Защо българските домашни ученици не могат да учат в български университети?
Въпросът, който задавам има морално измерение – техническите аспекти не са от особено значение, защото ако трябва да сме честни докрай, трябва да питаме: Кой въобще иска да учи в българските университети? Това не означава, че в българските вузове няма качествени учени, напротив, има, но кой им пречи да са конкурентни и да привличат българските деца, в частност - домашните ученици? Защо младежите с потенциал напускат страната, за да се изучат зад граница? Какъв процент от тях искат да се върнат и работят в България и пр.
Ясно е, че никое висше училище няма да получи акредитация, ако не съблюдава законите и приемът на студенти не е обвързан с държавна бележка за завършени средно образование. В същото време, дълбоко вярвам, че една малка част от академичните тела търсят възможност, в рамките на своята академична свобода, да привлекат като студенти младите хора в България. Къде тогава е ключа за палатката?
За домашните ученици: Вероятно познавам 99% от домашните ученици в университетска възраст и тези, които са близо до тази възраст. Интересно е, че между тях има ментори в Гугъл, национални състезатели, деца владеещи по няколко езика, деца спечелили една стена медали от музикални конкурси, такива, които са силни в други изкуствата и т.н. Тяхната съдба е решена от българската държава – обречени са на емиграция. Това, което прави веднага впечатление е, че бизнесът, спортните организации и въобще всякакъв тип частни сдружения, са далеч по гъвкави по отношение на талантливите домашни ученици. Те ги намират бързо, предлагат им работа и кариера (някои от тях вече работят), инвестират в тях . . . просто преследват интересите си и когато те съвпадат с интересите на младежите – има сделка.
Защо тези деца са апетитни за частния сектор и неглижирани от българските университети? Питам това, понеже някои от домашните ученици вече имат по няколко персонални предложения от чужди университети и е въпрос на време да си изберат някой от всичките, па да си стегнат куфарите. Да, чуждите висши училища си търсят работата, българските чакат работата сама да дойде при тях. Всичко това, на фона на изпразващите се аудитории в родните вузове!? Да не говорим, че акредитираните университети у нас са 52 и те предлагат 75 хил. места годишно – за сравнение, абитуриентите са около 55 хил. на година . . . Трудно е за обяснение, трудно е и за вярване, но има елементарна логика.
Логиката вече се вижда в предходните изречения – частните организации работят, държавните - не! Когато пък говорим за образование, държавата няма място в дискусията, но уви, държавата е навсякъде. Затова не можем да отговорим на въпроса, защо университетите в България не приемат домашни ученици , без да отговорим на въпроса, защо държавата се страхува от домашните ученици? Отговорът има много прости аспекти:
Първо, държавата е монополист в сферата на образованието и се бои от конкуренция, защото ако я допусне, ще се срути. Тук не става въпрос само за хоумскулинга, а и за всяка частна образователна инициатива. Държавата мрази конкуренция – повтарям това клише от толкова дълги години, че ми се е подул езикът, но чак сега разбирам (каква глупава наивност от моя страна), че освен това, държавата е и глуха. Няма съмнение, че властниците имат рецепта само за себе-обогатяване, не и за национално благоденствие.
Затова, правилните действия не са свързани с усилия за превъзпитание на патриотичната култура у политиците, защото те нямат интерес будните и умни деца да остават в България. Умните и будни млади хора са пречка за статуквото и затова не е добре да се моткат в територията на политическата мафия. Мафията има нужда от роби, нежали от свободни граждани. Правилните действия са да отгледаме и възпитаме устойчиво поколение, имунизирано срещу глупостта на политиците, за да може след време да променим страната си. Това е трудно предизвикателство, защото е нужно хората от нашето поколение да са жилави и здрави (телом и духом), за да се нагърбят с образованието на децата си.
Второ, инициативата на университетските декани да издържат сами ведомствата си чрез научна дейност е като ищава за лов на стар, дебел котарак, изтегнал се под лятно слънце върху плюшена постеля. Академичните лидери плачат по медиите единствено и само за повече държавни пари, понеже цял живот са били чиновници и от предприемачество отбират, колкото прасето в кочината на двора ми. За да имаш обаче приходи от научна дейност, трябва да имаш добри студенти. Това няма как да стане, след като качеството на обучение в средното училище (с малко индивидуални изключения) е колкото качеството на български кавал, произведен в китайски гараж. Тези пък, които имат багаж в главите си, тук нареждам с гордост домашните ученици, предпочитат да се възползват от предложенията на реномираните частни университети по света, за да не се измъчват с бюрокрация, а да развият качествено и стойностно талантите си. Много ми се иска, а и силно вярвам, че сред университетските преподаватели има будни хора, които работят за промяна на това мизерно положение – не го правят заради себе си, правят го преди всичко заради това, България да продължи съществуването си, защото ще е жалко да я затрием след 1600 години на тежки изпитания и злокобни превратности.
Трето, „. . . ти нѐмаш право да решаваш . . .“. На времето др. Тодор Живков (за по-младите, Тодор Живков е комунистическият диктатор, решавал съдбините български 35 годни) каза в типичният за него стил и разбира се под град от бурни аплодисменти (много мяза на един съвременен политически бай Ганьо): „Как ше решиш проблема? Може да решава тоа, който има пари бе. Щом нѐмаш пари, какво ше решиш ти бе? Ти нѐмаш право да решаваш . . .“ Българите сме най-бедни в Европа и едни от най-бедните в света. Обаче, начинът, по който се опитваме да си решим проблемите с бедността (те са два) е като направим всичко възможно да прецакаме останалите и да ги ограбим и като разчитаме, че майката държава е решение на всичките ни проблеми. Българите са се докарали до унизителна бедност, вследствие на изродени ценности и преклонение пред фалшиви богове. В пантеона на мнозинството ни сънародници, почетно място е заела богинята държава, с нейните капризи и прищевки, после се нареждат ангелите от САЩ или Русия, малко по-надолу е и домашната ракия (макар че ракията може и да е на първо място в някои случаи).
Всички тези божества изцеждат, като ръчна центрофуга българската душа и българския джоб, та накрая никой не иска и да мисли за бъдещето, което е свързано с образованието, а само се моли: „Дано се свърши по-скоро, че ми додея да се мъча на тая греховна земя“. Бедността и глада са превърнали родните вузове в хищни стръвници, които без време са разбудени от зимен сън. Всичко, което искат, е да лапат наред и без ред манги от хазната, за да оцелеят в суровата зима на бездуховност, която е сковала отчаяните българи. Университетите искат да са фактор, искат да решават, ама „щом нѐмаш пари, какво ше решиш ти бе? Ти нѐмаш право да решаваш . . .“ И така, колелото на историята се завърта. Университетите искат пари, щото не могат да си ги изкарат и вземат пари, за да произвеждат хора, които не могат да си изкарат парите, за да искат и те пари . . . Параграф 22.
Е, чудно ли е тогава, защо вузовете ни не щат българските хоумскулъри или защо хоумскулърите нещат вузовете ни? Сиреч казвам, че за жалост, българските домашнообразовани деца не могат да учат в български университети, понеже не искат! Заключавам и това, че вузовете всъщност не пренебрегват българските хоумскулъри, а по принцип гледат пренебрежително на идеята да оцеляват на свободния пазар в свободна конкуренция. Подобна философия не е привлекателна за интелигентни младежи, които от малки знаят, че не се учи, за да не се работи, а се учи, за да се работи повече, по-качествено и в услуга на колкото е възможно повече хора.
Въпреки всички факти, много искам да е другояче, ама както писа преди много време Хайтов в „Мъжки времена“: „Едно е да искаш, друго е да можеш, а трето и четвърто е да го направиш”. Така е, но все отнякъде трябва да се почне! Към момента, повечето народ е на позиция - искам, обаче нито може, камоли да го направи. Има и други, дето са една стъпка по-напред. Те искат, могат, ама не знаят как да го направят. Накрая идва и третата група (все се надявам да съм от нея), които хем искат, хем могат, че на всичко отгоре и го правят. В тях ми е надеждата!
