Кратка дисекция на родителския нихилизъм
„Имам сериозно заруднение. М..., 9 год., 3. клас е краааааайно отегчена от държавната образователна програма и не мога да я виня. За съжаление, освен ucha.se, което окей, но пак доста скучновато и по МОН, не мога да намеря никакви готини ресурси на български, а тя не ползва английски и се изнервя, когато не разбира или трябва да чете субтитри. Приемам акъли всякакви. (Нямам много време за занимания с нея.)“
Неотдавна, една майка ми прати написаното по-горе (цитатът е без редакции, прикрил съм само името на детето), със следното съобщение: „Много харесвам рубриката ви „Отговори на вашите въпроси“, затова се чудех, как бихте отговорили на поставените казуси в цитата, който ви пращам. Прочетох това в един форум и ми прозвуча странно. Вие как бихте отговорили?“
Значи, принципно такава рубрика аз не списвам, но понеже съм получил въпрос ще се опитам да отговоря. Разбира се, ще отговоря с уговорката, че пиша лично мнение. Не се смятам за последна инстанция, по такива сложни, онтологични въпроси, като произхождащите от въпросния цитат. Винаги съм смятал и смятам, че всеки има право да плува в собственото си екзистенциално море и да се чувства охотно в него. Като не му харесва, да излезе на слънце.
За дядо Петко, люцерната, коня и парцалорезачката
Ох, Кире, Киреее, болят ме веке краката, та едвам одя. – Рекъл веднъж дядо Петко на бай Киро, като се видели на нивята край село.
- Ми що ти требе да се зориш с таз люцерна на къра бре, дедо Петко? Стал си 90-годишен, люцерна си ръгнал да прибираш!
- Е па требе ми люцерната за коня бре Кире, нема как.
- Че па що ти е кон на тебе бре, дедо Петко!?
- Та да одя до люцерната бре Кире, как що!? Ама веке ме болят краката, де.
Сега, по схемата на дядо Петко, нека развием първия нюанс, така да се каже, от въпроса на госпожата, пък после и дисекцията:
- Имам сериозно затруднение, дами и господа, детето е отегчено от държавната образователна програма!
- След като е отегчено от държавната програма, махнете държавната образователна програма, явно не става за детето.
- Ааа, как да махна държавната образователна програма, че тя е създадена за детето! Ама пък то е отегчено.
- Значи, тогава, трябва да махнете детето?
- Е, няма как да махна детето, то съществува, заради държавната образователна програма. Ама пък се отегчава, де. Та какво да правя?
Разбира се, ако спра само дотук ще останете с впечатление, че правя диагноза на шизофренно поведение. Това не е страшно, пък е и често срещано, така че няма да направи впечатление никому. Лошо ще е и ако продължа да пиша, защото към първата диагноза ще трябва да добавя още душевни и морални дефекти, което, от друга страна, ще е проява на лош вкус. Обаче ще се оправдая и аз с диагнозата на онзи „готин“ професор, така ми е изгодно, и ще кажа, че съм част от онези 80% български дебили, та затова упорито съм решил да си кажа мисълта.
Пък мисълта ми беше следната: Принадлежи ли образованието на децата или децата принадлежат на образованието? Истината е, че много хора не харесват държавната образователна система. Прочетете тук-там някоя статия за българските държавни училища и ще ви настръхнат косите. Въобще, всички участници в тая система са все с изправени от ужас коси, ама все са си вътре с двата крака, понеже презумптивно са убедени, че децата принадлежат на Системата. Пък тя, Системата, умее да се рекламира, дума да няма.
Спомняте си прекрасния български филм с Тодор Колев „Господин за един ден“, нали? Има една невероятна случка, сред многото други в лентата, в която наивният Пурко (Тодор Колев) си купува „полуавтоматична парцалорезачка“, от „дипломирания инженер“ Керкелезов (Георги Мамалев). „Инженер“ Керкелезов обяснява на неукия Пурко, каква далавера е да си купи невероятната парцалорезачка, „патентована чак в Америка“. Режеш парцалчета и ги навиваш на кълбенца. Едно кълбенце – 10 лева. От кълбенцата правим битови черги и килими, пък в Америка ги „лапат като топъл хляб“ – обяснява Керкелезов – дипломираният мошеник. Пурко, разбира се, бръква в сандъка с чеиза на жена си, краде една златна монета (от общо две) и се сдобива с половината инвентар за бъдещия „успех“. После почва голямото рязане на парцали и навиването на кълбенца – едно кълбенце – 10 лева, две кълбенца – 20 лева . . . Парите „валят“.
Всеки знае, какво става накрая. След лятото идва зима и когато Севернякът задуха, а всичките ти гащи са на парцали и кълбенца, задникът ти е гол – хем ти е студено, хем си смешен, но и доста тъжен, понеже са те изиграли. Същото става и с българското държавно училище. Голямата реклама я има – нашето училище се признава и в Америка дори, почвайте да режете „парцалки“ и да „навивате кълбенца“ – и децата режат и навиват. Като свършат със занятието, след има няма 12 години, освен един гол гъз, друго почти не е останало.
Е, защо тогава се чудите, когато детето ви каже, че му е писнало да „реже парцалки“ и да „навива кълбенца“!? Чудите се, защото и вие това сте правили – семеен бизнес, така да се каже. Възрастните обикновено казват: „И аз съм минал по тоя път, пък съм оживял. Айде и отрочето ще сколаса, няма да умре я“. Вярно, няма да умре, надявам се, но със сигурност ще му е доста студено, за доста дълго време. Няма как да обуе и облече кълбенцата, нали така? Не е ли логично, че „фабриката за черги“ е просто една измама?
Препъни камък
„ . . . не мога да намеря никакви готини ресурси на български, а тя не ползва английски и се изнервя, когато не разбира или трябва да чете субтитри.“
Ох, какъв страшен препъни камък! Учението е зациклило, понеже се изнервяме, че не знаем чужди езици. Ех, ако можеше да учим, без да учим! Е няма такъв филм, но това не е страшна драма. Учението е непрестанен процес, изпълнен с малки цели и малки победи. Малките победи, водят до спечелена война. Понякога реагираме неправилно на предизвикателствата, но това не означава, че няма изход. Животът свършва, когато свърши, дотогава трябва да побеждаваме обстоятелствата. Нали я знаете онази поучителна притча за магарето в ямата?
Веднъж магарето на един стопанин паднало в дълбока яма. То ревяло силно и отчаяно, докато той се суетял и се опитвал някак си да го извади. След като никак не успявал, стопанинът решил, че магарето не струва, а дупката така или иначе трябва да се затрупа, тъй че повикал на помощ съседите си. Всички грабнали лопати и започнали да хвърлят пръст в ямата. Първоначално, разбирайки какво се случва, магарето започнало да реве още по-силно и по-ужасено, но след известно време млъкнало. Стопанинът се навел над дупката да провери какво става и останал изумен. С всяка лопата пръст, която го удряла в гърба магарето правело нещо изумително: отърсвало се и стъпвало върху нея. И за всеобщо учудване след още известно време магарето се показало на ръба, изскочило навън и избягало щастливо. Животът ни засипва с всякакви предизвикателства. Номерът "да се измъкнеш от ямата" е да се понапънеш малко, да се поизтръскаш и да стъпиш отгоре. Всеки един проблем не е препъни камък, той е стъпало. Можем да се измъкнем и от най-дълбоката дупка, ако не спираме, ако никога не се предаваме! Отърсете се и направете крачка нагоре, пък да видим колко страшен е тоя английски език.
Самият аз не съм безусловен експерт по чужди езици, но синът ми е превел десетки статии от английски език, участвал е в превода на две книги, после преведе сам една книга, сега превежда втора и дори смята да си изкарва прехраната с това. Явно, аз съм въртял добре „лопатата“, а той е бил добро и умно „магаре“. Можело значи, ама не става бързо, веднага.
Времето и чашка кафе
„Нямам много време за занимания с нея.“
Няма лошо. Само че ви предупреждавам: Ако днес нямате много време за нея, утре и тя няма да има много време за вас! Родителите обикновено нямат време за децата си от чист егоизъм. Разбира се, те се оправдават с това, че трябва да работят заради децата си, но лъжат. Възрастните са егоисти. Не че не трябва да се работи, трябва, разбира се, но тук става въпрос за приоритети, а децата са първостепенен приоритет. Всеки ден работя, защото трябва, но съм благодарен, че съпругата ми отделя много, много време на децата – тя си е вкъщи, с тях. Ако това ви звучи егоистично от моя страна, мога да ви кажа, че съм готов да се разменя с жена си, ама тя не иска да се размени с мен.
Разбира се, ако настроите времето според приоритетите си съм убеден, че ще намерите начин да сте колкото е възможно повече с децата си. Аз намерих начин да работя от дома си и съм безкрайно благодарен за това – децата ми са пред очите. Идват, когато съм пред компютъра, прекъсват ме, предлагат ми бисквита или чай, или и двете. Работим по нещо с тях, четем по нещо и така. Разбирате ли, това не е щастливо стечение на обстоятелствата, а търсен резултат. Животът е твърде кратък и не ще може да си купите и един ден живот повече, отколкото ви е отреден, дори да предложите всички пари, които сте спестили, докато сте неглижирали децата си, за да работите, уж заради тях. Запомнете това!
Веднъж, възпитаници на престижен университет, успели да се реализират и направят страхотни кариери, отишли на гости при любимия си професор. От дума на дума започнали да споделят кой какво е постигнал. Но повечето само се оплаквали и изброявали многобройни трудности и проблеми.
Професорът си мълчал и по някое време предложил кафе на гостите си. След малко се върнал от кухнята с поднос, пълен с различни чашки – порцеланови, стъклени, пластмасови, кристални. Някои видимо били много скъпи, други – съвсем евтини. Професорът оставил подноса на масата и подканил гостите да си вземат чаша. След като го направили, той казал:
- Забелязахте ли, че всички взехте само красиви и скъпи чаши, а простите и евтините не докоснахте. Това, разбира се, е напълно нормално за мнозина – искате най-доброто за себе си, нали? Но точно тук се крие източникът на вашите проблеми. Нали знаете, чашката, сама по себе си не прави кафето по-добро. Така е с всичко останало: истински ценните неща в живота са кафето, а работата, парите, положението в обществото – чашки. Няма особено значение от каква чашка пием, но понякога толкова се вторачваме в нея, че напълно забравяме да се насладим на самото кафе.
Децата не са „чашките“, те са „кафето“ в живота, както и семейството.
Това е положението:
И така, ако децата заслужават цялото ни време, всички наши усилия и са основна радост в краткия ни животец, то не е редно да преследваме фалшива визия за начина, по който ще изграждаме характер у тях, защото образованието не е нищо друго, освен изграждане на характер и ако подходим нихилистично към този процес, всички губим.
Не се самозаблуждавайте, че „захвърляте“ децата си в Системата, а вие бъхтите и правите кариера, за да им осигурите по-добро бъдеще. Не е ли правил това дядо ви за баща ви и баща ви за вас? Сега и вие правите същото за децата си, учейки и тях да правят същото за внуците ви.
Вижте, неграмотният не може да научи никого да чете. Нито къртицата може да възпита орел! Така че, най-напред се научете да бъдете щастливи, за да можете да научите и децата си на това щастие. По пътя в който вървите, това няма как да стане. Това е положението.
