Свободата е страшна, дори когато е малко
Проектът за закон за предучилищното и училищното образование, внесен в Народното събрание, е точно толкова добър, колкото добри сме самите ние, колкото добър съм самият аз! Такива сме ние хората - потайни, лицемерни, грешни . . . Обичаме да показваме по-засуканата и красива страна от живота си, нищо, че фасадата едва задържа вмирисаните ни проблеми. Само че реалността никога не лъже, тя е най-добрият лакмус за истинската ни същност и възможности. Реалността ни снесе Проектът за закон за предучилищното и училищното образование и ние се уплашихме от нея.
Да, проектозаконът не е това, което искам аз! За една малка група в обществото ни, свободата, която проектът дава, е меко казано незначителна, но за системата, както и за хиляди семейства в страната, тя е просто покъртителна. Това, което този проект предлага, ще доведе до земетресение в системата, защото свободата е отговорност, а огромната част от въвлечените в образованието хора мразят свободата, понеже не искат да поемат отговорност. Две от най-прогресивните идеи в този проект са самостоятелната форма на обучение и възможността учителите да съставят сами учебните програми. Какво всъщност означава това, уточнихме в официална среща с г-жа Милена Дамянова.
За самостоятелната форма на обучение
В годините, през които Асоциацията за домашно образование работи, а и преди това, сме се срещали с безброй семейства, които са специалисти в това да намират извинение за отговорностите си. Най-често срещаните аргументи в това отношение са, че е незаконно да обучаваме децата си у дома и това ще доведе до липса на дипломи. Е, ако проектът мине в Парламента и стане закон, всеки родител ще може да обучава индивидуално децата си у дома, без да се притеснява, че ще го санкционират и дори отрочето ще може да си получи лелеяната държавна диплома. Нещо повече - има пълна свобода, по отношение на това, кога точно ще решите да сертифицирате знанията, които сте придобили в самостоятелната форма на обучение. Това означава, че ще се явите на изпит за диплома във времето, в което решите, че сте готови, че сте подготвени. Може да е в пети, седми, десети . . . или в който и клас да е, между първи и дванадесети, вие решавате.
Логично е, че щом искате да получите държавна диплома, учейки вкъщи, ще трябва да сте записани в системата. Отивате в регионалния инспекторат, заявявате желанието си да обучавате детето си в самостоятелна форма на обучение и действате. Това ваше желание ще трябва да потвърждавате всяка нова учебна година. Току-виж сте решили, че не се справяте и желаете детето ви да се върне в конвенционалното училище. Имате и обратната възможност: Детето ви е в училище и искате да го обучавате у дома си, ок, заявявате това желание и минавате в самостоятелна форма на учене. В същото време, понеже сте записани в системата, ще може да ползвате базата на училищата, да участвате в състезание, да посещавате, примерно, часовете по физическо възпитание и пр. Дали това е добре или не, решавате вие, но просто е факт, че до момента такава възможност нямаше.
Колко хора ще предпочетат да обучават децата си по този начин – малко, пренебрежимо малко. Родителите у нас, в по-голямата си част, не могат да си позволят този „лукс“. Едно заради това, че трябва да работят за да изкарват насъщния и второ, поради страх от провал и липса на съзнание, че децата са приоритет и отговорност на родителите . . . но кой съм аз да съдя хората . . . По-важното е, че ще има и такива, които ще се възползват от тази възможност, стига тя да стане реален факт. Възможно ли е това, зависи от много фактори и бариери в умовете, които трябва да бъдат преодолени, а най-страшните бариери са в главите на „професионалистите“ от училищното съсловие.
Учители, синдикати и програми в училищата
Да си съставим сами учебната програма в училище е предизвикателство, което руши статуквото, свързано с монопола на държавата в областта на образованието. Колкото по-малко и по-общи са стандартите и целите в държавното образование, толкова повече учители изпадат в паника. Мазохистичният инстинкт, някой да те бие по главата и да ти нарежда, кой учебник да ползваш, колко трябва да научат децата за определено време и как и на кого да се козирува, за да сме рахат е вкоренен в съзнанието на даскала от 60 години насам. Ако все пак има немалко учители, които приветстват свободата в образователните инициативи, то има и група хардлайнери, начело със синдикалната лисица Янка Такева, които бълват огън, щом чуят и думичка, за либерализация на обучението.
Страхът, че промените подкопават фундаментите на една тиранична система, изпояжда нервите на Такева и сие. Тежко е да се конкурираш с по-креативните и нахакани учители, които възприемат работата си като мисия. Системата е „заплашена“ и от малката група домашни ученици и такива, които ще учат в самостоятелна форма, понеже същите ще имат законен достъп, до всички държавни състезания, олимпиади и конкурси. Ако „не дай си Боже“ някое дете в 9-ти клас, учещо вкъщи, реши, че иска да легализира знанията си и се яви на изпити за 12-ти клас, което новият закон би му позволил, ще има буря от завист и злоба, понеже в конвенционалната форма, това не може да се случи. „Не е добре“ децата да пестят време и да отидат в университет на 16 години – това е „страшна заплаха“. Българският манталитет не дава място за изява и прогрес – „Не е важно аз да съм добре, важно е на Вуте да му е зле“.
Да роптаеш срещу всичко прогресивно, само заради това, че е ново е революционен романтизъм. Ние не сме съгласни ей така, по презумпция!? Хора с подобна нагласа, са като организация за борба с раковите заболявания. Не трябва да се открива цяр за рака, щото няма да има за какво да се борим. Ще ни спрат дотациите от фармацевтичните концерни и ще останем без кауза. Тази симбиоза, между партизанското движение в образованието и държавният монопол води до пристрастяване към статуквото, щото то ни е изгодно. Най-готино е да лежим по зелените морави, да гледаме денем облаците, вечер звездите и да лаем, когато някой предприеме реални действия към промяна. Хора с подобен манталитет не са готови и за най-малката крачка към свобода.
Домашното образование извън системата
Има група родители с деца, които не се интересуват от държавните дипломи. Някои от тях, записват децата си в западни, дистанционни форми на обучение. Подлежат ли тези семейства на санкции според Проекта за закон за предучилищно и училищно образование? Не! Децата имат право да учат по начин, който според родителите им, дава по-добро образование. Не можете да глобите някого за това, че иска да учи по, да речем, Швейцарска дистанционна програма. Все едно да глобите всички български граждани, които учат в Испания, Англия, Италия или където и да е по света, заради това, че не принадлежат на родната образователна система.
Могат ли тези деца да участват в конкурси и състезания, организирани от държавата? Да! По същата логика, че са български граждани, децата могат да се конкурират със своите връстници или с по-големи от тях ученици. Това, че към момента има съпротива по тази линия, се дължи на същата неприязън, към всеки, който получава умения вън от държавното училище. Ако се справим със страховете на заетите в системата, нататък ще е лесно. Малко му трябва на човек, за да уважи решението на някое семейство, което не вижда смисъл в индустриалните програми на училищата и решава, че има нещо по-добро. Толерантността е дефицит и по този въпрос ще се работи още дълги години.
Тази свобода не стига
Проектът за закон за предучилищното и училищното образование е плаха стъпка към плурализъм и конкуренция, да, просто толкова можем. Политиците ни са удушени от скрупули и зависимости. Обществото ни е апатично и незряло. Родителите предпочитат „праза и лука“ на системата, нежeли отговорността и опасността на пълната свобода. Освен това, нека не забравяме, че този не особено добър проектозакон е писан под още по-недобра Конституция, която е рамка, на всяка законодателна инициатива, а в Нея пише, че Училищното образование до 16 годишна възраст е задължително (чл.53 (2)). Искате да си говорим за по-добри закони и по-пълна свобода, значи ще си говорим за промяна на Конституцията. Нямам нищо против, аз не харесвам Конституцията в настоящият й вид . . . не харесвам и митниците, но това не означава, че ако ми намалят акцизите с 5%, няма да се съглася, просто, защото искам максимумът сега, веднага!
Пътят към свободата в образованието, пък и въобще, е доста трънлив и дълъг. Не мога да заспя и на сутринта да се събудя в съвършен свят, не че не ми се иска, просто е невъзможно. Това не пречи да говоря за съвършеният бъдещ свят, докато живeя активно в реалния. Дори повече, трябва да говоря за него и да вървя към него. Сигурен съм, че ще стигана до там, докъдето Господ ми даде сила и време, после ще продължат децата ми, а после децата на децата ми, това е животът. По-добре е да правя това, което считам за правилно и да приемам последствията, отколкото да говоря гръмко за Свободата и един ден Тя да ме завари неподготвен.
Дали го правя? Считам, че в областта на образованието е точно така. Не съм се скрил от никой и от нищо. Стоя от дълго време в обществото с цялото си семейство. Не съм просто еквилибрист и лицемер, който е запрял с резе жена си и децата си, за да говори от обществените трибуни за химери, в които не вярва, само за да гради ореол на борец за свобода. Един приятел казваше: „Не ми говори, колко добър проповедник на Истината си, покажи ми жена си, покажи ми децата си и аз ще преценя, колко струваш наистина“ – прав е!
В крайна сметка, ще подкрепя всяка стъпка в правилната посока, колкото и малка да е тя. Целите се постигат с малки крачки. Може и да съм по-далеч, от някои хора, по отношение решенията ми в образованието на собствените ми деца, от други със сигурност съм по-назад. Признавам, че често не се съобразявам с изискванията, стандартите и дори със законите за образованието в тази страна, защото съм убеден, че обучението никога не е функция на държавата и винаги е функция на семейството, но това не пречи да поощря сърдечно всяка промяна към по-добро, както няма да ми попречи и да критикувам, доколкото сила има в острото ми перо, всичко, което държавата се опитва да прави, за да ограничи свободата ми – моята и на другите семейства.
Дори и Бог не ни обещава благоденствие без последователни усилия, труд и мъки, какво очаквате от държавата? Затова вземaм това, което е една идея по-добро от предишното, с надеждата, че не съм готов да нося повече.
