Още нещо за социализацията
Заради многото разговори и срещи, които съм имал с хора, интересуващи се от домашното образование, съм длъжен да напиша тази статия. Не го правя, защото всички ме питат как се социализират децата, когато учат вкъщи. Правя го, за да се опитам, отново и отново, да покажа с кого трябва да се социализират децата. Все още се притеснявам от факта, че хората, с които общувам по въпросите за училището в дома, не са схванали или не искат да разберат, основната идея от превърналата се в клише фраза: „Въпросът е не: социализация или не-социализация, а социализация с кого?”
Мнозина твърдят, че децата се социализират в държавните училища сред своите връстници. Добре, може и да е така, но нека все пак видим, какво за нас е социализацията? Не искам да се повтарям и да показвам проблемите на държавните училища, те са видими за всички, но ако секса, наркотиците, вулгарния език и т.н. са част от социализацията, значи децата се социализират доста успешно в държавните училища. Но ако и вие, като мен, разбирате социализацията като адекватно включване на децата в живота на обществото, като стремеж на порасналите деца към активно участие във всяка сфера от дейности на своята родина, значи има какво да си кажем по въпроса за това къде и как се социализират децата.
Преди три дни, мой колега сподели (не за пръв път) проблемите, които жена му среща в „гнездото” на социалния живот – държавното училище. Та оплака се, завалията, как жена му ходи с шепа хапчета в джоба, заради лабилното си психическо и физическо здраве, как била пред напускане, когато разбрала, че и тази година ще е класен ръководител. Колегата ми сподели още, че децата в гимназията, където работи жена му са неконтролируеми. Разказа ми, как ходи вечер със съпругата си по домовете на учениците, за да убеди родителите им, не в това, че децата им трябва да учат повече, а че просто се надява да ходят на училище . . . по-често. Въпреки всичко, ефекта е нулев. Родителите са по-арогантни от учениците. Често те са или разведени и детето живее през по-голяма част от времето с неадекватната си баба, или са прекалено заети, за да обръщат внимание на проблеми, които според тях са на даскалите и на системата, но в никакъв случай техни.
Имайки предвид писаното по-горе, човек си задава логичния въпрос: как по- точно, децата, които имат подобно поведение в училище са полезни за обществото? От своя страна, носещите отговорност родители са били социализирани в същата държавна, училищна система. Редно е те да предадат полезните социални уроци и на своите деца. Защо това не се случва? Куп държавни чиновници, учени, политици и журналисти се упражняват в безсмислена елоквенция, за да дадат отговор на всички тези въпроси. Някои от тях успяват да напипат проблема, но в крайна сметка – нищо. Кой може да застане честно пред проблема, свързан със социализацията на децата и да твърди, че тази социализация е факт в държавните обучаващи институции.
Единственото, което виждам е тотална де-социализация на децата. Погледнете днешните младежи, „успешно” социализирани в училищата. Гледах интервю с момчетата от последния редовен набор в армията. За повечето от тях изхода след уволнението е : „ш’ходя в чужбина”. Кой ще ми каже, че успешната социализация значи емиграция. Очевидно емигрантите не намират достатъчно основателни причини, за да се ангажират пряко със социалния живот в родината си. Разбирам ги. Заживявайки в западните общества гурбетчиите полагат доста усилия за да се индоктринират от разбирането си за социална активност. Някои от тях не успяват да се впишат в обстановката и си остават а-социални за коренните жители на страната, в която живеят и работят – емигранти завинаги.
Ще ви дам друг пример за „успешна” социализация на хората, школувани в държавните работилници. Следяхте ли площадните запитвания на журналисти към случайни минувачи по време на местните избори – 2007. Към въпроси от сорта: „Ще гласувате ли?”, „За кого ще гласувате?” или „Интересувате ли се от политика?”, по -голямата част от младите хора бяха абсолютно апатични. Не можете да твърдите, че гражданите между 18-30 години са видели толкова много от подлостта на политическите игри и интриги, та са се отвратили дотам, че да станат обществено пасивни. Една добра индикация за интеграцията на порасналите деца в социалния живот е интереса им към политическите процеси в страната и участието им в тях. Вижте процента на всички поданици, упражнили правото си на глас. Днес социолозите и политиците се радват, когато 40% от гласоподавателите си направят труда да идат до избирателните урни. Поне 85% от всички гласоподаватели са твърд електорат и хора на средна и над средна възраст. Къде са младите хора, къде са навлезлите с революционен плам в социалния живот младежи, които са се социализирали толкова дълго и „успешно” в държавните училища?
Тази сутрин, мой приятел и учител по физическо възпитание, ми разказа, как получава обвинения от своите колеги, задето пише двойки и тройки на деца, които не се справят добре в часовете му. Обвинението към него е, че не щади детската им психика и нарушава правата им, като им пише ниски оценки. Очевидно, „далновидните” учители подхождат „по-професионално” и пишат приемливи оценки, щадят децата, както се вика. Работата е там, че живота няма да гледа така благосклонно на децата, както „добрите” учители и ще им пише съвсем реалистични оценки. В последствие, различният стандарт на оценяване ще превърне младежите в нихилисти и ще ги настрои против неблагодарното общество, което не мери техните способности с аршина на милите и скъпи учители. Накрая, младите поданици на държавата не ще имат хъс за борба, желание за по-високи оценки. Те ще искат да получат всичко наготово, така както в доброто старо училище или поне ще искат да имат повече, отколкото заслужават. Ето ти добра причина за активна социална политика. Създаваме си мързеланковци, за да има на кого да даваме помощи. Това се казва то – затворен социален кръг.
Нека сега цитирам и заглавие на статия от последния брой на седмично списание, което отскоро следя: „Всеки трети ученик опитва дрога”. Това, което ми прави впечатление в тази статия (макар, че е по-скоро сводка, а не статия, защото липсва анализ и заключение) е значително увеличеното количество на употребяваните наркотични вещества от ученици. Оказва се, че държавното училище е място, където децата могат единствено да избягат от реалността, а не да заживеят с нея. Редно е всички родители да предприемат някакви мерки, за да предпазят децата си от наркопласьорите и стоката, с която те търгуват. Е, явно една трета от родителите губят в тази битка. И за да не ме обвини някой в софистична еквилибристика, отново ще побързам да направя заключение: ако децата продължават със същия темп да закрепват „социалната” си връзка с дрогата, ще се привържат към нея, нежели към моралните устои, втъкнати във „великата” ни образователна система. Ако младежите припознаят в наркотиците не само “cool” - усещане, но и начин за бягство от проблемите, ще си останат а-социални, защото чини ми се, че истински социализираната персона, заради обществената си активност стои на пътя на проблема, а не се крие в него и чрез него.
Проблемите ни днес, са лошо свършена работа в миналото. Аз мисля, че голяма част от днешните възрастни са а-социални. Показват го всички примери дотук, а мога да напиша още много... Голяма част от активните (в трудоспособна възраст) хора са нелегални в собствената си родина. Затворени в лични малки светове и невярващи на никого. Лошото е, че тази пасивност помага да процъфтяват онези, които обикновено не виреят в едно здраво гражданско общество – престъпници, лицемери, лъжци и т.н. Сега навярно очаквате да стоваря тежкият си словесен юмрук върху държавното училище, като го обвиня за всички беди и световни войни. Предполагам, че много от вас ще останат доволни, ако го сторя. Но уви! „Не е глупав онзи, който яде баницата, а онзи, който му я дава”. Вярно е, че държавната образователна система не е стока, но никой не идва в домовете ни, за да откара децата ни там, под дулата на оръжията. Ние сами ги водим. Излиза, че мястото, в което децата ни трябва да се социализират е вредно за тяхното физическо и психическо здраве и единственото, което става с тях е не-социализация, но ние все пак не търсим реално решение на този проблем, понеже традицията е издълбала бразда в мозъците ни и ние първо-сигнално се пързулваме в нея.
Май много вдигнах мерника, а? Нека все пак ви напомня, че това е само моето скромно мнение. Загатнах, че заради своята не-социализираност, възрастните имат неправилен подход при социализацията на децата си. Ето ви и кулминацията: цялата отговорност за социализацията на децата е родителско бреме. Родителите избират сами мястото, на което според тях децата им ще се научат на полезно и правилно обществено поведение. Смятам, че щом децата растат в семейна среда, то семейството е най-важната социализираща единица в обществото.
Така, че моят отговор на въпроса: „Социализация с кого?” е: на първо място - социализация с родителите, на второ място - социализация с хора, които родителите преценят, че са полезни за социализацията на децата им. Аз не желая друг да избира и да посочва, коя е правилната социализиращата среда за децата ми, нито кога настъпва времето да поверя децата си в ръцете на държавната социализираща машина, която има претенции да се грижи за тях от люлка до гроб. Затова си поемам отговорността за периода от време, който смятам за достатъчен децата да са в семейството, както за това, къде и какво ще учат.
Накрая ще пиша, че едва ли съм събудил родителската съвест у някого. Уважаемият читател със сигурност знае всичко това и несъмнено е направил своя мъдър избор относно най-добрия начин, по който ще социализира децата със света на големите хора, големите успехи и провали, големите истини и лъжи, големите радости и скърби, големите . . .
