща му, па си хванах пътя. И понеже пазарът е до едно от елитните училища в града ни, минавайки покрай него, видях 40-тина деца - с година, две по-големи от Кирил, които пафкаха мощно цигари и говореха за абсурдни безсмислици. Нещо от сорта: Ей, брат, видя ли новото Порше в нета, брат, кърти мивки, брат, голям звяр . . .

Това е днешното демократично общество, уважаеми дами и господа. Държавата пази децата ни, дори си имаме ден за борба с експлоатацията на детския труд. Всички са в училищата, за да се трансформират, до колкото планът успее да проработи, в инфантилни лекета, които не знаят какво биха правили в живота, който им предстои. Ако попиташ тези младежи какво биха правили след като завършат училище, 99% от тях ще ти кажат презрително, че искат да станат богати и да си живеят живота, ама и 1% от тях не знаят как се става богат. Докато Кирил активно практикува всичко, което баща му му е обяснявал, сиреч има практично приложение на абстрактните обяснения, децата в училищата карат теоретичен курс по провал в живота.

Всички говорят, че България изчезва, че младежите ни бягат, а старците умират преди да са изпълнили дните си. Знаете ли, това си е наше постижение, наша заслуга и дори се гордеем с всичко това. Поевропейчили сме се и се гордеем, изтънчили сме се, опедерасчили сме се, направили сме всичко по модата, как да не се гордее човек. Не знам какво би казал 12 годишният морски офицер Дейвид Гласгоу Фарагът на чиновниците, ако в началото на 19 век имаше Агенция за закрила на детето. Фарагът не е изключение, понеже тогава, в онова по-добро време, всички деца са правили онова, което биха могли да правят, докато са деца, за разлика от днешните младежи. Днес държавата иска децата да са деца, дори когато самите деца не са вече деца – лесно е да манипулираш психологически зависими от социални грижи хора. Не знам какво бих казал и аз на чиновниците от Агенцията за закрила на детето преди 30 години, докато мъкнех на пулпа тежки щайги с нацепени кайсии, за да припечеля някой лев, само за мене си. Всичко, което знам е, че се чувствах щастлив и горд от себе си, от това, че се трудя, че печеля, че спестявам, че съм полезен . . .

Някъде, някак, сигурно има деца, които са експлоатирани, като онези в Индиана Джоунс и храмът на обречените, но Фарагът не е бил експлоатиран, аз не съм бил експлоатиран и със сигурност не е експлоатиран и Кирил. Сега като се замисля, днес единствената експлоатация на деца се осъществява от Системата. Онази Система, която ги краде от родителите им в невръстна възраст и ги изплюва добре преработени след 12 години промиване на мозъци. Затова Системата празнува! Ако децата са на пазара с родителите си, то те са експлоатирани, но ако са там, където не искат да са, са „щастливи“ и опазени от експлоатация. Е, да живее Световният ден за борба с експлоатация на детски труд!

П.П. Ако милиционерите ме търсят за нагрубяване и заплаха за побой над държавни служители, знаят къде да ме намерят.

Категории: Религия и образование, Свобода и образование, Семейство, Държава, Общество, Философия, Закони