Писмо
Тогава е бил едва 16 годишен. Едър за възрастта си и по-стар на изглед. Не е можел да чете и пише, но това дори не го е вълнувало в ранната утрин на 17-ти ноември 1912-та година. Студената и влажна мъгла е разяждала костите му през войнишкия шинел, а цървулите и навущата не са могли да опазят сухи изранените му нозе. Опряла калния си гръб у неговия, тази негостоприемна земя бе погълнала като старовременна ламя повечето му другари и той се е чувствал съвсем сам в полка. Казваше ми, че в оня ден е стискал здраво своята осем мм пушка „Манлихер“ – нея познавал най-добре и от най-дълго време. Двадесет и девети ямболски пехотен полк се впуска първи в атака, част от полка е и ротата на моя прадядо - Георги Порумбачанов (Фамилията му тогава е била Донев. Порумбачанов иде от прякор, с който се сдобива доста по-късно).
Знаел е, че ще се мре. В онзи ден не е могъл да си спомни родния дом и това го е тормозело. Щом си е схлопвал клепачите, мигом е отлитал по бойните поля, сред окопи и мъртви тела. После се е усмихвал в трескавия сън, виждайки как вади от вълнения си пояс българския трибагреник, за да го подаде на подофицера Михо Георгиев, който го е развял над джамията Султан Селим в Одрин, но сега е друго, казвал си е той, сега ще се мре! Чудел се е, какво им е трябвало на генералите и царя, та да ги пратят до сами Цариград, после команда . . .
Всички скачат из плитките окопи и политат като на сън през гъстата мъгла и отново с мощен вик „На нож . . . Ура“.
До вечерта на същия ден, след тежки загуби, полка превзема крепостта Илиритабия и се окопава там. Откъснат от командването, заради тесния фронт, никой не разбира, че полка е в предни позиции. През цялата нощ тези храбри момци са подложени на артилерийски обстрел от две страни – по крепостта снаряди изсипват и турци, и българи. Сутринта на 18 ноември, Георги се изравя изпод купчини пръст и отломки. Очите му съзират картина, която ранява до кръв сърцето, а душата няма да е никога същата. Цялата рота е избита. Близо 200 момчета лежат разкъсани по дължината на укреплението, жив е само той.
След няколко часа намира оцелелите от полка воини и до вечерта, отново под обстрел, се изтеглят пълзейки до старите позиции на дивизията. При военната операция край Чаталджа загиват 1480 момци, безследно изчезват 1400, а ранените са 13 000 . . .
Прадядо ми говореше рядко, още по-рядко споменаваше войните, в които е участвал. Направи го само два пъти, но аз запомних разказите му, а прабаба ми го гълчеше всеки път, щом заговореше за рат. Понякога само си пееше тихо марша на двадесет и девети ямболски пехотен полк:
В души си носим свят завет
С "ура на нож!" и все напред,
Сред гръм и пукот, адски дим.
Под дъжд олово да летим!
Ний, Ямболци сме с дивна мощ.
По дълг се бихме ден и нощ
И увенчахме с лаври пак
Чела си над коварний враг.
В гърдите ни бучи вулкан
Очите ни изпущат плам
Със дух сме бодър и крилат
Герои първи в'всяка рат.
С ура разбихме вража сган,
С чест е Призрен увенчан.
Морава, Бзовик, Кита днес
Са наша гордост, наша чест
И винаги щом дойде час
Да браним родний край тогаз
Стихия бухва в наш'та гръд
И тежко, горко на врагът!
Подир балканските войни се е прибрал в Ямболско. Бил е герой, без да се чувства такъв. Войната те убива, дори когато си се върнал жив и с няколко медала. Животът за него е почнал наново, когато среща онази черноока еленска девойка – прабаба ми Петрана. Младите прехвърлили балкана и отишли на север, искали да започнат живота си на чисто. Провидението ги завело в проспериращо дунавско градче – Тутракан. Тук се установили, вдигнали си къща и навъдили 12 деца, от които оцелели само 4 – други времена, пак тежки времена. До ден днешен, музеят в Тутракан пази портрет на прадядо и прабаба, като едни от първите заселници след войните.
Животът се гърчел под неуморния труд на Георги и Петрана. Не вярвал той, че може да се намерят тъй упорити и несломени души. Крепяла ги вярата им в Бога и тяхната любов. Били неграмотни и книгите за тях били реликви. Редовно скланяли глави в черквата и с благоговение слушали кога свещеника изваждал свети думи из Псалтира. От тъмно до тъмно се ровили в земята и добили имот.
През 30-те и 40-те години на 20-ти век се замогнали. Овчето стадо на прадядо ми броило няколко стотин глави. Запалил го овчарлъка и започнал да търгува. Лете пасял стадата с чираците си из Добруджа, а почнела ли да съхне тревата и да се пъстрят листата, прабаба ми го сподиряла със сълзи по дългия път до пасбищата край Бяло море. Не само заради пашата се връщал той по ония паметни места. Минавал със стадата си покрай Мураджилер, Еникьой и Чаталджа, плачел горчиво и целувал гробовете на бойните другари, останали вечно млади. Говорел им за невястата, децата и им обещавал, че Господ Бог все ще ги сбере един ден в небето, за да се видят, да се целунат и прегърнат . . .
Преди да захване по обратния път към Добруджа, посещавал пролетните панаири в Одрин. Продавал вълна и месо, а после товарел волските коли със скъпа стока: платове, подправки, кафе . . . Дюкянджиите в Тутракан очаквали завръщането на Порумбака (така го наричали вече), за да разграбят стоката му, а той кътал жълтиците и мислел за наследството, което ще остави на чадата си. Голяма къща не вдигнал и в скъпи дрехи се не носел, но купувал земя. Днес в Тутракан, върху прадядовия имот има цяла улица с десетки къщи и дворове. А там дето навремето е имало кошари за стотици овце – язовир.
През 1946-та година започва национализацията. Комунистите вършеят из цялата страна, колят и бесят всеки, който не ще да си предаде животните в ТКЗС-тата. В края на 40-те и началото на 50-те години се национализират частни предприятия и имоти. Прадядо ми плаща, до дето иждивя цялото си богатство, но комунист наяждане няма. Ще оцелеем Петрано и по-лошо сме видели – говорел той на прабаба ми, но нейсе имало и амбициозни партийци. Взели му всичко. Остави ли му старата кирпичена къщичка и половин декар двор – заточили го в Белене.
Стреснали се комунистите и не го затрили – герой от войните бил. Надзирателите в Белене не мислели така. Четири години точили кръвта му и го унижавали, подвиквали му: „Порумбак, ти си колашка измет, боклук неграмотен“. И там видял много смърт . . . от глад. Когато излежал присъдата си и се прибрал пешком до дома, бил блед като призрак, но не прекършили волята му. Жив го оплакала прабаба и дълго налагала с билки раните му. Всяка нощ се молела пред домашния иконостас, а и аз помня, че кандилото в бедната им къщичка никога не гаснеше.
И двамата се споминаха в началото на 80-те години, бяха над 90 годишни, не издържаха един без друг и една година. Дядо ми, тяхното 12-то дете разтреби бързо иконите, заемащи цяла стена в домът им. Той в Бога не вярва и цял живот бе тракторист в ТКЗС – онова същото, дето погълна имота на баща му.
Днес си спомням за прародителите ми, понеже се чудех, как са успели в онези времена! Не са ходили на училище, а знаеха и можеха. Не са имали държава закрилница, а родина, за която са били готови да умрат. Няма ли са нищо, а имаха всичко . . . Прадядо мразеше комунистите от дън душа и все повтаряше, че няма да изкарат още дълго тия въшкари. Не дочака „новото време“ и добре, че стана тъй.
Искам да ти кажа прадядо, че днес всички можем да четем и пак сме неграмотни. Комунистите ги няма на хартия, но пак са сред нас – колят и бесят. Уж войни няма прадядо, но всеки ден медиите говорят за смърт. Армия също нямаме, имаме НАТО, каквото и да значи това. И Бог нямаме прадядо, всички българи се кланят на държавата – църквата също . . .
Помня обаче разказите ти и знам, че у мен е останало нещо от теб – не толкова героично и даже епично, но все го търся, за да го съхраня за децата си. Само четири са, толкова, колкото са ти останали и на теб от 12, но всички са живи и носят фамилията ти, понеже така пожелах. И моята жена е с черни очи и е смела като прабаба, понеже и тя като нея сама учи децата ни вкъщи на важните неща за живота – не ѝ ща на държавата школото. Купихме си кирпичена къща, в Добруджа и искам в нея, ако е рекъл Господ, да дочакам срещата си с теб. До тогава, няма да спра да работя и все ще търся някак да си върнем достойнството, което потъна из държавните канцеларии на заробената ни от интелектуална шизофрения държавица.
Друго няма да кажа прадядо, че все ще е лошо, ама да знаеш, не ме е страх. Това е. Пак ще ти пиша.
