Урок по история или уроците на историята
Колко много се изписа за Историята тези дни! Онази история имам предвид, в учебниците, която и сами ние сме учили като деца. Само дето, когато бяхме деца, историята беше различна – което не означава, че беше вярна. Историята всъщност може да бъде само два вида, истинска и фалшива – няма друг вид история! Разбира се, тълкуването и представянето на историята лежи върху епистемологични презумпции, за които сега няма да пиша. Сега ще ви разкажа една истинска история.
Много, много отдавна, в едно не много далечно царство, император Константин Велики (324-327) построил християнски храм в град Византион, на Босфора. Това се е случило между 324-337 година и ако храмът е построен все пак след 330 г., то тогава градът не е Византион, а Константинопол (това са подробности и ако започна да ги обяснявам, трябва да разкажа за град Мегара, за нейният цар Византис и т.н., леле, колко е сложна тази пуста история). Та думата ми беше за Константин и неговия храм. Непросъществувал дълго този храм, изгорял по време на едно народно въстание, ама доста по-добре изгорял от Райхстага през 1933 г., че и от партийния дом в София, през 1990 г. (Пак се отплеснах – история, какво да се прави).
Изгорял той храмът, обаче пак бил построен, на същото място. Завършен бил през 415 г., от император Теодосий ІІ (408-450), какво мислите се случило? Пак въстание и пак палеж. Има едно такова въстание през 532 г., наречено „Ника“(ама това въстание е вече по времето на император Юстиниан I (527-565)), та бунтарите обсадили императорския дворец в Константинопол и опожарявали наред – гневни били на властта задето им счупила хатъра със смъртната присъда на едни спортисти, да, да спортисти, надбягвали се с колесници на Константинополския хиподрум хората, ма това е вече друга история . . . ех, какво нещо е това Историята! Глупак ще да е бил тоя Юстиниан I – спрял е „телевизията“ на хората. Явно нищо не е научил от близката нему история на римските си предци, които добре са разбирали, че можеш да отнемеш свободата на народа, но не и зрелищата му. Както и да е . . . Все пак, един цитат от съвременник на събитията, колегата историк Прокопий Кесарийски, който пише: „Храмът Св. София, Зевскиповите бани и императорският дворец от Пропилеите до т.н. дом на Арес изгоряха и бяха унищожени. Освен това пострадаха двата портика, които стигат до площада, носещ името на Константин, много къщи на богати хора и големи богатства.“ - Прокопий Кесарийски: За войните. Кн. I. гл. 24
Работата стана ясна от този цитат, ама нищо. Говоря значи, за величествения, прекрасен и неповторим храм Света София в Константинопол – прощавайте, ама и до ден днешен, не мога да си изкривя езика и да именувам градът на Константин Истанбул – презумпции, нали ви казах! Та значи, прецакал се Юстиниан I, ама за сметка на това пък бил упорит и съградил наново храма през 532 г. Архитектите не са случайни – това били физикът Исидор от Милет и математикът Антимий от Трал, известни хора по онова време, като днешните рок звезди. Какъв великолепен храм построили тези известни мъже! Впрочем, чак до 1520 г., когато е построена Севилската Катедрала в Испания, Света София остава най-големият християнски храм в света!
Материалите за църквата пристигали от всички краища на империята – елински колони от храма на Артемида в Ефес, големи камъни от порфир от Египет, зелен мрамор от Тесалия, черен камък от района на Босфора, жълт камък от Сирия. Повече от 10 000 души са ангажирани със строителството. Самата базилика е открита на 27 декември 537 г, като мозайките вътре са завършени по-късно по време на управлението на император Юстин II (565–578).
Земетресенията от 553 г. и от 557 г. причиняват напуквания по първия по рода си купол, който при следващото земетресение през 558 г. се разрушава, премазвайки под себе си олтара и амвона. Заради твърде голямата му тежест и това, че бил твърде плосък, куполът причинява деформации и в колоните. Императорът нарежда незабавна реконструкция. Тя е възложена на младия Исодор, племенник на Исидор от Милет. Той решава да използва по-леки материали и прави свода по-голям, с по-ръбата форма, придавайки на катедралата днешния и̒ вид с височина от 55.6 метра – внушително и величествено!
По време на завладяването на Константинопол от кръстоносците от четвъртия кръстоносен поход (1202-1204), базиликата е предекорирана по католическите стандарти. Освен че разграбили храма, кръстоносците демонтирали иконостаса и с това общо взето се примирили, но идва 1453 г., когато Константинопол е завладян от османците, под предводителството на Султан Мехмед II (1444-1481). Както повелява традицията, на войниците им се предоставили три дни безнаказано да плячкосват из града. Света София не била пожалена, защото се смятало, че вътре се съхраняват несметни богатства, та затова армията задигнала каквото може да носи. Разбира се, църквата е превърната в джамия и с времето е доста занемарена. Все пак храмът впечатлил изключително новите владетели над Константинопол и той останал основна джамия чак до 1616, когато е построена джамията Султан Ахмед (синята джамия). Впрочем, в архитектурен стил синята джамия е силно повлияна от Света София. Архитектът на тази джамия, Седефкяр Мехмед ага, искал да построи по-голям купол от този на Света София – не му се отдало, но пък затуй дигнал 6 минарета и влязъл в конфликт с имамите в Мека. Само джамията в Мека била с 6 минарета и било обидно, да има още една с толкова кули – и това е вече друга история, пак се отплеснах.
За да се превърне църквата в джамия били премахнати камбаните, олтарът, иконостасът, и много реликви, сред които мозайки, изобразяващи Исус, Дева Мария и Ангелите. Добавени са ислямски религиозни символи като михраб, минбар и 4 минарета. Тъй като самата сграда не била в добро състояние в резултат от походите на кръстоносците, султан Мехмед II наредил възстановяване и реставрация. Тук трябва да отбележа, че при превръщането на базиликата в джамия, османците измазали стените на сградата около седем пъти (в различни периоди от историята) за да скрият неразрушените стенописи и мозайки (които впрочем са около 1000 квадратни метра). Това се оказало изключително ценно решение, понеже в своята религиозна страст, султаните консервирали уникалните мозайки за поколенията – чест им прави, че не са ги изчагъртали всичките от стените, ако бяха комунисти, щяха да действат по-радикално.
През 1717 при управлението на султан Ахмед III (1703–1730) е подновена ронещата се мазилка на храма, това отново спомага ценните мозайки от византийската църква да бъдат спасени от разрушение и така съхранени до наши дни. В периода 1847 и 1849 се провежда най-известната реставрация на сградата, в която се включват 800 работници. Тя се води от двама архитекти с швейцарско-италиански произход – братята Гаспар и Джизепе Фосати. Реставрирани са сводът и арките, подсилени са колоните, освежени са декорациите във вътрешната и външната част на сградата, почистени са мозайките в горната галерия, а старите полилеи са заменени с нови. На колоните са поставени нови големи медальони с надписи на арабски.
И така до идването на Турската република през 1923 г. През 1935 г. турският лидер Мустафа Кемал Ататюрк (1881-1938) превръща джамията в музей. Килимите са махнати и мраморният под разкрива пълния си блясък за първи път от векове. Разкрити са замазаните досега фрески и мозайки. На всички ни е ясно, че Света София е един от най-забележителните примери на Византийската архитектура, оцелял до наши дни. Първоначалният интериор бил толкова разкошен с мозайките и мраморните си колони, всичко било така красиво и добре изпълнено, че щом видял завършеното творение, което поръчал, император Юстиниан I възкликнал: „Соломоне, аз те надминах!“. В следващите 1000 години никой не успява да съгради по-величествена сграда. Тя оказва влияние не само на османската архитектура, за която е образец, но и разбира се върху храмовете, издигнати от Православната и Римокатолическата църкви.
Света София е меко казано внушителна. Най-големите колони в храма са от гранит и всяка тежи около 70 тона. Високи са 24.3 метра, и са около 1.5 м в диаметър. По нареждане на Юстиниан I осем Коринтски колони са демонтирани от храм в Баалбек (източен Ливан) и са вградени в конструкцията на Света София. Централният купол в най-високата си част е 55.6 метра и е положен върху 40 арковидни прозорци, които разпръскват уникална светлина и придават особена мистичност на вътрешното пространство. Заради множеството промени по куполът, днес той изглежда по-скоро елипсовиден и диаметърът му варира от 31.24 до 30.86 метра. Куполът е специален и предизвиква интереса на архитектите и инженерите през вековете, заради иновативния начин, по който е бил видян от създателите си. Поддържа се от четири сферични, триъгълни пендантива – похват, който е бил използван за първи път в тази сграда. Света София наистина е забележителен храм, в който има много, ама много история, за която са писани и ще се пишат книги!
Защо ви разказах всичко това ли, ами просто е. Тази история, е като Историята. Постоянно идват и си отиват различни властници и всички те декорират Историята по свой вкус. Трупат хоросанови мазилки върху мозайката и смятат, че сградата е съвсем нова и различна. Идва обаче времето на реставраторите, които искат да научат истината и бавно и полека започват да отстраняват пластовете на фалшивата история, за да открият истината. Винаги е трудно, защото фалшификатите се превръщат в част от самата история. Понякога реставрацията трае десетилетия, за някои неща са нужни и столетия, но реставраторите, истинските историци, са упорити хора, защото обичат Истината и знаят, че истинската история е само една!
Истинската история е като катедрала, пълна с превратности, палежи и зулуми, но най-важното е, че е неудобна някому. Затова е лесно да се премахнат някои и други подробности. За какво са ни „камбани“, я да вдигнем четири „минарета“ и така да се изпълнят политическите поръчения. Ако под камбани разбирате робство, а под минарета съжителство, ще се сетите за какво говоря. После трябва да зачеркнем историческите извори и да си напишем нови, които ще обявим за истински на всеослушание и ето, вече си имаме история, съвсем истинска, нищо, че мирише на нов хоросан. Само почакайте, още нищо не сте видели, историята едва сега започва . . .
Трудно нещо е това историята, ако беше жена, щеше да е разбита от насилване и обругаване. Толкова пъти са и сменяла премените, кичили са я с различни дрънкулки и звънчета, слагали са и пластове грим и маски, та вече не можем да я разпознаем и да се насладим на естествената ѝ хубост. Работата е там, че безпристрастни историци не съществуват – това е невъзможно. Всеки тълкува историята, изхождайки от собствените си презумпции. Едни историци харесват историята накичена и пищна, развратна и чародейна, като куртизанка в бордей, а други я виждат по-простичко, като продукт на причинно-следствените връзки от философията на хората за живота. Едно обаче е абсолютно сигурно: Ако искате да познавате истинската История, трябва да се запознаете с Нея, а тя е дебела книга и не може да я прочетете за един човешки живот. Можете да станете само част от Нея, ако се потопите в дебрите ѝ и оставите след себе си поне една скица, на истинската История – все ще се намери някой, който да продължи делото ви, а това е окуражаващо, нали?
