Начало Новите еничари на държавната просвета

Новите еничари на държавната просвета

"Съзнателното отклоняване на деца от образователната система е много тежко нарушение. Този смешен плач за глобите в закона трябва да го изоставим."
-- Сергей Игнатов, министър на образованието

 

Една от основните тактики на мракобесния съветски и източен комунизъм бе да отнема децата на опонентите на режима, да ги настанява в домове за сираци, и да ги обучава в омраза към собствените им родители, тъй като последните били „врагове на народа”.

Тази политика на държавно отвличане на малолетни от родителите им, със съответните контекстуални модификации, има своето продължение и днес. Противопоставянето на политиката, че детето е държавна собственост, в съзнанието на управляващите, които я измислят и прилагат е „много тежко нарушение”. С приетите изменения на първо четене на просветния закон, и с изказванията на просветния министър държавата недвусмислено показва, че е враг на семейството и неговата цялост и неприкосновеност. С промените на Закона за просветата – въвеждане на задължителна забавачка от петгодишна възраст - се задълбочава откъсването на децата от родителите. С този закон държавата налага създаването на сираци, деца без родители, от деца, които всъщност имат родители. Семейството, такова каквото го познаваме, на практика престава да съществува.

Българското държавно стремление към тоталитаризъм и налагане на административната воля над населението е изумителна. Министърът Игнатов, заяви, че ако не могат да плащат глоби, родителите на неусвоените в държавната просветна система деца щели да полагат обществено-полезен труд. (Предлагам да ги оковат във вериги, за по-ясно назидателно послание към тези, които считат, че имат право над собствените си деца.)

Наглостта, мрачната сянка на българския национален характер, (така добре описана от Алеко Константинов) е ярко изразена и в изказванията на Игнатов, както и в цялата концепция по прилагането, на държавната образователна визия. База за целодневно обучение, и от петгодишна възраст, държавата няма. Но същата е готова да налага глоби за родители, които не си предадат децата. „Там където няма създадени условия, няма да има глоби”, успокоява министърът. Засега. На гол тумбак чифте пищови. За съжаление пищовите изглеждат заредени и готови да гърмят, въпреки голия тумбак.

Една история на ужаса отпреди 5-6 години – мой приятел отива след работа да прибере момчето си от детската градина. То плачело и било в болки. Цял ден стояло със счупен крак, без лелките дори да го забележат в тълпата играещи и биещи се малчугани. Той беше възмутен, неговите близки също, но тъй като по природа е „тих човек” на лелките и на градината им се размина. Или може би защото е свикнал да бъде васал в крепостната система на държавното образование, от което и самият той излиза. Трудно ще ме убеди някой, че манталитетът на лелките в градините за деца се е променил толкова драматично в последните 5-6 години изминали от описания случай, че като цяло отношението към работата и децата в системата да е на много по-високо ниво.

Липсата на гневна реакция, от страна на родителите и семействата е може би по-притеснителна от бруталното отношение на държавата към семействата с деца. Тя би могла да отсъства само в случай, че родителите са приели авторитарният метод на разпореждане с отглеждането и образованието на децата им като единствена възможност. Или в най-добрия случай, въпреки негодуванието си, се чувстват безпомощни и обречени в опита си да се противопоставят на принудата, с която е скрепено държавното образование на малките. Учудваща е степента, до която българското семейство се е разпаднало, за да е готово да бъде така грубо и безцеремонно манипулирано от просветните апаратчици и голяма част от законодателите, гласували за закона.

Бъдещето, което очаква нация от сираци отгледани от бездушни институционални образования напомня една рок-песен от недалечното минало. В края на 70те Пинк Флойд популяризира и видеоклип– месомелачка, в която падат деца в ученическа възраст, с маски на лицата. В песента се пееше: „Не ни е нужно повече образование, не ни е нужен пълен контрол”. Може би старите британски рокери всъщност не са ексцентрични бунтари, а мрачни пророци, ако образованието изглежда така, както го вижда българският законодател и просветното министерство.

Има алтернатива, която, ако не е късно да бъде законодателно приложена, ще се наложи сама. Държавата, въпреки безспорния си провал в просветата, в момента законодателно и изпълнително контролира образованието, без да допуска истинска конкуренция. Министър Игнатов и неговите бюрократи трябва незабавно да се откажат от претенцията да се самообожествяват като единственият източник на власт и компетентност по образованието на младите. Държавното училище трябва да бъде поставено на равно основание с всички други източници и системи на семейно, частно и публично образование. Държавата трябва да се докаже като качествен доставчик на образование, и да се състезава за вниманието на родителите, а не да разпорежда глоби и насилие над тези, които отказват да влязат в доказано неефективната й просветна система. Освен това държавният служител, бил той министерски чиновник или народен представител, трябва да осъзнае, че децата не принадлежат на държавата. Децата принадлежат на своите родители.

Провидението е предвидило детето да се ражда в семейство от баща и майка, което осигурява освен раждането прехрана, облекло, подслон, ценностна система и сигурност. Зловеща е визията майки да раждат деца, които да предават след четири години на държавата, и да имат „свиждане” с тях по 4 часа дневно, след детската градина до времето за лягане, и през уикенда. Но това е философията както зад Лисабонския договор, така и зад безумното и прибързаното му налагане в България. Този конвейер за оформяне на човешки съдби по калъп не успя при комунизма и националсоциализма. Завръщането му в пост-комунистическа България обаче очевидно е обозрима реалност. Не случайно Европейската конвенция специално защитава правото на родителите да отглеждат и образоват децата си съгласно своите „философски или религиозни възгледи”.

Възможно е покровителственият тон на министър Игнатов да е предвиден за тези родители и социални слоеве, за които образованието на децата не е приоритет. Българските управници обаче трябва да започнат да приемат факта, че има и хора, които въпреки, че не са в държавното управление, са способни на самостоятелна мисъл и грижа за себе си и семейството си, включително и за образованието си, без да се налага държавата принудително да ги обгрижва. В краен случай ако не се откаже от неоснователната си претенция върху образованието на всички, дори тези, които търсят образование, но не желаят държавната програма, държавата ще трябва да очаква неизбежните реакции и последствия. Защото от управленските действия се вижда, че интересите на държавата и тези на народа не са непременно идентични, колкото и да се опитват да ни го втълпят. На нас и на децата ни, заведени под строй в държавните просветни институции.

 


 

Адв. д-р Виктор Костов е издател и главен редактор на онлайн списание „Свобода за всеки” www.svobodazavseki.com и съучредител на Асоциация за домашно образование www.adobg.com .

 

Статията е публикувана със съкращения в Дневник: http://www.dnevnik.bg/analizi/2010/08/02/941275_novite_enichari_na_durjavnata_prosveta/

Категории: Свобода и образование, Държава, Общество, Философия