Представяне на образованието

21.07.2010| Петър Порумбачанов

Епистемологичен предговор

Уважаемият читател няма да прочете в тази статия идеи или препоръки за рестарт на неработещата образователна система. Ще представя образование, което работи в човешката история от самото Сътворение и никога не се е проваляло. Всъщност, няма провалено образование, защото винаги се стига до целта, която е заложена в образователния път, който ученикът изминава. Както казва един мой приятел: „Ако целта, към която е воден ученика е цел към никъде, ви гарантирам, че той ще стигне точно там”. Разбирането на тази проста истина, винаги се оказва прекалено голям залък за всеки, който обича еднородно духовно меню. През годините съм се срещал с мнозина образователни идеолози, които са имали различна визия за образованието, като процес, но не и като същност. Умението да познаваме нещата в дълбочина се изгражда с много труд и постоянство и всеки, който не е готов да извърви пътя докрай научава как функционира света, но не и защо. Точно заради това, преди да напиша каквото и да е за образованието, трябва да изясня неговата същност, неговата морална, етична и философска основа.

Изключително важна е епистемологичната основа (теория на знанието), върху която сме стъпили, не само когато говорим за образование, но и за това да разбираме как и защо всичко около нас се случва, така както се случва и работи, така както работи. Епистемологичната основа определя нашия мироглед и ако имаме конкретни идеи за образованието, трябва да разгледаме основата, която е причина за нашето конкретно мислене и идеи. Християнският философ, Корнилиос Ван Тил, нарича този процес презумптивна логика[1]. Всеки човек разсъждава презумптивно, всеки човек прави точно такива изводи, каквито прави, защото тълкува света чрез презумпции, водещи до епистемологична основа. Самата епистемология е една от главните теми на съвременната философия и ако не я разбираме, не можем да защитим последователно и цялостно собствената си позиция. Ако не разкрием на читателя епистемологичната основа на собствената ни логика, ще бъдем интелектуално нечестни и това, което кажем ще е просто идея висяща във въздуха.

Нека илюстрирам с думи горе написаното: Съвременната, държавно–финансирана образователна система, не е нищо по-малко от презумптивна проекция, стъпила на пост Кантова епистемологична основа. Немският мислител Имануел Кант е последният и най-влиятелен в редицата философи, започваща с Джон Лок, преминаваща през Джордж Бъркли и Дейвид Хюм, които разглеждат теорията на познанието и циментират основите на съвременния хуманизъм, който отхвърля класическата теологична постановка за епистемологията на средновековието и Реформацията. Трансценденталният идеализъм на Кант[2]
изгражда нова посока във всяка сфера на обществените взаимоотношения и удовлетворява желанието на жадния за етична и морална независимост и себеправедност човек. Във философията на Кант човекът е този, който конструира света и дефинира реалността. Той конструира всичко заобикалящо ни, дори и света на идеите. За Кант всичко е продукт на човешката способност за съждение. Понеже, според Кант, условието за доброто е практическия разум, той е предпоставка и основа на морала. Практическите изводи от влиянието на така наречените „модерни” философи можем да обобщим най-просто с изводите, които прави самият Имануел Кант: „Необходимото условие (за смисъл на цялата Кантова философия – бел.ав.) е свободният човек, човекът - бог.”

Както във всяка религиозна система, така и при Кант има необходимо условие, което няма емпирично доказателство, но трябва да се приеме чрез вяра. Необходимото условие тук е: „човекът е бог сам за себе си”. След като „модерната” философия има за фундамент човеко-центризъм, (съвременният термин е хуманизъм) започва изграждането на цялостна религиозна система в центъра, на която стои човека, който е изместил средновековното учение на тео-центристите. Хуманиста Кант обявява Бога на Светите Писания за мъртъв и въздига на божествения престол – Аз, човека. Човекът е обявен за самодостатъчен  и абсолютно обективен в преценката си за реалността, както и за дефиницията на коя да е морална категория – добро и зло, истина и лъжа и пр. Независимо разбират ли днешните хора Кантовите религиозни презумпции, те живеят според тях, като ги прокламират открито с делата си. В крайна сметка, философията на „модерните” мислители е религия на бунта. Бунт срещу Истината, че човека е сътворен и отговорен за всички свои дела пред Творец, Който е едновременно трансцедентен и иманентен. Идеята за „плащане на сметката” е противна на хуманиста и в своята себеправедност той желае да отговаря единствено пред собствената си съвест, която охотно го оправдава за всичко, в което Богът го осъжда.

Така, в крайна сметка, днешният човек има за център на своята познавателна дейност себе си и групата, общността, чието мнение служи за доказателство на собствените тези. Търсейки усещания и емоции хората гледат на всяко занимание като път към забавлението, което се е превърнало в смисъл и основна цел на живота. В средата на миналия век Рийзмън, Глейзър и Дени посочват, че: „Човек се е превърнал в ориентиран към потребление вместо към производство, направил е групата източник на морал и основен стандарт, превърнал е в някои случаи разбирането в заместител на силата, станал е управляван от другите вместо от самия себе си, преместил е ударението от морала към ентусиазма и е възцарил груповото усещане в положение на божество.”[3]

От всичко написано до тук, трябва да е ясно, че хуманистичната основа за тълкуване на реалността е религиозна система, защото приема за даденост факта, че човекът е господар и бог сам на себе. Освен това, хуманиста вярва в епистемология, която трябва да се приеме безусловно, като обективна и основана на реални факти, а не на религиозна вяра, което е реална претенция за абсолютна обективност, безпристрастност и неутралност. Проблемът е, че всяка претенция за неутралност е мит. Дори формулирането на моята проста теза (която описвам тук) е основана на предположения, които трябва да се приемат с вяра, което вече ги превръща не в обективни и реалистични емпирични факти, а в ирационална идея. Това, от своя страна, съвсем ясно показва лъжливите претенции на хуманистите за  неутралност и рационалност. Стивън Пъркс пише, че: „Така наречената обективност или доктрина за неутралност на съвременния човек всъщност е универсална негативна религиозна презумпция за естеството на реалността, която се приема и защитава единствено чрез вяра, тъй като презумпцията, че светът съществува и може да бъде разбран независимо от Бога на Писанието може да бъде доказано обективно точно толкова, колкото и съществуването на Бога; това е въпрос на вяра.”[4]

 

Религията на държавното образование

Влиянието на Ренесанса, започнал през XIV в., Просвещението, започнало в края на XVII в., и на Френската Революция от края на XVIII в., довеждат до промени, които разтърсват средновековните порядки, отхвърлят абсолютните монархии, като форми на управление и ги заменят с прикрит и не чак толкова прикрит държавен тоталитаризъм, който е много по-страшен в своите последствия от всичко, което човечеството познава в своята хилядолетна история. От началото на XIX в., претенциите на държавата за тотален контрол над децата и семействата постоянно нараства. Отстъпвайки от своите християнски корени, евро-атлантическата цивилизация губи основа под себе си и неизбежно пада в капана на интелектуалната пропаст, която сама си копае.

Понеже, както вече видяхме, неутралитета в религиозните презумпции е невъзможен, неминуемо не съществува празнота в ума и сърцето на човека. Ако той отхвърли вярата, която стои, като епистемологична основа на презумтивната му логика, ако премахне  аргументите, които доказват изводите, които прави, то е защото незабавно и неизбежно  ги е заменил с нещо друго, но не и с нищо. Това, което историята ни говори е, че в продължение на няколко века, хората прогресивно се отказват от християнската свобода, за да покажат с пълна сила през XXв. своето желание да експериментират с различни видове диктатури като социализъм, комунизъм, фашизъм, демокрация. Всички тези форми на управление имат един общ белег – специалното отношение към семейството и децата, изразяващо се в желанието за пълен контрол над човека – от люлка до гроб.

Предвид съвременната обществена теория, на образованието се гледа като на въвеждане в живота и то е точно това. Проблемът е, че самото общество е неспособно да предаде на децата това, което самото то не притежава. Да биеш нещо с нищо е стар и изпитан трик, който политиците прилагат активно, понеже желаят срещу тях да има маргинализирана маса от раболепни гласоподаватели, нежели активно гражданско общество. Лишени от начална точка и хоризонт пред себе си, хората са лесно манипулирани и държани в пасивност и летаргия. Дори, когато съвременният човек е в някаква степен и посока активен, той е безопасен – идейно мъртъв. Всеки диалог, който се ражда за да посочи недъзите в образованието не е повече от вчесване гривата на умрял кон. Няма как да се подобри образование, което е мъртво идеологически, затова е излишно да се гримира, макар и мъртвецът да изглежда красив, все още е мъртвец.

Какво е нужно за да сме свидетели днес на едно толкова разложено образование – разложено мислене и пасивни мозъци?! Смятам, че целта е постигната. Родителите са принудени да се покорят на полицейската държавна сила и да подложат децата си на духовна дихтомия. Едно принудително лицемерие, което трябва да изобрази идеалите на обществото у децата, като в същото време запази принципите на семейството. Днес обаче, държавата не живее в симбиоза със семействата, днес тя им е обявила война, а семействата са капитулирали доброволно – репарациите се плащат в деца. Без значение осъзнавате или не тези факти, те са факти: Ignorantia non est argumentum[5].

Религията на тоталната държава толерира сексуалната революция. Търпимостта към противоестествени и извратени сексуални връзки, тяхното узаконяване и по този начин насърчаване, практически руши устоите на класическото моногамно, хетеросексуално  семейство. Държавата не защитава семейството. Да се защити едновременно доброто и злото е проява на шизофреничност. Не можете да смесите черно и бяло и да твърдите, че това което се е получило не е сиво, а все още ясно различимо черно и бяло. Религията на тоталната държава проповядва, че е успяла да запази агнето цяло, като в същото време и вълкът е сит.

Държавните училища са най-мощния инструмент за контрол в обществото. Днес, те са не по-малко от древните езически капища, които обучават децата, отнети от родителите в преклонение към съвременният ходещ по замята бог – държавата. Образованието е власт и правомощие на семейството, която днес е присвоена от държавата. По този начин, още веднъж се ограбват функциите на семейството, а самото то се осакатява и обезличава. Макар семейството да е по-способно в това да обучи собствените си деца, държавата не би допуснала конкуренция в борбата за умовете на хората. Вследствие на това, държавните училища бълват неграмотни и полуграмотни младежи, които са обречени да цитират чужди мисли, защото никога не са били учени, как да формират собствени.

Факт е, че държавата си е присвоила правото да определя самостоятелно естеството, обхвата и времето за образование, като по този начин е наложен тотален държавен контрол над децата. Образованието е принудително. По закон, посещението на училище до определена възраст е задължително и това съсипва учениците и самата образователна система. Ако законите в страната освободят от образователна принуда децата, ще спечели цялото общество и най-вече самото държавно училище. Ако принудата бъде премахната, предвид традициите на българите, държавните училища няма да изгубят голям брой ученици, но със сигурност ще повишат качеството и ползата от ученето.

Тук трябва да посочим също, неморалното финансиране на държавните училища, което е част от съвременната религиозна догматика на държавата. При положение, че училището е зависимо от държавни данъци, вместо от хората, които ползват предлаганите от него услуги, то е вече не друго, а просто още една бездънна касичка за лични облаги. Всичко общо е ничие. Българските училища имат огромна материална база. Освен това, средствата, които тази база поглъща от бюджета всяка година са колосални, но за сметка на това резултатите са плачевни и се влошават постоянно. Причините за всичко това са сектантската вяра в непогрешимостта на системата и арогантното и агресивно твърдение, че държавното образование е единственият път към истината. На този фон, просто трябва да се съгласим с Ръшдуни, който твърди: „Това, което държавните училища твърдят, че е религиозно неутрален възглед, е всъщност възглед за неутралитет относно истината и той не може да бъде оставен без предизвикателство от всички, които вярват, че истината е важна.”[6]

 

Държавното образование и детето

Детето се ражда в общество и обществото има изисквания към детето. Отношението на обществото към детето е свързано с изпълнението на обществените очаквания от страна на самото дете. След като хуманиста поставя човека в центърa на вселената, съвсем логично е съвременното образование да поставя като свой основен приоритет нуждите и капризите на детето. Новороденото бебе е tabula rasa[7], според Джон Лок[8] и това е най-удобното философско тълкуване за съвременните образователи относно възпитаниците им. При този подход към децата, в който идеята за моралната неутралност на учениците е наложена и приета за абсолют, обществото и държавата са по презумпция виновни за грешките на отделната личност. Това води до извода, че не личността трябва да се промени, а обществото, което с лошото си въздействие вреди на отделната личност. Подобен възглед естествено съдейства за укрепване на тоталната държава, която има основание да претендира за извънредни правомощия, чрез които да моделира обществото за по-доброто бъдеще на всички.

Херман Хорн твърди[9], че: “индивидът не е универсален, но ще стане такъв.” На фон, в който виждаме безрезервна вяра в планираното социално осигуряване, държавен контрол над пазара, и отказ от свобода и отговорности е съвсем оправдателно да приемем, че универсалния индивид на Хорн е в голяма степен факт. Този индивид е слабоумен, безволеви плазмодий, с развита мускулатура на устата, с която е захапал здраво и хищно държавната цица и веднага щом бъде отделен от там започва неистово да квичи. Едно е сигурно, човекът на Хорн е от раждането до смъртта си с памперс и биберон. Ако не се грижим за безполезността на подрастващите достатъчно дълго, ще бъдем обявени за проповядващи контра-култура дегенерати. От раждането до навършване на пълнолетие, че в това число и времето на студентските години, човек е длъжен да е незрял и безотговорен, длъжен е да остане инфантилно дете за да изживее едно „прекрасно” и „красиво” детство.

Друг малоумен перверзник, който се е превърнал в икона сред философите диктуващи образователната методика на нашето съвремие е американският философ и еволюционист Джон Дюи. Според него: “първостепенният корен на всяка образователна дейност е в инстинктивните, импулсивни отношения и действия на детето, а не в представяне и прилагане на външни знания.”[10] Детето, според Дюи, както и според днешният възглед, трябва да бъде разглеждано според неговите нужди и да бъде предпазвано всячески от разочарование, неуспех или чувство за малоценност. Образованието трябва да предпази детето, а държавата да му гарантира безметежно съществуване до гроб, за да не му нанесе психическа травма. Ако детето се провали и стане престъпник – виновно е обществото, което го е направило злобно и егоистично същество. Така, не човека, а средата е виновна за всяко беззаконие. Все едно да твърдим, че не бунта и непокорството са причина за човешкото грехопадение, а  забранения плод, който е имал наглостта да расте на неподходящо място в неподходящо време.

Разбира се, образователната система има лек за провала на своите адепти – снижаване на образователните стандарти. Ако някой не се справя с материала, просто опростяваме  материала, понеже, не е здравословно подрастващите да учат прекалено много и да ги лишим от естественото развитие на техният „брилянтен” ум. Днес образователните стандарти са толкова занижени, че докторантите по древни езици в Оксфорд и Кеймбридж, са с пъти под нивото на 14-16 годишните кандидат-студенти отпреди 700 години, които са били длъжни да кандидатстват за прием с латински и старогръцки езици. С други думи, училите 10 години в престижни университети, знаят по-малко от тези, който тепърва са започвали да учат през „тъмния” и „безпросветен” XIII-ти век. Стремлението, с което днешният свят руши традициите, които са го направили успешен е самоубийствена страст, желание за самоунищожение. Образованието, което държавата налага е най-острото оръжие в това ритуално самоубийство. Преди 60 години, К.С.Луис, разглеждайки състоянието на образованието, написа: “Трагикомедията на нашето положение се състои в това, че ние продължаваме да искаме настойчиво точно онези качества, които смятаме за невъзможни . . . С ужасна простота отстраняваме органите, но искаме тяхното действие. Правим хора без сърца и очакваме от тях добродетели и предприемчивост. Подиграваме се на честта, а сме изненадани, когато открием предатели между нас. Кастрираме, а казваме на евнусите да бъдат плодовити.”[11]

Привържениците на държавните образователни грижи за детето изпадат в паника при мисълта за оттегляне на държавата от сферата на образованието. Ако някой надигне глас за освобождаване на образованието от желязната държавна хватка, неминуемо ще бъде обявен за анархист и склонен към шантаж конспиратор. Всяка критика, която съм отправял към държавното образование се е тълкувала от шепа висши чиновници, като атака към самото образование. В същото време, много родители, които също критикуват държавното образование, макар и да са поклонници на тоталната държава, биват игнорирани и подигравани заради „некомпетентните” си претенции. Тези родители остават безсилни пред обстоятелствата, защото религиозните им презумпции не им позволяват да стигнат докрай в своите аргументи. Не можете да атакувате държавното образование, без да атакувате тоталната държава, понеже самото държавно образование е крайъгълния камък на тоталната държава.

Твърдението, че не може да има истинско образование без държавни пари е безсрамна и нагла лъжа. Желанието на държавата е съвсем лесно разгадаемо: нейното образование има за цел да моделира детето и да го посвети в своята религия, като по този начин пресече свободата на мисълта и унищожи в зародиш всяка идея за свободно общество. Образованието е образование, когато е свободно. Винаги е имало независимо от държавата образование, където е растял цвета на цивилизацията. Образованието няма да умре от липса на държавни пари, напротив ще стане по-ефективно, жизнено, пълноценно и добро. Докато държавните образователни стандарти са закон за всеки, който желае да обучава детето си по различна програма, свободата ще бъде тъпкана и заплювана, а без свобода образованието никога няма да е повече от тясно сектантска мантра.

 

Образователна свобода

Хората днес разбират свободата като липса на ограничения и задръжки, непресъхваща жажда и страст за вечно блаженство и никаква отговорност. Само че човекът е творение и само Творецът е неограничен във власт и отговорност. Цялото творение е ограничено и в същото време отговорно – в разбирането на този факт се изразява човешката свобода. Хората не могат да избират родителите си или изгледа на носа и ушите си, не могат да избират своите дарби и таланти. Не могат да действат пряко ограниченията на пространството и времето, не могат да не се съобразяват с хората, които са около тях, нито да действат пряко средата и обстоятелствата, в които са попаднали. Независимо дали коментираме политическата, религиозната или академичната свобода, трябва да е ясно, че свободата е свобода, когато е ограничена, защото ние не можем да живеем пряко факта, че свободата на създанието е истинска единствено поради Божията вечна наредба и никога не е истинска, освен на основата на ограничения и отговорност.

Така например, свободата в политическото управление трябва да е базирана винаги на ограничения и отговорности. Ако има неограничена политическа свобода, както в древните гръцки полиси да речем, съвсем естествено политическият ред се изражда в тирания. Тогава една политическа групировка, която има мнозинство лесно се саморазправя с опонентите си и започва да твори закони в своя лична полза – просто има свобода за да го прави. Ако днешната политическа върхушка имаше правилно разбиране за свободата, България нямаше да прилича толкова много на гръцки полис и съвсем никак на свободна страна. Политическата свобода установява ограничения на закона, за да произведе отговорност. Такава свобода никога няма да нарече клеветата – свобода на словото, а свободното мнение – клевета.

Религиозната свобода също не е и не бива да е неограничена. Представете си какво би станало, ако се възродят редица древни култове, които имат като практика в религиозните си ритуали детеубийства, сексуални оргии, изгаряне на клади или други гнусни практики. През XIXв., мормоните в Съединените Щати се опитват, позовавайки се на гарантираната от Конституцията на САЩ религиозна свобода, да узаконят полигамията. Върховният съд посочва, че подобна неограничена свобода е невъзможна. Ако логиката на мормоните беше вярна, то всяка еретична практика би могла да се защити на основата за религиозна свобода. Мотивите на Върховния съд в САЩ са, че свободата спира до там, където се пресича границата на християнските стандарти и всяка практика, която противоречи на християнската свобода е всъщност робство.

Академичната свобода, както политическата и религиозната свобода е също ограничена. Ако млад човек е студент в дадена образователна институция, той е длъжен да се съгласи с вътрешните правила на учебното заведение и ако това не му харесва е сбъркал мястото си. Днешните младежи са дълго време инфантилни и безотговорни, просто са твърде дълго деца, повече от необходимото – обществото им позволява и дори желае те да са такива. Младежите са незрели и тяхното разбиране за свобода от отговорности и ценности ги въвежда в бунт срещу правилата на образователните институции. Академичната свобода трябва да дава право на мнение, но не и право да се рушат ценности и принципи, на които стои цивилизацията. Свободата в образованието изисква обучението на децата да не е държавно или дори църковно (в смисъл, като придатък към Църквата). Образованието се осъществява от заинтересовани родители, които са длъжни да поемат морална и финансова отговорност за обучението на собствените си деца.

Децата се раждат в семейството и семейството е институцията, която носи отговорността за обучението на децата. Когато семейството стане пасивно и се превърне във функция на държавата или Църквата, академичната свобода се унищожава. Единствено заинтересованите родители са тези, които трябва и могат да осигурят качествено образование на децата. Много частни училища са наченали своето съществуване с инициатива на загрижени родители, които са търсили образованието, което да отговори на тяхната визия за развитие на децата. Точно това е и най-важната отправна точка за истинското образование, въпросът: къде искате да е вашето дете след края на основния обучителен процес? Ако не знаете каква е крайната цел на вашето образователно пътешествие, никога няма да вървите в правилна посока. Целият ви живот ще е като лутане на слепец, който не само не вижда пътя, но и не знае къде отива, за да намери виждащ човек, който да го поведе. Да оставите други хора да вземат решения за образованието на вашите деца е все едно да унищожите наследството си.

Образователните институции, от своя страна, също не трябва да са роби на родителите, но трябва да се съобразяват с тях. Това е здравословна зависимост, която ражда добри плодове. Училището не трябва да гради собствена йерархична система, като днешните държавни училища, които игнорират родителите, като че в училище не са децата на семействата, а държавно отглеждан добитък. В това си отношение държавата е в съгласие с древно-гръцкия мислител Платон, който в своята държавна утопия вижда мъжа и жената, като уреди за производство на поданици: „Бих въвел правило жената да ражда деца за държавата от двадесетгодишна до четиридесетгодишна възраст: а мъжът, след като е преминал най-високият връх на житейското поприще, от там нататък да създава деца за държавата докато стане на петдесет и пет години. . . .”[12]. Платон е откровен относно въпроса, чия собственост са децата, за разлика от днешната държава, която макар изповядваща същата философия е доста прикрита и предпазлива, въпреки че често показва наточените си за детска плът вампирски зъби.

Правото да се обучава и да се формира характера на детето е право на родителите. Това е моето мнение за образованието и истинската академична свобода, и да, моето мнение е изградено на библейски презумпции и християнска епистемология. Днес държавата предявява все по-сериозни и настойчиви претенции, че изграждането мирогледа на детето е нейно исконно право, а родителите са призвани просто да раждат деца за държавата. Няма по-нагла, перверзна и отвратителна форма на комунизъм от претенциите за обща собственост над децата на частните граждани и за съжаление точно тази комунистическа идея е в основата на общите държавни училища, които се толерират от обществото ни. Финансираната от държавата грижа за децата, предполага, че децата са нейни. Всички са съгласни да се вземат пари от всички и да се обучават децата на всички – какво има да се добави, освен че поне що се отнася до образователната система, вече сме построили светлото комунистическо царство. Категорично се противопоставям на тази безумна трактовка. Държавата няма деца. Държавата е все пак просто фикция, докато децата имат съвсем реални родители, които трябва да понесат съвсем реална отговорност за едно реално образование.

 

Цивилизацията и домашното образование

Домашното образование е истинска алтернатива за всички, които разбират написаното до тук и осъзнават, че при сегашната политика на държавата имаме извънредни обстоятелства. Тези обстоятелства се изразяват във факта, че на думи България е християнска държава, но на практика образованието е атеистично и хуманистично. Този факт навярно удовлетворява привържениците на тоталната държава, но не и носителите на цивилизацията – християните. Съвсем естествено християните по цял свят изтеглят децата си от държавните училища в първия момент, в който осъзнаят идеологията, която гради характера на децата им.

Вярвам, че истинските християни в България ще се покорят на своя Цар и ще осъзнаят своята отговорност пред Него. Библията ни заповядва да обучаваме децата си в Истината на Неговото Слово (Второзаконие 11:18–19, Притчи 22:6), а покорството на Божиите заповеди е любов към Бога (Йоан 15:10) и познаване на Бога (1 Йоан 2:4). Познаването на Словото води до покорство към Него. Трябва да заключа, че мнозина наричащи себе си християни, не познават своя Господар – делата им го доказват. Каква полза, ако виждаме само парадна помпозност у днешната Църква. Християните прикриват своето непокорство под грима на лицемерието и лъжата, като по този начин прогресивно губят образа на Невястата и все повече приличат на Езавел.

Няма да правя дисекция на Църквата в България (това е тема за отделна статия), но трябва да отбележа, че християните не са учени от своите презвитери да обучават децата си в Истината на Писанието. След като Църквата е сляпа, не можем да очакваме виждащи християни. Не вярвам, че моите думи ще събудят някой, но вярвам, че примерът ми може да изцелява слепотата у братята ми. Защо вярвам в това? Защото гледайки назад в историята виждам цяла армия от свидетели, които ми говорят, че когато едно дете е обучавано в подходящия за него път (Библейските слова) то не го забравя никога. Няма друг начин и метод, при който децата да са плътно до своите родители и по Ius Divinum[13] техни учители, освен този: да бъдат обучавани вкъщи до момента на тяхната зрялост. Точно в това се състои и моята работа и моя пример – да обуча децата си вкъщи и то без да се крия. Да скрия това, което смятам за истинно е просто лъжа. Мнозина крият делата, които трябва да са явни, за да покажат онова, което всъщност не е за гледане. Ако християните крият своите дела, как света ще види светлината им? Навярно мнозина християни крият от очите на езичниците своите дела, понеже не са твърде убедени, светлина ли разпръскват със своите светилници или мрак.

Нека споделя с вас моята готовност за работа: Ако не съм готов да се проваля и да понеса последствията, не ще съм готов и да успея и да се окича с венеца на победител. Който се страхува да губи, никога не печели. В случая с домашното образование обаче, нещата са много по-различни, понеже успеха не е следствие от моето индивидуално усилие, а  от моето покорство, което произвежда непрестанно желание за работа. И така, който не умее да е слуга на другите, няма как да е господар дори на себе си, камо ли водач на тия, които биха го следвали. Всеки среща трудности в пътя, по който върви, но всеки пътник е крепен от мисълта за крайната цел на своето пътуване. Така и аз вярвам, че крайната цел на моето пътуване е праведно потомство, което да продължи пътя по който вървя и така до пришествието на Христа.

Това в което вярвам аз е това, в което са вярвали и моите предци в Царството. Да въздигаме праведно потомство означава да утвърждаваме Христовото Царство. Когато децата на християните са „изяждани” от езичниците, в техните школи за индоктиниране,  се въздига не правдата а лъжата.  Цивилизацията пъшка от заразата на неверието и умира под отровните ласки на тоталната държава. Всички забравиха, че Христос посади дървото, под чиято сянка са се скрили народите и затуй, всички вкупом,  са грабнали секирите на варварското езичество и обладани от бесен егоцентризъм секат клона на който седят.

И така, домашното образование на християнските деца е пътя към изцелението на Цивилизацията. Не защото обучението на децата се върши в къща от тухли, а защото се върши от когото трябва, над предметите, които са нужни и чрез дидактиката, която е вярна. Казано иначе, домът е сигурното и уютно място, където един млад човек може да се подготви и узрее за своето служение в този свят. Но когато казвам дом, аз имам предвид семейство, нека това е ясно. Семейството не бива да изпуска контрола над обучението на своите деца, дори когато е решило да използва платената услуга на някой специалист в дадена област. Никой родител не може да се оправдае, че няма време да се погрижи за духовната и интелектуална зрялост на децата си. Когато родителите, поради гнилост и несъстоятелност на своята вяра, делегират пълни права на възпитатели, които да формират характера на децата, рушат безогледно своето наследство и отричат позицията, която Бога им е отредил.

Накрая, ще напиша, че всичко в живота започва бързо, продължава кратко и винаги някой губи. Това е вярно за късите земни години на нашия собствен живот. Вярно също така е и това, че нашият живот предизвиква ехо за столетия след нас, а може и да не е просто ехо, но път за следване и пример. Само Божията милост е тази, която отрязва гнилите плодове на един пропилян живот и то още в третото или четвъртото поколение, но благославя безкрай онези, които му се покоряват (Изход 20:5-6). Така че вярно е това, че има губещи хора в края на живота и те са онези безсмислени в действията си човеци, които не разбират закона за жетвата, защото не съзнават, че щом са сели тръни, не могат да берат смокини.

Много хора виждат хоризонта там където морето допира небето и смятат, че това е най-далечното място до където може да стигне взора им. Ако можеха всички родители да прострат погледа си столетия и дори хилядолетия напред, за да видят какви са техните наследници и почитат ли те оставеното им наследство, навярно мнозина биха се засрамили от това, което ще видят. Но ако едно малко камъче обръща голяма кола, защо един кратък човешки живот да не промени историята, да зададе нов курс за поколения напред, да окрили мнозина наследници, които да работят усърдно за това, в което е вярвал техният пра-дядо и то защото и те вярват в същото. Ако едно малко семенце носи в себе си голямо дърво, което пораства силно и голямо, защо един слаб човек с вяра в сърцето си да не посее същата вяра в сърцата на мнозина, пък ако е рекъл Господ семето ще възрасти и ще даде изобилни плодове. Образованието, за което писах произвежда наследство, гради личности, крепи Цивилизацията и променя света. Преди вярвах, че то е правилно и добро, а сега знам от личен опит, че е точно така.

Категории: Домашно образование, Религия и образование, Свобода и образование, Общество, Философия