Изкуството да преподадеш умение, или умението да преподадеш изкуство
Мортимър Адлер, в неговия труд „Paideia Proposal“, в който призовава за връщане към класическия обучителен подход, посочва един от основните проблеми на днешното образование – объркването между „информация“, „идеи“ и „умения“. Докато „информацията“ се усвоява, основно чрез запаметяване, и заучаването ѝ може да се оцени на база процентен успех, „идеите“ са различни – те са безкрайни и не могат лесно да се оценят по същия механичен метод – „вярно-грешно“. Примерно: „Какъв процент от теорията на инфлацията разбираш?“ е безсмислен въпрос, тъй като концепцията за инфлацията може да се изучава цял живот. Дискусията е основополагаща за развитието и разбирането на идеите и концепциите.
Адлер посочва още, че придобиването на умения е дори още по-различно – то не може да се развие нито чрез запаметяване, нито чрез дискусия. То трябва да се практикува. А проблемът днес е, че често се опитваме, особено в училищата, да преподаваме всичко, все едно е информация, тъй като това е най-лесно да се оцени, и в крайна сметка се оказва, че преподаваме заради оценките. Умението да се преподават концепции чрез дискусия и изкуството да се преподават умения чрез практика са неща, които лесно могат да се размият, когато преследваме оценките от тестовете и гледаме само Power Point презентации.
Професионалното ми обучение и подготовка е в музиката. Прекарах първата половина от живота си като възрастен, преподавайки на пълен работен ден цигулка и класове по музика за малки деца, така че съм пределно наясно, че практическите упражнения са ключови за развитието на умението да се свири на инструмент. Други може да имат подобен опит със спорт, готварство или художествените изкуства – неща, които могат да се научат само чрез практикуване.
Често свързваме идеята за арт-заниманията с креативност и себеизразяване, но тук отново сме заразени с модернизъм, който всъщност пречи на развитието на уменията. „Ако е креативно, значи е хубаво; ако е хубаво, то трябва да е креативно“ – това е доминиращата мантра, така очевидна днес – трагедия, така често преигравана във факултетите по художествени изкуства в повечето университети, където начина да получиш отлична оценка, не е като скицираш или нарисуваш с бои нещо красиво, а като направиш нещо различаващо се от всичко, което не е правено досега, без значение колко грозно или гротеско е то.
Това, разбира се, не работи много добре при музиката. Представете си метод на обучение, в който ние даваме на ученика цигулка, няколко бегли насоки за това как да изкара звук от нея, насърчим го да бъде „креативен“ и „да изрази себе си“. Резултатът няма да наподобява много на музика. Преди двадесет години написах статия озаглавена „Защо музиката може би ще спаси света“, в която обяснявам, че ние, учителите по музика, удържаме фронта, защитавайки бастиона на здравия разум, срещу яростната атака на деградиращия модернизъм, атакуващ изкуствата.
Когато преподаваме музика, ние задаваме оценителен репертоар на ученика, според способностите му, и го наставляваме да свири композициите. Правим това с години, постепенно увеличавайки техническата сложност на материала, докато ученикът не построи стабилна основа, базирана на основни умения. Тогава вече е подходящо и ефективно да се въведат креативни идеи като интерпретация, импровизация и композиция. Това трябва също да е основата на преподаването на писане - подобно артистично умение.
Често чувам доброжелателни родители или учители да ми казват „Просто искам моите деца да могат да се изразяват писмено“. Само че истината е друга: Писането не е толкова свързано с това да изразяваш себе си, колкото е свързано с изразяването на идеи. Вероятно е възможно, някой ден, да бъдем ощастливени и да родим оригинална идея, която да си струва да се изрази (на мен все още не ми се е случило, тъй като съм доста сигурен, че всяка идея, която някога съм имал идва отнякъде другаде), но дотогава трябва да упражняваме умението си за писане по начина, по който ставаме добри в много други умения – чрез имитация и повторение.
През по-голямата част от историята, изкуствата на езика са били обучавани чрез запаметяване и рецитиране, четене и преписване. Имитирането е жизненоважно. Дори известни автори като Бенджамин Франклин, Джек Лондон и Съмърсет Моъм описват ползите, с които са се сдобили, имитирайки доброто писане на други и представяйки наново вече добре подредени идеи.
Така че ви каня в нашия институт, където предоставяме материалите, нужни за да помогнем на родителите и учителите да помогнат на учениците си да изградят чудесна основа от умения, като използват модели, методи и списъци с предвидени цели. Нашият метод на преподаване не само, че е много стар (древна риторика), но и е по-ефективен от почти всичко, което може да намерите днес.
Ние получаваме буквално хиляди писма и съобщения от родители на ученици, които са използвали тази система в период от няколко години. Тези деца обикновено постигат резултати на стандартизираните тестове доста надвишаващи постиженията на връстниците им, научават се да обичат да пишат, печелят състезания за есета и стипендии, навлизат в SAT и ACT тестовете с по-голяма увереност и пишат доклади, които печелят похвалите на университетските професори. Тези резултати са еднакви както за тези, на които им е трудно да се справят, така и за онези, които го намират за лесно.
Иронията е едновременно тъжна и красива. Когато оригиналността и креативността се ценят над всичко останало, основоположните умения деградират и истинското художествено изразяване става невъзможно. Противно на това, когато основите се преподадат по подходящ и ефективен начин, креативността процъфтява. Ние в IEW (Institute of Excellence in Writing) работим усилено с цел да възстановим изгубеното изкуство на литературната композиция, предоставяйки инструментите и техниките, които може да предоставите на децата си, така че наистина да бъдат способни да говорят и пишат ясно и уверено в свят, който отчаяно се нуждае от това.
Статията е взета оттук
Превод от английски език: Георги Порумбачанов
