Какво промени мнението на един учител за домашното образование
Десетгодишно момиченце лежи в леглото с треска, 40 градуса температура и обрив на лицето и врата. Само че, вместо да я занесат в спешна помощ или дори да повикат доктор, родителите й се молят край леглото му да оздравее.
Голяма част от щатите, все още смятат подобно "лечение" от страна на родителите, за религиозно право, защитено от първата поправка на конституцията, макар повечето доктори и адвокати, както и Американската Медицинска Асоциация, да го смята за родителска небрежност или дори за насилие над детето.
В дните ми на гимназиален учител по английски език в Чикаго, виждах домашното образование в същата светлина, като един вид образователно насилие или в най-добрия случай - небрежност.
Когато не пускаш едно дете на училище, твърдях, го лишаваш от основното му право на качествено образование, включително достъпа му до данъчно финансирани ресурси, високо специализирани учители и специалисти по всички дисциплини, както и от редовни и извън учебни занимания, с цел обогатяване на личността.
Съществува изключително малко надзор над домашно образованите ученици в половината от щатите, включително и Илинойс, къде дори не трябва да минават стандартизиран тест.
Смятах, че най-важните неща, които тези стоящи си вкъщи деца изпускаха, биваха социализацията, извършвана чрез общуването с връстници, критическото мислене и уменията за общуване, добивани посредством класните занимания в малки или големи групи.
Спомням си, че спорих по тези въпроси с един родител на дете, обучавано вкъщи. Тя контрира моите нападки, заявявайки, че сина й е в по-голяма безопасност и под по-строг контрол отколкото в училище, също така има ежеседмични възможности за обществени дейности с братовчеди и връстници, достъп до книги и материали, събрани в клуба, създаден от родителите обучаващи децата си вкъщи.
„Знаеш ли какво е квадратно уравнение?“ Попитах я, имайки предвид основен алгебричен принцип, заучаван в стандартните училища в седми клас.
Не, призна ми тя, но каза, че някой в клуба й най-вероятно знае.
Тогава, сметнах, че съм я хванал натясно, защото по този начин си мислех, че илюстрирам най-големия проблем на родителя, играещ си на учител върху кухненската маса.
Всичко това се промени, когато започнах да преподавам на университетско ниво, и връщайки се една вечер от работа, изсуфлих обувките си, треснах се в мекия си стол и заявих на жена си, че най-добрият студент в катедрата ми е домашнообразовано момиче.
Осемнайсетгодишно дете на тричленно семейство, без братя или сестри, образовано от родителите си през всички 12 класа, си избра и се настани на първия ред още от първия ден.
През следващите 16 седмици, тя ме гледаше в очите по време на всички лекции и дискусии, слушаше внимателно думите ми и тези на състудентите си, вдигаше ръка за да предложи наблюдение, отговор или за да зададе въпрос, когато никой друг не искаше да го направи. Следваше инструкциите ми до йота, комуникираше устно и писмено по-добре от всички други и получаваше най-добрите възможни оценки на всяка поставена задача.
Винаги беше първият присъстващ студент, нямаше и едно отсъствие през целия семестър и беше катализатор на всеки урок, който се осмелявах да преподавам.
Колегите ми учители познават от личен опит, подтискащото чувство на съпротива, излъчвано от целия клас спрямо някое задание или идея, и колко често се налага да се опитваме да се изправим и надигнем тази тежест, за да я поведем в позитивна посока. Това усилие често може да доведе до притъпена чувствителност на един учител спрямо предмета му, но ентусиазмът и прямотата на моята домашна ученичка изпаряваше негативността на цялата ми група.
Когато се опитах да ентусиазирам класа да четат Реймонд Карвър, на чиято история трябваше да правим литературен анализ, тя прозря намерението ми и го отрази за класа първоначално с езика на тялото, впоследствие и с вербален бараж.
Тя беше перфектния студент, разсъдих, поради следните причини:
Първо, тя беше избегнала косвените щети причинени от 12-те години конвенционално обучение. Мисля си за собствените загубени години в началното училище, които прекарах като отегчен до смърт ученик в класна стая с 48 други ученици, които отбиваха номера през по-голямата част от деня, колкото да минава времето.
Поради това, класната стая беше все още нещо ново за нея.
Второ, тя прилагаше опита си в обучението едно на едно в класният формат, по начин който създаваше впечатление, че все едно е единствената, която е седнала пред мене. Това водеше до множество и необременени разговори, чийто пример скоро бе последван и от другите студенти.
Трето, тъй като в продължение на 12 години е била единствения човек, който е бил изпитван, не използваше числеността на групата като камуфлаж или бариера, а приемаше всеки въпрос, предложен урок или инструктаж като нейна лична отговорност.
Четвърто, у дома тя е провеждала всекидневни разговори с един от родителите си, по множество въпроси, докато през по-голямата част от краткия си живот, нейните пишещи SMS-си, играещи на игри, запушили със слушалки ушите си състуденти твърде често са заобикаляли, пропускали или изобщо избягвали комуникация с възрастни.
Ако всеки студент в класната ми стая беше радио, то моята домашнообразована ученичка би представлявала единственото, което работи.
През изминалите 15 години, съм преподавал на десетки домашнообразовани ученици. Всички бяха компетентни в социално общуване и всички имаха вече разработени методи за изследване и независимо учене.
И макар моят опит, като цяло да е под формата на анекдоти, научните изследвания са стигнали до подобни заключения, като да речем това извършено от Др. Брайън Рей от “National Home Education Research Institute”. Неговото изследване включващо 11 000 домашни ученици показва, че те постигат средно с цели 37% по-добри резултати на стандартизираните тестове, от учениците в училище.
Около 1.8 милиона деца се обучават у дома в САЩ, често поради религиозни причини, или за да им се осигури защита от проблеми в училищния двор, като тормоз. Но най-добрата причина, за начинът, по който се образоват, може да се види в това, че просто придобиват по-добро образование.
Дейвид МакГрат, отличил се професор в „College of DuPage“, живее и преподава във Флорида. Автор на книгата „The Territory“
Превод от английски език: Георги Порумбачанов
