За домашното образование - дела и документи
Не за пръв път отговарям публично на писма, които съм получавал. Писма с въпроси относно домашното образование, разбира се. Има една група писма, на които не съм отговарял досега в статия, просто защото те не са свързани с домашното образование, макар авторите им да твърдят, че именно това е темата в писмата им. Понеже тези писма станаха твърде много в последно време, реших да дам кратък, публичен отговор по темата, с надежда, че потокът от подобен тип писма значително ще намалее – не си правя илюзия, че ще спре.
Ето някои от „любимите ми“ въпроси и изречения от родителски писма, с кратки коментари от моя страна:
„Доколкото разбирам в България за момента вариантите за домашно образование са индивидуална и самостоятелна форма на обучение.“
Наистина ми е трудно да разбера, какво общо имат посочените две форми на държавно „образование“ с домашното образование!? Вероятно заблудата на уважаемите родители идва от драматичното неразбиране на двете важни думи, съставляващи словосъчетанието домашно образование: Домашно и Образование. Наистина не знам колко пъти съм казвал и писал, че нито една от двете думи не кореспондира с думата Държавно. Нека поясня: Когато хората кажат образование, неминуемо свързват този процес с държавата. Само дето образованието в контекста на държавата е сравнително нова концепция, която се е забила в съзнанието на хората поради факта, че никога не са се опитвали да разширят понятието вън от рамките на държавните претенции по въпроса. Това е нормално, понеже самите интересуващи се са продукт именно на подобен тип индоктринация. Целта на държавата никога не е била свързана с това да образова някого, в смисъл, да му предостави „безплатен“ пакет от инструменти за решаване на реални проблеми.
Образованието е по-старо от "Модерната държава", поне с няколко хиляди години, то е било винаги естествена част от живота на хората и ако държавата се е намесила в този процес, с цел да го узурпира и експлоатира, съвсем не значи, че е с добри цели и намерения – няма как да е. Помислете, ако образованието е процес, при който придобиваме знания, умения, ценности, вярвания и навици, то едва ли група бюрократи имат за цел да ви „въоръжат“ с умения и познания, които със сигурност биха застрашили статуквото. Статукво, което им дава предимство за господаруване над тълпата. Съвсем друг е въпросът, че в днешно време ресурсите за самообразование са направо в колосални количества навсякъде около нас, но когато си бил формиран (изваян) по държавна програма, си сляп за образователната свобода, която ти гъделичка носа, вре се между пръстите ти и буквално ти вади очите. Това не е парадокс, това е логично поведение на роби и сектанти. Да робуваш бездушно на обяснението, че образованието е възможно само ако е сервирано от „Биг Брадър“, не е по-различно от това да мислиш и реагираш като домашна свиня – въртиш се в кочината, грухтиш за помия и чакаш някой ден да те прободе ножа.
А какво е Домашно!? Трудно е да обясня на хората, че домашното образование не е държавно образование, което се осъществява в апартамента или къщата – като физически понятия. „Домашно“ няма нищо общо с постройка – това е принцип! Никога, никога не правете грешката да идентифицирате домашното образование с някоя от държавните „образователни“ форми, които ви дават възможност да не пребивавате постоянно в държавни сгради – мнозина имат дързостта да ги наричат училища. Домашното образование е домашно образование не защото се провежда във физическия ви дом, а защото е контролирано, управлявано, планирано от ДОМА. Тук под ДОМ се разбира СЕМЕЙСТВО!!! Толкова ли е трудно да се схване това!? Процесът на образование в дома е процес, планиран, контролиран и управляван 100% само и единствено от родителите. В това образование няма държавни програми, държавни изпити, държавни дипломи, най-подир и държавна легализация. Държавата не може да упражнява контрол над семейното образование.
Всъщност причината държавата да претендира за децата на семействата е именно с цел да управлява семействата! Какво значение има, дали някой ще ви дърпа „каишката“, манипулирайки децата ви в големи държавни сгради или докато си стоят у вас. То всъщност майсторлъкът в целия процес е да сте роби, докато си мислите, че сте свободни. Както казваше на времето големият артист Тодор Колев: „Почвам да мисля напоследък значи, че може би ний въобще да н‘сме били свободни . . . само че не сме знаели.“
„Според директорката на училището е невъзможно детето ми да бъде обучавано по друг начин, освен дневна форма на обучение или комбинирана . . . “
Ами естествено, че е невъзможно. Това е все едно осъдения на смърт, да попита учтиво палача си, има ли нещо против да му развърже ръцете и краката, па да го пусне да си иде!? Разбира се, тук има и известна „благодат“, милостиво спусната от един държавен служител, като господар, към един родител, който всъщност му е работодател, но го играе 100% роб. Значи има две форми на обучение – дневна и комбинирана – направо ще падна от смях. Ако продължим примера с палача и осъдения на смърт, на наивният ви въпрос, може ли да ме пуснете да си вървя, палачът ви отговаря: „Виж сега, да те пусна не мога, службица, нали разбираш, ама мога милостиво да забия брадвата рязко и бързо между втори и трети прешлен – ще пукнеш бързо и безболезнено“.
Има още един важен момент, който не мога да се стърпя да не коментирам, макар че ще изляза извън темата за свободата в образованието. Факт е, че според новият образователен закон, от лятото на миналата година, има няколко образователни форми, които позволяват на децата да не посещават сградите на „училищата“, а да консумират държавната образователна ярма в по-комфортни ясли. Искам дебело да подчертая, че в момента не става въпрос за домашно образование, а за мързела на бюрократите. Та защо дистанционната, самостоятелната, индивидуалната и пр. образователни форми, записани в раздел Раздел VІ „Форми на обучение“, от ЗПУО (Закон за предучилищното и училищното образование), са тема табу в държавните индоктриниращи институции? За тези възможности не се говори въобще или се шепти, като че се споменава забранена от „Биг Брадър“ дума.
Вижте сега! Значи, причината да не се говори за тези форми на ментална дефлорация, не е свързана с някакъв мащабен даскалски заговор. Нито пък се изпълнява заповед на МОН или нареждане от синдикалната лидерка – тя няма „багаж“ за подобен, сложен комплот. Причината е много проста, даже прозаична и тя се нарича мързел! Мъъъъъъъъъъъъъързееееееееееееел! Чаткате ли? Кой принципал, на държавна зверилница, ще си пожелае още бумащина и разправии с РИО (Регионален инспекторат по образованието). Това е направо бюрократично харакири. То комисии, то проверки, то оценки . . . да не говорим за допълнителното изчисление на труд в таблиците за заплати – мъка, мъъъъъъъъъъъъка! Няма да си пие шефката със счетоводителката кафето и да си пафкат тютюнче, а ще се занимават с възможностите на ЗПУО, как ли не, лудост! Именно затова и повечето директори, учтиво отказват или прикриват с усмивка възможностите, които дава ЗПУО. Честно казано, не знам дали това е за зло или за добро!
„. . . как да отпиша детето си от училище и легално да започна обучение вкъщи?“
Ха сега де! От де да започна? Този въпрос съм го срещал в стотици писма, под различна форма. В този смисъл, той не е неестествен или нелеп, поне що се отнася до желанието на родителите да извадят децата си от Системата и да ги обучават в домовете си, но . . . има някои нюанси, точно в горния цитат, на които си заслужава да обърнем внимание.
По-надолу в писмото, откъдето е копнат цитата по-горе, става ясно, че родителите желаят всичко, което имат в момента, ходейки в училище, ама без да ходят в училище. Т.е. това изпити, дипломи, училищна „социализация“. . . абе всичко. Това го казвам, за да направите препратка към написаното досега и да заключите, че родителите не желаят Домашно Образование, а държавно обучение вкъщи.
Мили родители, за подобен вариант не е нужно да отписвате децата си от държавните училища. Понеже ако искате „легално“ да ги обучавате в домовете си и да се ползвате с „облагите“ на Системата, няма как да не се водите на отчет. Никой не получава нещо за нищо. Искате от държавата това и онова, ама да е на пълна далавера. Е как стават тия работи!? Признавам, че в обществото ни е пълно с романтични наивници, които смятат, че държавата е блага и безкористна майка, готова да разкрие гръд, веднага щом бебетата ревнат. Има и друга каста „интелектуалци“, които нямат нищо против държавата да преразпределя капитал, придобит с насилствен, брутален грабеж – те просто имат претенции към разпределянето, но това е друга тема, да не се отплесваме.
Инак, ако наистина желаете да отпишете детето от някъде, би трябвало да го направите така, както сте го записали. Ето на, записах сина преди много време на плуване. Плува, плува, плува детето, та му писна и аз го отписах. Като спрях да плащам и да го водя на басейна, всичко стана ясно – е, уведомих за решението си и треньора, разбира се. Той се опита да ме убеди, че детето е талантливо и със страхотен потенциал, което сполучливо разчетох, като „Недей така бе човек, всяка такса е важна“. Благодарих, усмихнах се и по живо по здраво. Така стават нещата в частния сектор. Виж, за държавните училища, работата е по-серт. Няма да описвам всички трикове, за финтиране на системата, за да не уча чиновниците на „футбол“, това го правя само в лични писма и разговори, но би трябвало отписването да е толкова лесно, колкото и записването. Защо не е така?
Не е така, понеже целта на държавното училище не е образование, а притежание. Треньорът по плуване също предава умения и знания – характеристики на образованието. Но треньорът по плуване няма претенции за притежание на детето ми, докато държавното училище има, поне до 16 годишна възраст – предполага се, че дотогава ще си е свършило работата, а именно притежание, чрез ментално моделиране и манипулация. Ето защо е трудно да отпишете децата си. Да не мислите че е лесно да спасите агне от пастта на вълк!? Не е.
Що се отнася до това как легално да си учите децата у дома? Ако се абстрахираме от контекста на писмото, за който ви споменах и разсъждаваме за реално домашно, т.е. семейно образование, отговорът е лесен. Домашното образование е легално по презумпция!
Във филма на Мел Гибсън „Смело сърце“, има една сцена със сватба. В нея, докато млада шотландска двойка се жени, неканен пристига местният английски лорд, за да предяви „законното“ си право на primae noctis или така нареченото lord's right, казано по нашенски – правото на първа брачна нощ. Младоженците във филма нямат избор, защото първо, законът е такъв и второ, законът може да се наложи със сила – лордът се яви на сватбата с войници на коне, готови да избият сватбарите. Така: имаме закон, имаме и налагането му с терор. Това не означава, че законът е справедлив, още по-малко че терорът е оправдан. Малко по-късно в същия филм, унизеният младоженец предяви правото си на съпруг и разцепи (буквално) кухата кратуна на английския, кралски сатрап.
Всеки, който е гледал филма, оправдава действията на съпруга, понеже ги възприема, не просто като някакво отмъщение, но и като борба срещу тиранията. Тирания и вероломство, срещу святата институция на семейството. В задачата се пита: Ако децата са част от семейството, част от същата тази свята институция, защо някои хора смятат, че тяхното духовно и интелектуално изнасилване, макар и формално законно, е справедливо!? Не е! Има права по-висши от претенциите на държавните „лордове“. Едно от тези права е суверенното желание на родителите за начина и метода, по който ще обучават децата си. Ако има родители, които смятат иначе, то е защото са обработвани на същия пангар, на който сега рендосват и децата им. Но има и други хора, като сватбарите във филма на Мел Гибсън, които не се примиряват с положението, дори когато алтернативата не чертае добри изгледи за успех – просто свободата е по-ценна от тиранията и си заслужава риска.
Разбира се, силно изкушен съм да извадя още бисери от стотиците писма, които получавам. Мога да ви забавлявам месец-два с въпроси от сорта: „Г-н Порумбачанов, вие на кое училище сте директор?“ или „Къде са изпитните центрове за домашно образование?“, или „Дипломите от домашното образование в България признават ли се в чужбина?“, или „Може ли да запишем децата си във вашето домашно училище?“, или . . . Има безброй въпроси, но нека оставим нещо и за следващия път. Може би е добре да направим в сайта една рубрика: „Отговор на Вашите писма“ – хем ще е забавно, хем ще е полезно. Какво ще кажете, а?
