Училището на живота
Нахлузих гумените ботуши връз вълнените терлици, много по-топло е така, нарамих голямата платнена торба, такава е селската мода и поех през преспите към фурната за 6 хляба. Газя из скърцащия сняг и се чудя, кога през живота си съм купувал 6 самуна хляб наведнъж. Ама то не е като в града, да отскочиш по домашни чехли до магазинчето под блока, когато ти потрябва пакет сол или ти се прияде вафличка. Тук нещата са иначе. Ако ти потрябва сол, отиваш до най-близкия комшия и заемаш един пакет, на пролет го връщаш. Нали съм още неопитен провинциалист, не съм свикнал да държа в зимника по 10 стека сол, като бай Ставри – най-близкия комшия. Ама тез неща се учат . . . човек се учел цял живот.
Повървях десетина минути и ето че минавам покрай втората къща, в която живеят хора. По селата сега е така – през пет къщи един комин пуши, ама нали това си го знаете, умират селата ни и това си е. Та гледам пред портата, излязла със стара дървена лопата леля Ценка и нещо се вайка . . .
- Здрасти лельо Цене, как си?
- Здрасти Петьо, ей на, рекох да изровя вратничката, че затрупана веке. Ама и таз зима такваз една никаква.
- Що бе лельо Цене, я виж колко е хубаво.
- Абе то хубаво, ама школата още затворени заради студа – дървена ваканция имат и моя малкия само се мота.
Леля Ценка е доста по-голяма от мен, ама понеже има 7 деца, най-малкият е 17 годишен, сиреч 11-ти клас. Другите са бая по-големи, някои са по-големи и от мен, дори не съм ги виждал. Пръснали са се по градищата и по чужбина, а Николай, най-малкият ѝ син е още в село, макар да пътува за училище всеки ден до града.
- Е, що да се мота, къде е сега Ники? Да не е седнал пред компютъра да чати с някое гадже? – Питам аз, доволен от себе си, като че съм казал някоя голяма шега.
- А, компютур – подхваща троснато леля Ценка – и таквоз има, ама не се заседява. Да отворят най-сетне школото и да върви да учи, че само при дедо си и при о̀вците се дява по цял ден. Днес е станал в 4 и полвин, да доял с дедо си стадото . . .
- Ама вие колко овце имате бе лельо Цене?
- Не са множко, 60 глави, ама татьо е вече стар. Казвам му да продаде стадото, че да се отърве, ама той не, та не – Ники, щел да го гледа. Ама той не ми е за овчарин бе Петьо, найш ли к‘ъв ми е умен. Все книги в читалището изчете, та чак очила тури. От гимназията ми носи само шестици, на инглийски говори, като че му е майчин. Па по матИматика все печели по разни състезания. Не, не, не ми е той за овчарин, инженерин трябва да ми стане и . . . А, ей го де е, иде си. Петьо, леля, ти си учен човек, вземи кажи му на туй мойто говедо, да си не пилее времето с о̀вците, ми да се изучи като тебе.
После леля Ценка вкарва светкавично плана си в действие и се прибира зад къщната врата, та да ме завари Николай пред портичката, а аз авторитетно да му налея акъл в главата. На неприятна задача се натресох, като се има предвид, че не съм твърде вещ по училищните въпроси. Ама и на мен какво ми трябваше да се спирам и да си говоря с леля Ценка . . .
- О, здрасти бате Петре – поздрави ме Николай отдалеко.
- Здравей Ники, как е? Рано си станал, твоите приятели в града, сигурно още са на топло под завивките! – Беше 8.30, но за мен си бе рано – аз съм градско чадо. Бях се юрнал по баира към центъра, че да сваря топъл хляб от селската фурна. – Та къде си ходил и ти ли до фурната – направих се на ударен.
- А, не. В торбата нося мляко.
- Знам го вашето мляко Ники, много е хубаво, нали си купувам редовно. Значи си бил при дядо си Кольо? – Дядо Кольо е оня същия, дето преди близо година, ме учеше как се режат овошки. – Как е дядо Кольо?
- Добре е, днес доих с него, а той ми разказва интересни истории от младостта си. Как са задявали моми край чешмата и на мегдана, какви весели и дълги хора са играли, какви по-големи зими е имало преди 40 години и как . . .
- А, знам го дядо Кольо, от него могат да се научат много работи. Ама ти, как така си станал толкова рано, не ти ли се спеше?
- Спеше ми се бате Петре, ама исках да отида и да помогна на дядо – старичък е вече. Знам ли колко му остава, искам да науча всичко за овчарлъка.
- Майка ти май не е много съгласна с тая твоя страст – констатирах с лека усмивка.
- Майка ли ти се оплака, само теб не беше занимавала. Тя мисли, че си пилея времето, но татко, преди да почине, не беше съгласен с нея.
- Що бе Ники, тревожи се жената, каза, че си бил много добър по математика и все се надявала да продължиш с учението.
- Ще го продължа бате Петре, ама не там, където тя си мисли, а тук, в село, докато учителят ми е още жив, после ще уча сам.
- За дядо Кольо ли говориш? Вярно, че от него може да се научи какво ли не, но той не е университет. – Не знам как можах да кажа това!? Противоречеше на цялата ми философия за образованието и живота, но нали обещах на леля Ценка – сам си сложих главата в торбата. Трябваше да се измъкна някак от това лицемерие, затова продължих по-иначе:
- Искам да кажа, не си ли мислил за университет?
- Честно да ти кажа – подхвана Ники – мислил съм, но не виждам смисъл. Батко нали учи в София и къде е сега? Кара камионче за мляко в Испания. И тук можеше да продава мляко – от дядовото стадо. Кака нали учи – сега мие чинии в Англия. Ами другите, дето са в София и Варна по-добре ли са? Като си платят заемите и битовите сметки, не им остава повече от това, което ми плаща дядо, задето работя с него всяка вечер след училище. И от млякото, и от месото, и от вълната – всичко дели наравно с мен. Казва ми, че работника заслужава заплатата си. За какво да заменя това? По-големите ми братя и сестри са се наврели в панелни кутийки, племенниците ми не виждат вятър и слънце и си говорят повече с телефоните, отколкото с родителите си. На село не им харесва . . . Ако тук е толкова лошо, бате Петре, ти защо остави града и работата си там и дойде на село?
Е, сега вече Николай ме закопа. Нямаше какво да му отговоря. Мислите ми се блъскаха така бързо и наведнъж в главата, че сигурно се беше подула, защото шапката започна да ми стяга. Мислех си, че съм апологет на тема образование, а сега си намерих майстора – някакъв сополанко от село. Възможно ли е да съм срещнал поне един млад човек, който наистина знае какво иска да прави с живота си!? Побързах да се отърва с бягство, че думите на Николай започнаха да ми харесват и ако си бях отворил устата на тема образование, съвсем щях да оплескам нещата и тогава горко ми, като ме засече из село леля Ценка.
- Я, то станало 9 и половина бе Ники – започнах аз припряно – да взема да тръгвам, че ще изпусна хляба. Беше ми приятно да си поговорим.
- И на мен бате Петре, искаш ли мляко?
- Искам Ники, но ще се обадя на връщане, че да не го мъкна до центъра . . .
После бързо се отдалечих от събеседника си и закрачих през блестящия сняг по пътя си. Вървя, оглеждам се, а времето едно такова . . . весело. Студен и чист въздух пълни дробовете ми, та чак боли – не съм свикнал още да живея без градския смог. Белота е забулила разбитите и кални селски улици, слънчевите лъчи потъват в преспите и се връщат нагоре по-светли. Десетина врабци се бутат за място по една прекалено дълга телефонна жица, а от селските дворове ме поздравяват с лай домашните кучета – ех, че красота Господи, ех, че красота . . .
Крача и си мисля за разговора си с Ники и леля Ценка. Брей, казвам си на ум, унесен в пътя – тоя младеж е съвсем прав. Майка му е от онова поколение, дето вярваше в лозунга „Учи мама, че да не работиш“. Ама Ники, някак милостиво е бил запазен от Провидението, та не е дал душата си нито на училищното битие, сътворено от нещастни и цинични даскали, и разлигавени тийнейджъри, нито се е депресирал от това, че леля Ценка му мели ден и нощ сол на главата. Решил е да се учи на живот от един старец, който е преживял почти целия 20-ти век. Странно, много странно, трябва пак да си поговоря с това момче. Започвам да се самолаская, че може и да е чел някои от статиите ми за образованието, нали често съм писал, че реалният живот е най-доброто училище . . . Не, едва ли ме е чел. Днес, всъщност, училището на реалния живот ми даде урок: Когато някой обича страстно нещото, с което се занимава, и това нещо е съвсем добро и го храни честно и почтено, кой съм аз та да му казвам, че си пилее времето и живота . . .
Олеле, че какво правя аз до мелницата!? Кога съм извървял цялото село!? Пуста му и отвеяна глава, явно докато се беше надула от мисли, сега се е съвсем свила от студа, та чак ме е занесла в полето. Давай назад Петре! Хъм, 10 часа. Ако е останал хляб, ще е съвсем изстинал.
П.П. Ей, Ники, ако случайно прочетеш статията, не я показвай на леля Ценка, че ще ми се види тясно селото.
