Не вярвам на индианците и техните образователни „ценности“
В миналото е съществувала традиция сред индианските племена, че всяко бебе трябва да засуче от гърдите на всяка жена в племето. По този начин, всички индианки в общността са един вид майки на новороденото. Често малките индианчета се обръщали с нарицателното “майко” към всяка жена. От своя страна, всички мъже поемат обучението на момчетата, учейки ги на лов, риболов и разбира се, на изкуството на войната. Макар че това е доста примитивен и извратен начин за социални взаимоотношения, днес хората са запазили дивашките традиции по отношение образованието на децата.
Не съм сигурен дали индианците са били социалисти или социалистите са индианци (по-скоро второто), но един от видните болшевики, Мартин Николаевич Лядов твърди, че не е възможно да се отгледа „колективен човек“ в семейна среда: „Възможно ли е да отгледаме колективен човек в индивидуално семейство? На това трябва да отговорим категорично: Не! Колективно мислещо дете може да бъде възпитано само в обществено обкръжение... Колкото по-скоро детето се вземе от неговата майка и се предаде на обществената детска ясла, толкова е по-голяма гаранцията, че то ще бъде здраво.”
Няма да говорим за комунистите и тяхната болна идея за тотален контрол над човешките същества. Ще говорим за бягството на семейството от отговорностите, които има a priori. Очевидно, „индианците“ в обществото ни са идеологически последователни и логично убедени, че семейството е неспособно да отгледа и образова само своите деца. За тази своя вяра, „индианците“ изнамират редица оправдания и причини, като най-често срещаните са тези, че родителите са неспособни учители – в крайна сметка не са учили да преподават тригонометрия, ботаника, астрономия и т.н.! Освен това, родителите трябва да работят, а не да образоват, да дават, без да изискват, да работят за децата, но не и с децата . . . има още много митове, разбира се, които идеолозите на училищното обучение са изфабрикували, за да наложат в обществото убеждението, че родителите са просто фабрика за биологичен материал, а други са онези, дето ашладисват „дръвчетата“.
Няма съмнение, че един от най-великите образователни индианци, всъщност той е направо индиански вожд, заради тоталното влияние, което е оказал над педагогиката в световен мащаб, е Ян Амос Коменски. Израснал в протестантско семейство (родителите му са адепти на религиозното движение Чешки братя), Коменски от съвсем малък учи в училището на Братята, а после е пастир в религиозната общност, директор на няколко различни техни училища (и не само), бил е и първи президент на Харвардският университет в Англия. Живял и творил от края на 16-ти, до втората половина на 17-ти век, Коменски оставя след себе си редица теологични трудове и педагогически съчинения, най-известно от които е Didactica magna (Велика дидактика).
В своята Дидактика, Ян Коменски ревностно препоръчва училищната форма като най-добра за образованието на деца и настоява, това обучение да се наложи над всички деца! Изрежда стотици алегорични примери и сравнения, с които убеждава читателите, че няма нищо по-добро от училищата и това децата да се пращат там от невръстна възраст. Коменски пише: „Та дори и селяните не пасат всеки поотделно свинете и говедата си, а наемат общи пастири, които служат едновременно на всички, а през това време селяните се занимават с другите си работи, без да се пилеят.“ Не се пилейте родители, (малко е грубичко, ама не го казвам аз, а Коменски) има кой да се грижи за „свинете“ и „говедата“ ви – класната стая е доста постно пасище в наши дни, но все таки, вие ще имате време да си гледате „другите работи“.
Не вярвам на класните стаи, не вярвам всъщност в никакви стаи, в които няма семейно огнище. Истината е, че Ян Коменски заслужава сериозно внимание и чакам (вече 400 години) някой смислен философ да опровергае тезите му, но за целта трябва да се напише книга от поне 300 страници, а днес философите пишат тънки книжки с цел бърза печалба. Добре би било по въпроса да се изкаже някой теолог, понеже и самият Коменски е такъв, но днес теолозите са по-зян и от философите (с малки изключения).
Да оставим засега настрана „вожда“ Коменски и моето разочарование от това, че никой не е написал труд, който го опровергава радикално (продължавам да чакам) и да се върнем на съвременните „индианци“. Това, което индианският шаман смята за истинско познание, едва ли е определението на днешният човек или ученият за познание, разликата е в тяхната основна философия и ценности. Ценностите в основата си са разделящи. Въпросът е, че много често човек е враждебно настроен към „разделящите“ ценности и затова ценностите, които цени, са всъщност анти-ценности, опити за снижаване на религията, етиката или някаква друга търсена от човека ценност до ниво, включващо всичко.
Затова и днешните „индианци“ говорят затова, че ценностите са нещо ирационално, без реални последствия в живота, а самите ние, би трябвало да сме неутрални съдии по отношение на доброто и злото. Този проблем е важен, защото възгледът на човека за образованието е свързан с неговия възглед за ценностите. Днес ценностите се смятат за област на личен човешки избор вместо за обществена необходимост. Следствието от това е развитието на един странен класификационен възглед за ума, човека и начинът, по който той трябва да се обучава. След като основният стандарт вече го няма, за човека остава една имагинерна класификация на ценностите – разни. Думичката „разни“ се замества най-често с думичката „плурализъм“. В днешното „прогресивно“ образование, „групата“ е просто едно по-голямо от индивида нещо в графата „разни“. Човешкото образование днес е купчина подробности без център. Драмата е в това, че човек не може да даде на образованието си център, какъвто той самият не притежава.
Именно затова индианците разхвърлят помежду си отговорността за обучението на децата си и в крайна сметка, макар да има много „майки“ и „бащи“ детето е всъщност сираче. По примера на своите идеологически събратя, днешните образователни индианци са превърнали групата в източник на морал и основен стандарт. По този начин, самият човек е вече управляван от „другите“, а не от самия себе си и така премествайки ударението от морала към ентусиазма е издигнал груповото усещане в положение на божество. Схващането на „индианците“ за образование е нездрав стремеж към любов и забавление, което кореспондира с консуматорското общество, в което живеем. Някога човек е живял за да работи, а днес работи, за да живее, т.е. да се забавлява.
Ще чуете тезите на образователните индианци във всяко тяхно изказване. Въпросните тези са подчинени на презумпцията за върховен епистемологичен и метафизичен плурализъм, които поставят знак за равенство между ума на човека и Бога. Следователно, няма вечен закон и само времето би могло да бъде тест за всичко. Проблемът е, че нямам време да вярвам на образователните индианци и техният нихилизъм по отношение на вечните ценности в образованието. Ако чакам „успехът“ на техните групови образователни експерименти, ще проваля собствените си деца и почти сигурно и няколко поколения след тях. Точно затова не вярвам и не мога да си позволя да вярвам на индианците и техните образователни „ценности“!
