Учителка извежда децата си от училище с цел по-добро образование
„Какво представлява образованието?“ - пита в новата си книга Сю Каули, родител и учител. Представлява ли образованието ходене на училище всеки ден, носене на правилната униформа, усърдна работа над уроците и писане на домашни? Или пък образованието е да се прави това, което учителите ти кажат, да се държиш добре и услужливо? Може пък образованието да представлява фактите, които знаеш наизуст и умението да си ги спомниш, когато имаш изпити? Или може би е нещо различно – нещо, което може да се случи навън, сред реалния свят, а не в класната стая.
Каули е прекарала живота си в системата на образованието. Обучавана е като начален учител, преподавала е английски език и драма в гимназии, работила е в училища в чужбина, обучавала е учители, експерт е в областта на поведенческото управление и е написала повече от 25 книги за учители и родители. Изведнъж, преди три години, тя обръща гръб на всичко това. Разочарована от промените в образователната система на Англия и от изпитния план, тя изважда двете си деца от училище, прибира багажа в семейното Ауди и се отправя с децата на пътешествие през Европа и Китай.
Маршрутът е бил планиран около интересите на децата: динозаври (Берлинският Museum für Naturkunde); вулкани (Везувий, край Неапол); Леонардо да Винчи (Тайната вечеря в Милано) и гигантските панди (зоопаркът на Пекин). Резултатът е вълнуващо шест месечно приключение, документирано в книгата ѝ Road School, която описва одисеята на семейството и предлага практичен пътеводител за родители: Как да се излезе от системата и да се снабдите с всичко нужно за „Образование в движение“.
Каули е част от малкия, но растящ брой родители, които дават на децата си образование от малко по-различен вид. Броят на децата, обучавани у дома е нараснал с 65% в периода от 2009 до 2015 – а някои от тези семейства избират метода „ed-venture“, и обучават децата си докато пътуват по света. Тъй като много професии вече не изискват специфична локация или традиционния 8 часов работен ден, 5 дни в седмицата, образованието и възпитанието чрез „пътуване по света“ е все по-реална възможност за някои хора.
„Свързвала съм се с много семейства, които правят подобни неща“ - казва Каули. - „В наши дни, човек може да се сдобие с нужната информация и книги чрез интернет . . . начинът, по който работи света днес може да научи децата на много неща. Това е различен вид учене.“ Това, което прави разказа на Каули особено интересен е факта, че тя подхожда към начинанието не само като родител, но и като опитен учител, подлагайки на изпитание същността на образованието.
Семейство Каули: Сю, съпругът ѝ Франк, синът Алви, тогава на 11 години, и осем годишната им дъщеря Едит - се отправят за Дувър през февруари 2014-та. Първата им цел е да посетят къщата на Ан Франк и Rijksmuseum, преди да продължат към Германия, Италия, Португалия, Франция и отвъд.
Пътуването било предприето, точно когато правителството предприело енергични мерки срещу отсъствията от училище. Това създало сериозни затруднения на родителите, които желаели да изтеглят децата си от държавната образователна система. Стотици родители са били глобени, получени са и множество призовки от съда. Твърдението на държавата е, че ако децата не са в училище е невъзможно да учат. Каули мисли другояче.
„Учението не се осъществява само в училище“ пише тя в началните страници на книгата си. „Не всички ваканции са нещо лошо; не всички отсъствия от училище са вредни. Децата ни щяха да прекарат шест месеца без да седнат на ученическо бюро и без да четат каквито и да е формални учебници, но това не означаваше, че щяха да спрат да учат. Съществуваха само четирите правила на „пътуващото училище“: първо, винаги да са в движение; второ, ще търсят и преследват интересните неща; трето, (не толкова популярно правило) и двамата трябваше да пишат по една страница всеки ден в пътеписния си дневник; и четвърто, макар някои правила да са за да се пазят, други са за да се нарушават. „Пътуващото училище“, означаваше никакви униформи, никаква програма, никакви държавни тестове, никакво задържане след часовете, никакви домашни. Нарушавахме правила наред.“
Не се ли е притеснявала Каули, че ще прекъсне образованието на децата си? „Честно казано, не бях особено притеснена. И двамата са напълно способни ученици – и двамата можеха да четат и пишат. Не смятах, че има нужда да ги държа в училище, за да си правят SAT тестовете“ казва тя. „Понякога си мисля, че децата се справят въпреки родителските ни тревоги. Образованието е нещо с по-широк смисъл от конвенционалното определение. Исках децата да учат изцяло чрез пътуване“.
Сем. Каули опаковали и подвижна библиотека – един куфар, пълен наполовина с художествена литература и наполовина с документална (учебниците забранени) – и купували нови книги по пътя (имало особено хубава книжарница до Колизеума). Някои книги били изоставяни след прочитането им. Резултатът, казва Каули, е образование напълно водено от интересите на децата, антитеза на настоящите образователни догми.
Към краят на книгата ѝ може да се намери скелет на програмата на „пътуващото училище“, предназначена за родители, които не са учители, но искат да обучават децата си в движение. За английски език, програмата предлага да се пишат писма до вкъщи; за математика, пресмятането на валута, изчисляване на пропътуваното разстояние и цените в менютата; за физическо, разглеждане на забележителности на крак или с колело. Изкуство, модерни езици, история и география са вече добре подсигурени.
„Не изглежда приключенският живот да е навредил на децата ми“, казва Каули. „И двамата са много мотивирани да учат. Нямат проблем с четенето за удоволствие и се очароват от всякакви неща“. Когато се върнали, Едит начертала невероятно точна карта на континента Европа по памет – нещо, което е отвъд способностите на повечето възрастни. „В дребни неща като това, се вижда дълбочината на познанието придобито от практиката“, казва Каули.
Другият голям позитив бе начина, по който пътуването увеличи способностите на децата да се справят с неочакваното. Най-притеснителната ситуация за Каули бил моментът, в който вратите на метрото в Китай се затворили след като Алви се качил в мутрисата, оставяйки останалата част от семейството на платформата. В даденият случай го намерили на следващата станция, седнал невъзмутимо на една пейка, четейки книгата си.
Децата може би са щастливи да са отново у дома, но за Каули е по-трудно да се адаптира. „Не го препоръчвам на всички“, казва тя. „Но имаше толкова много неща, които трябваше да се опитат, беше нещо ново всеки ден. Секундата, в която се прибрах, започнах да мисля къде може да отидем отново? Опасно е да мислите за подобни приключения, просто те засърбяват краката“.
Източник The Guardian
Превод от английски език: Георги Порумбачанов
