Да отговорим на интересно писмо
Извадка от писмото:
„Здравейте господин Порумбачанов, . . . Казвам се . . . от . . . съм, . . . децата ми - . . . и . . . , на . . . и . . . години. Имам молба към вас. Намирам се в труден период, тъй като за една година успях да се отрека от държавната образователна система. Синът ми е в . . . клас и мисля да не продължава във . . . Притесненията ми предполагам са ви известни, имам своите страхове, съмнения и зная, че поемам риск. Въпреки това, интуицията ми казва, че съм на прав път. Парадокс е, че работя в същото училище, което смятам синът ми да напусне, навличайки си негативно отношение и неразбиране на колегите и ръководството. . .“
На въпроса:
Винаги е вдъхновяващо, когато служители в системата разпознават безсмислието ѝ. Разбира се, винаги е по-трудно да напуснеш, отколкото да влезеш в Матрицата, защото входните врати са много и се отварят само отвън – изход почти няма, а ако го намерите, излизате с доста рани. Когато човек свикне да живее с лъжата на данъчно финансираното държавно образование, с времето възприема лъжата за единствена истина, а всичко частно и свободно - за лъжа. Затова и винаги се радвам, когато някой се събуди от омайния сън на статуквото.
Съвсем нормално е човек да се страхува, когато се впуска по пътя на свободата, понеже да се върви по него е най-малкото трудно. Отговорностите, които някой друг е носил за децата ви, сега ще легнат на вашите плещи и макар бремето да е тежко, е все пак благодарно – казвам го от личен опит. Винаги ми е било сладко, додето ям доматите, които са расли в градината ми, нежали печеното пиле – подарено от държавата. Човек се радва повече на малкото, което е постигнал сам, отколкото на „дареното богатство“, щото и за даденото даром, човек си плаща – рано или късно.
За колегите - не се безпокойте! Негативното отношение е най-малкото, което може да получите и ако е само това, радвайте се! Може, а навярно и ще стане, много по-лошо. Дори ще се появят неприятели, които ще ви хулят, ще ви пречат, ще ви сочат с пръст, като че сте изгоряла лампа на коледна елха. Това е нормално, но свидетелства затова, че сте на прав път, тъй че, дерзайте! Ако изгубите колегите в Матрицата, ще спечелите приятели извън нея, понеже, от другата страна на „реката“ вече има мнозина, които нито са умрели от интелектуален глад без образователната система, нито са станали префарцунени сноби, тупащи се гордо в гърдите . . .
Впрочем, има нещо наистина важно, което също ще кажа от опит: Няма как да си приятел с всички, когато говориш истината! Който е приятел с всички, с никой не е приятел и който няма врагове, няма и приятели. Напълно естествено е да си спечелите врагове, когато плувате „срещу течението“, наградата ви ще е презрението на хората, юрнали се по течението, което не след дълго ги отвежда до смъртоносен водопад. Който е осъзнал смъртоносната заплаха, скача от сала на зомбитата и плува срещу течението, това е положението!
Винаги съм се чудил, на какво се дължи омразата на онези, които гледат какво правим – имам предвид в домашното образование. Явно свободата на децата и това, което те всъщност правят, докато растат вкъщи е неприемливо за установените норми, явно . . . Да, децата ми не са в системата и това е дразнещо. Дразнещо като муха в ухото, като трън в плътта или като лоша книга за образованието . . . Нали ви казах, няма как всички да са доволни. Спокойствието на хората е тънка работа, като ходенето по въже, но ако плащате данък „обществено мнение“, ще похабите децата си, така че трябва да изберете дали да сте в на хората устите или в благодарните сърца на децата си – ако питате мен, изборът не е труден.
Вижте ги моите деца, мислите ли, че в учебен ден е нормално да играят на двора, да съдят домати, краставици и тиквички и да си правят барбекю, докато връстниците им се потят в класните стаи? Може и да е ненормално, дори несправедливо за чиновниците, но не чиновниците са раждали децата ми и истината е, че нямат думата, по отношение на образованието им (и не само)! Колко време трябва да мине, докато дебелите глави разберат, че децата имат родители и държавата не е принципал на семейството? Не ми отговаряйте, отговор има отдавна.
Да ви кажа няколко неща за риска, който сте решили да поемете: Ами има „риск“, да. Рискът е свързан с това, да направите нещо повече от онова, което сте очаквали. В моето семейство стана точно така. Преди 15 години, искахме да научим най-големият ни син да чете, а не да чете по книга на ден впоследствие. Искахме да научим малките си децата да мислят сами, а не да ни задават на 8 години въпроси за смисъла на живота, но какво да се прави – „рискове“ на домашното образование. Как да съжалява човек, че е поел такъв „риск“.
Не искам да ви лъжа, че всичко в това пътешествие е по мед и масло. Трудности има, особено във всекидневната работа с децата, но мотивацията трябва да се поддържа. Това, според мен, става, когато имате ясни цели. Така ясно ще усетите удовлетворението от постигането им. Трябва да поемате товара на порции, за да не се изморите твърде рано или бързо. Никой не носи по два камъка наведнъж, че да свърши работата до обед. Това претоварване ще ви секне кръста и камарата с „камъни“ ще остане дълго време на първоначалното си място. За да поддържате ентусиазма, си поставяйте краткосрочни цели, за да виждате по-често резултатите от труда си и да им се порадвате, преди да продължите със следващия етап.
Време за реклама:
Сега е време да похваля домашното образование. Не забравяйте все пак, че съм председател на Асоциацията за домашно образование и това ми е работата, така че имайте едно на ум. Веселата вметка в предното изречение не означава, че правя опит да ви измамя. Искам да ви дам основания за това, което сте решили да правите. Вие може да промените или да допълните моите основания, важно е да сте добре подплатени, в случай, че свекърва ви или журналистите си напъхат носа в домa ви.
Най-лошият сценарий, който може да ви се случи е да се заровите до уши в учебниците, водени от идеята, че академичните успехи на децата ви са водещи в образованието. Не са. Академичните резултати са мимолетни. Ако хвърлите усилията си в тази посока, ще изгубите характера на децата си. Ако искате споменът на децата ви да е свързан с неприятните учебници, оставете ги в държавното училище. Нашият подход (със съпругата ми) е балансиран микс от художествени книги, енциклопедии и много слънце – имам предвид това, децата да са колкото се може по-често навън, с вас. Има време за сериозните учебници, някъде след 9-ти клас, но тогава вече ще трябва да догонвате децата си.
Нещо изключително важно, в частта с „рекламата“: Домашното училище увеличава максимално родителското влияние и разширява тази възможност в сравнение с родителите, които са пратили децата си в държавни училища. То също ни дава най-големия контрол над това кой друг ще влияе върху нашите деца и ще оформя техния характер. Ще ви дам конкретен, индивидуален пример: Ако учим децата си, че сексът преди брака е лошо нещо, че ние като родители искаме те да са отговорни и почтителни, бихме ли успели да предадем своите ценности, ако ги поставим в среда, враждебна на тези ценности – имам предвид държавното училище, разбира се.
Най-честият въпрос:
Може би се притеснявате за социализацията на децата, както често се тревожат родителите, които сега започват обучение на децата си вкъщи? Много пъти съм писал и говорил по този въпрос, затова само ще ви кажа, че не съм виждал по-социални деца от домашните ученици. Ако не ми вярвате, „елате ни на гости“ (както се пееше в една стара естрадна песен). Мога да ви кажа и нещо в аванс: На 11 юни, ще е вторият за годината семинар, организиран от Асоциация за домашно образование, скоро ще има официална информация за събитието, но думата ми беше затова, че на този семинар лектори ще са и двама домашни ученици, които са на по 20 години. Българи са, учили са в домовете си, завършили са средното си образование. Елате на семинара, доведете и няколко от недоверчивите си колежки, ще ви съдействам да подложите на „кръстосан разпит“ поне един домашен ученик, завършил средното си образование у дома – ако останете разочаровани от социалните му умения, има за какво да се притеснявате.
Последно:
Накрая искам да ви напиша, че най-големият растеж в общността на домашните училища у нас идва именно от родители като вас, които изтеглят децата си от системата. Уважавам родителите като вас, защото предизвикателството е много по-голямо, отколкото при хора като нас, чиито деца не знаят нищо друго. Децата, които са били в държавно училище дори само за една година имат много силно изградена представа, какво трябва да представлява едно училище. Да не говорим, че тези деца са свикнали да са със свои връстници, през по-голямата част от деня.
Животът извън тълпата изисква придобиване на цяла нова съвкупност от умения и развиване на нови области на интерес. В някои случаи самото дете иска да бъде образовано у дома. То разбира, че става жертва на системата и иска освобождение – виждал съм го при по-големите деца. Тези деца правят прехода много по-лесен и приятен. Ако децата са по-малки, е добре да се водят достатъчно разговори с тях и да се обяснят мотивите на мама и татако. След това, ще положите усилия, за да превърнете живота им в приказка.
Не бързайте, имайте реалистични очаквания и ще успеете. Дайте на децата си време да се настроят. Правете малки крачки напред и общувайте открито и прямо с децата. Това е положението, да си родител е рисковано начинание. Няма гаранции, че винаги ще вземаме правилните решения, но не на това основаваме успеха на домашното училище – нормално е да грешим, важно е как поправяме грешките си.
Е, надявам се, че този кратък отговор донякъде ще ви помогне. Нали скоро ще се видим?
Поздрави!
