Доклад на СЕДИФ „За защита на детето”
СЕДИФ (Разширен комитет за защита на индивида и семействата)
[CEDIF – Comite Elargie de Defense de l’Individu et des Familles]
Принципи
Институцията на семейството е първата от институциите и стълб на демокрацията.
Свободното развитие на децата изисква те да намерят в семейството си първите отправни точки, мястото, където те могат да се изградят като самостоятелни индивиди. Това съответства на принципа на субсидиарност, който гласи, че колкото е възможно повече, отговорността се предоставя на базовото ниво, т.е. семейството.
От това следва, че в свободното общество, родители са и остават референцията за децата си, тъй като те имат задължението и носят отговорността да осигурят тяхното образование съгласно ценностите, които изповядват.
Този принцип е предварително и абсолютно задължително условие за всеки дебат за образованието и за защитата на детето, той самият е защитата, която предпазва обществото ни от тоталитарно залитане, изразяващо се в поставяне под съмнение на първата от институциите му - семейството.
Ролята на „Защита на детето”
Единствено в съответствие със зачитането на принципа на субсидиарността, институционалната форма на социалните служби може да се намесва прилагайки подчинения по значимост принцип на заместването, когато базовото ниво на семейството се е оттеглило от задълженията си или не се е справило при упражняване на своите отговорности за поддържане, защитаване и обучаване на потомството си.
Но разбира се, намесата на службите трябва да става единствено след доказана неспособност на родителите.
Констатации
Случаите на неналожителни намеси
Ако можем да кажем, че социалните служби са изградили легитимността си върху желанието си да предотвратяват злоупотреби, то съдебната хроника е пълна със случаи, в които социалните не са реагирали и деца са били оставени да умират поради лишаване от грижи или поради злоупотреби.
На другия полюс пък, слабо медиатизираните скандали за административно (без съдебна санкция) отнемане на деца от родителите им, ни показват, че социалните служби могат да бъдат и инструмент за нещастието на децата, чрез необмислени и прибързани интервенции, които дори понякога са и злонамерени. Между другото, както признава и г-н Пиер Нав, главният инспектор по социалните въпроси, половината от извършените отнемания не са били доказани за необходими [около 25% от „пласираните” вече деца не са били върнати своевременно на родителите си, а други 25% изобщо не е трябвало да бъдат откъсвани от родителите им – според последния рапорт за правата на децата от 2011 на фр. Защитник (омбудсман) на децата – г-жа Мари Дерен, в момента във Франция, 148 000 деца принудително не живеят с родителите си, а 48 600 от тях не са в приемни семейства а в различни по вид институции – главно интернати].
Провалените съдби
В доклада на ИГАС (IGAS) - Генералната инспекция по социални въпроси - за 2009-та година се прави констатацията, че:
- социалните работници специализирани в защита на децата и участващи в структури посветени на младите хора (училища, местни мисии и др..) не предлагат проекти за индивидуалното им развитие;
- те се крият зад сложността на случаите, за да ги препратят ненужно на съответните специалисти – специализирани преподаватели, детски психиатри и психолози или да ги експедират в приемните структури - медико-социални или здравни центрове, интернати и т.н.
ИГАС прецизира, че рядко е налице диагноза за състоянието на подрастващите, самата цел на интервенцията е с неясни очертания. Следователно, развитието на състоянието на младите не може да бъде преценено, а оттук, е невъзможно да се определи и дали намесата е ефективна и дали тя не изисква да бъда изменена като мярка.
Децата взети на издръжка от службите твърде често променят местата си на пребиваване и следват хаотични маршрути, подложени са на различни образователни програми без ясно разграничими цели за постигане, твърде често са насочвани към приемни семейства, интернати, или са предмет на AEMO (AEMO) - Образователна [принудителна] помощ в отворена [без отнемане от родителите] среда - докато в същото време междинни мерки, които не са така тежки, биха били по-добре адаптирани към техните нужди. Не е без значение и фактът, че разходите за ненужният диспозитив, са много по-големи [средно 6 000€ на месец за едно пласирано дете] .
Сред примерите, които могат да се цитират за подобен маршрут, е този на дете, което изпратено първоначално в семейна къща за деца на възраст от 5 години, след това отива в приемно семейство на 11 години, а после и в общежитие между 13-тата и 15-тата си годишнина. Там не му харесва – било е разкарвано от място на място, за периоди от 3 дена до 3 месеца – за да достигне в крайна сметка до поправително [трудово-възпитателно] общежитие-училище със строг режим. На 17 години то вече е в затвора за 3 месеца, след което го връщат отново в поправителния център, където го подлагат на психиатрично лечение!
Важна е констатацията на ИГАС, в доклада от 2009, вижте на страница 90, че:
"В много случаи, социалната намеса не възвръща индивидуалната уравновесеност, не позволява на бъдещите семейни връзки да се развиват, не спомага за училищния успех и професионалното израстване ."
Ето защо можем с основание да се запитаме, дали едно семейство, освен ако не е случай за криминалните, може повече от това да провали нещата?
Катастрофалните последици от корпоративизма
Службите за защита на детето твърдят, че са затрупани от работа, а освен това им липсвали и достатъчно финансови средства и всичко това ги водело до сбърканите резултати в работата им. Истината обаче е, че цели 8 милиарда евро се отпускат всяка година за сектора им. Манна небесна, която докарва нови и нови назначения в общинските и регионални съвети.
Трябва следователно, казано направо, да не се увеличава повече финансирането на социалните, тъй като всеки служител или свързаните с него членове на [колабориращите] асоциации има тенденцията да си измисля активности развивайки своя собствена дейност, за да оправдае съществуването на поста си. Създаването на нови работни места в тази област не само не означава по-добро качество на работата, ами дори генерира разрастването на произволните интервенции. Направо е възмутително, че финансовият интерес за получаване на премии е водещ при преизпълнението на "плана" по отношение на отнемането на деца и другите подобни мерки, но това е състояние на нещата и те [социалните] дори не си дават труд да се крият зад [евентуално] по-солидно приготвени досиета, толкова много са несъответствията в основанията им за интервенция и последващото проследяване на мярката. Колкото до отношенията със семействата, то е много често съпроводено от изключително неразбирателство, което води до катастрофални психологически последици, както за децата, така и за родителите им.
Между примерите за унизително процедуиране и финансови злоупотреби, може да се цитира специфичното използване на СМЮ (CMU) Универсална [държавна] застраховка при болест - за деца взети на издръжка от държавата, въпреки, че родителите им имат собствена здравна застраховка, но са представени от социалните служби като такива, които не сътрудничат с тях. Този номер позволява родителите да бъдат изключени от консултацията на здравното досие на детето им, което е недопустимо, тъй като чрез свалянето на отговорността от тях [за здравното състояние], се отхвърля един от прерогативите на родителската власт.
Семейства разбити без основание
Все повече и повече семейства са конфронтирани с „услугите” предоставяни от АЗЕ (ASE) – Социалната помощ за детството.
Сред тях [по принцип] би трябвало да съществуват само две основни категории:
- от една страна родителите, които изпитват достатъчно сериозни затруднения, за да изгубят правото на родителски контрол върху децата си;
- от друга, родители, които не могат да бъдат на нивото на своите отговорности, или защото са малтретиращи, или защото са подвластни на зловредното влияние на „социалната държава” [на общото благоденствие] и създават деца главно, за да получават социалните помощи.
Има обаче и трета категория, която ясно трябва да бъде идентифицирана. Тя никак не е малочислена или маргинална и именно тя е обектът на действие на правозащитна организация като нашата, тъй като това са родители, които, по една или друга причина, са взети на прицел от социалните работници, без да може да им бъде предявено и най-малкото нарушение на родителските им задълженията.
Тази е и категорията, към която пряко се предявяват съдебни искове поради "липса на сътрудничество със социалните служби" - конфликт, които се поражда от сблъсъка на често арогантните социални работници с родители, "твърде уверени в способността им за родителство".
Тази същата "липса на сътрудничество" позволява отнемането на деца без и най-малката неспособност на родителите им да ги образоват, да може да им бъде предявена. Освен това, ако дадено семейство се „заинати” и не приеме мерките въведени в действие, ако се оплаква от условията за достъп до децата си или от това, че те се чувстват зле в отредената им институция, тогава службата за Социална помощ на детството и свързаните с нея асоциации пледират за разширяване и удължаване на интервенцията, така че семейството по-добре да „схване” причината за мярката и да се „научи” да не надценява способностите си.
За подобни родители обаче, извеждането на децата от семейната среда е истинска катастрофа водеща до разтрогване на бракове, до загуба на образователни инвестиции, до емоционален срив. Това си е чисто и просто агресия срещу тяхното семейство.
За децата на тези семейства, намесата на социални служби е разтърсване из основи, което предизвиква разрушаването на всичките им емоционални и възпитателно-образователни отправни точки, причинява откъсването от корените им и ги лишава от нормално развитие.
Абсурдно е да се твърди, че тези деца ще бъдат по-добре гледани от държавата отколкото от родителите си! При все това, точно такова е единодушното мнение на социалните работници!
Недоверието към институцията на семейството
Професията на социалните привлича предимно слоеве от населението привърженици на социалните трансформации наложени отгоре, поради което нормалното функциониране на семейството им е почти непознато.
Социалните работници, тези на държавата и от асоциациите, чиновниците от Служба(та) за социална помощ, анкетьорите от Съдебна(та) защита на младежта, социалните асистенти, различните психолози, психиатри, детски сестри и други подобни от Защита на детството са в действителност в неясни отношения с родителите.
Докато очакванията към тях са да осигурят безкористна подкрепа, този персонал си позволява, в случаите на семействата в неравностойно финансово положение, да размахва паричната помощ като награден морков и в същото време да заплашва с тоягата на отнемането на децата, ако родителите не изпълняват предписанията му. И дори когато си признават понякога (изключително рядко обаче), че ефектът от тяхната намеса е катастрофален [процентно най-многобройни сред клошарите са отнетите от родителите им деца], те се оправдават с "добрите си намерения", които са имали, смятайки, че децата са били подложени на потенциална опасност в семействата им.
Следователно, не трябва да се допуска социалните възпитатели да се изживяват като отговорни фактори за трансформацията на обществото, (само)упълномощили се с подобна мисия, тъй като са възприели семейството за репродуциращо една отживяла[буржоазна] според тях социална структура, която те отхвърлят, с всичките сериозни последствия, което носи това тяхно субективно отношение към нея.
Абсурдно е, когато политизирани и [синдикализирани] социални работници дори и пред съда за деца размахват предпочитаните от тях образователни концепции (примерно – забранено е да се забранява) в ущърб на други, които са се наложили от практиката, но твърде „буржоазни”, според личния им вкус. В действителност, не могат да бъдат защитавани децата, ако семейството се възприема като източник на алиенация [отчуждение], без това да създава сериозна заплаха за детското психологическо равновесие и социалните му отправни точки. Важно е следователно, да се изобличат тези, които прикрити зад задачата си за защита, се занимават със социално инженерство, за сметка и в ущърб на семейството като ценност.
Концепцията за интереса на детето
От всичко изложено дотук, възниква основателното съмнение, че е твърде размита концепцията за интереса на детето, в името на която се действа.
И наистина, ако при определянето на интереса на детето, водещо е субективното начало на натоварения с тази задача, то тогава не е редно той [да си позволява] да се позовава системно на личното си отношение като референтно за намесата му, за да налага вижданията си за това как трябва да се развива възпитателният процес в семейството. Злоупотребата с концепцията за интереса позволява да бъде набеден и обвинен задължително ограничителния характер, който има семейството при определяне на възпитателния процес, който [характер] за някои „възпитатели-образователи” бил твърде „втвърден” и „консервативен”.
Да си припомним мнението на доайена, [професор по право], Жан Карбоние [Трактат за гражданското право] по отношение на "интересите на детето":
"Това е магическа концепция! Няма нищо по-мъгляво [разтегливо, неопределимо, обтекаемо] за насърчаване на произволните и необосновани съдебни решения. Трябва философите да кажат ясно най-сетне, че интересът не може обективно да бъде определян, та да (не)могат съдиите да решават какъв е той за другите! Детето е благородно, пластично, и остатъкът от това понятие[интереса] му служи единствено като подготовка за зрялата му възраст: за това, което е било посято в детството му, и което ще му позволи по-късно да се превърне в зрял индивид, коя псевдонаука се е била произнесла, та да си позволява един съдия, въз основа на нея, да пророкува [къде бил интересът]?
Решения
1. Да се спазва презумпцията за невинност
Както госпожа Еманюел Жафри посочва в своята петиция до Конституционния съвет:
„Член Л226-2-1, [от социалния кодекс] относно събирането на тревожна информация, не налага на служителите, които се занимават с прилагане на политиката за защита на децата, да предоставят доказателства за верността на събраната и предадена от тях информация на съдията. Самото понятие „тревожна информация” не е определено. По този начин, всеки социален работник може да препредава слухове не почиващи на реална основа или пък да изразява личните си чувства, без да бъде задължен да защитава становището си – вярва му се на доверие [само заради статута му]. За съдията докладите на АЗЕ (ASE)[службата за Социална помощ за детството – оттук нататък -СПД] са думи на Евангелието... Тоест, този член от закона не е съвместим с презумпцията за невинност (член 11 от универсалната декларация на ООН за правата на човека от 1948).”
По-общо казано, законът от 5 март 2007, подсилващ защитата на детството, е този, който създава изключително много проблеми, тъй като след него, единственият признат от Гражданския и Социалния кодекс критерий за намесата на службите за социална или съдебна защита е рискът като цяло [дори не и степента на риска]. Като следствие на това, намесата на службите за защита на децата се оправдава не само, както беше до този момент, в случаите на малтретиране и злоупотреба с тях, но вече и в съответствие с т.н. предохранителен принцип [принцип на предпазливостта] позволяващ да се действа дори и само при съмнение за заплаха или опасност за детето, без допълнителни проучвания.
Е, не трябва да сме изненадани тогава, че към прибързаните, или направо неоправдани намеси на социалните служби, се наслагват и случаите породени от уреждане на вътрешно-семейни сметки, което вече наистина се превръща във фактор за заплаха на детето и то действителна. Следователно, изискването ни е задължително да се доказва тежеста на обвиненията, като отговорността за това изцяло да пада на СПД [а не семействата да доказват, че са невинни], както и да отпадне понятието „дете в [съмнение за] опасност”, като източник на субективен произвол.
2. Прилагане на състезателния характер при делата пред детския съдия
Родителите могат да загубят правата си върху техните деца само по каприза на волята на службите на СПД.
Тази ситуация се дължи на факта, че при образувано на дело за т.н. „възпитателно/образователно асистиране/подпомагане”, родителите могат само за кратко, в последния момент, да видят, без право да получат копие, събраните срещу тях доказателства, при това частично, тъй като останалите [свързани с разпитите/показанията на децата] се предоставят единствено на адвокатите – член 1187 от Новия кодекс за гражданска процедура - и то при положение, че семейството си е наело такъв.
Съставеното от службите досие, като правило, е подготвено изцяло срещу семейството [трябва сезирането на съда да се оправдае по някакъв начин] и въпреки това, защитата на обвинените няма пълноценен [ако въобще има] достъп до неговите елементи. Спазването обаче на състезателния характер, изисква противните страни взаимно да се уведомяват за използваните от тях доказателствени средства, за да могат да им отговорят подобаващо. Следователно, не трябва да се държи сметка за обвиненията на социалните служби, когато другата страна не е в състояние да ги обори поради непознаването им, или поради невъзможност да събере необходимите за целта доказателства.
В случаите, когато не е възможно да не бъдат взети под внимание едностранчивите досиета на „възпитателното асистиране”, за да може да се реагира срещу действително понесено от детето малтретиране, необходимо е родителите да бъдат запознати интегрално със съдържанието им, достатъчно време преди съдебното заседание, за да могат ефикасно да подготвят защитата си. Ако по време на делото се върви към произнасяне за незабавно прилагане на мярката за отнемане на децата [това е най-честият случай], то на родителите трябва веднага, още на място, да им се предостави цялото досие, за да могат да посочат всички открити от тях неоснователни обвинения в него.
За да стане възможно това обаче, трябва да се отмени член 1187 от Нов(ия) кодекс на гражданската процедура, като несъвместим с член 6.1 от Международна(та) конвенция за правата на човека, засягащ определянето на критериите, при които се приема, че състезателното начало в един процес е било спазено и той е бил справедлив.
3. Да се преразгледат задълженията на СПД, дефинирани в социалния кодекс
Те не съответстват на Конституцията, както е посочено и в цитираната по-горе петиция до Конституционния съвет:
"Членове Л221-1, Л221-4, 2-1-L226, Л226-3 и Л226-4 от Кодекс(а) за социалното действие и семействата възлагат на СПД много съществени правомощия.". Всъщност, една и съща е институцията (СПД), която определя и оценява: и капацитета на родителите, и необходимостта от отнемането на децата им, и значението на своето действие, и качеството на собствената им, извършвана с настанените деца и с родителите им работа, ...
В процеса на „възпитателното асистиране”, социалните служби са тези, които съвместяват ролята и на съдия-следователя (при съставянето на анкетите) и на прокурора (при обвинението) и на съдията следящ за изпълнението на присъдата.
Без съмнение, тази концентрация на власт е била предвидена от законодателя в интерес на по-голямата ефикасност в действията на службите в името на т.н. „върховен интерес на детето”. Въпреки това, това смесване на правомощия е в противоречие със зачитането на процедурната справедливост и със запазване на равнопоставеността на страните. Много родители на настанени деца смятат, че са станали жертва на следствените действия водени срещу тях от страна на социалните служби с презумпция за виновността им, като по този начин те са се изявили едновременно като съдия и като страна по делото. При това засегнатите не могат дори да поискат отстраняване на „съдиите” им поради законовото „основателно подозрение за съпричастност” [отнася се за магистратите определени за процеса], тъй като те официално не са такива.
С течение на времето, детските съдии, бидейки свикнали да работят със социалните служби (на тях им възлагат да следят за детайлното изпълнение на съдебното решение) създават привилегировани отношения с тях. Това доверие, малко по малко, се превръща в съучастничество (препратката е към наблюдаваното явно намигване със съдията по време на делото) или в мълчаливо одобрение. По правило, може да се проследи как, няколко минути преди заседанието, съдията приема в кабинета си службите, докато родителите чакат отвън в коридора. Тази практика трябва изцяло да се забрани, защото е в противоречие с изискването за равнопоставеност на състезателния характер на процеса.
За да излязат от тази „кафкаянска” ситуация, някои родители наемат адвокат за децата си, който да ги представя вместо тях по време на съдебното производство. Така те се надяват да придадат тежест на думите на децата си, които изказват желанието да се върнат по домовете си. Наивно, те си въобразяват, че заедно - детският адвокат, съвместно с техният, ще могат да възстановят донякъде нарушеното от всемогъществото на социалните служби съотношение на силите. За съжаление, при запознаването с досието (основно съставено от отрицателните доклади на СПД), този адвокат бързо си създава негативно мнение за семейството. След това, той се среща и с детето, задължително придружено и от прикрепената към него социална работничка, водеща се за официален негов представител. По време на тази среща е невъзможно детето свободно да изрази това, което мисли: социалната асистентка преформулира задаваните чрез нея въпроси към него, „ръководи” го в отговорите му, интерпретира думите му ... когато чисто и просто не отговаря вместо него на въпросите.
В заключение, трябва да бъдат преразгледани посочените членове от Кодекса за социалното действие и семействата, за да бъде предефинирана ролята и ограничени пълномощията на СПД. Също така, да бъде признато за незаконно предварителното договаряне между службите и съдията и да се позволи свободна, без присъствието на посредник, адвокатска консултация за детето.
4. Да се задължи съдията да дава действителна, а не измислена мотивация, както за решението си да наложи една или друга мярка, така и за използваните в него обвинения срещу родителите
В цитираната вече петиция на г-жа Жафри, темата за доказателствата събирани за родителите е проследена чрез регулярно/по правило назначаваните им от детския съдия съдебно-психиатрични експертизи. При липса на реални факти, които да ги обвиняват, ускорените им експертизи, позволяват на съдията да „открие” губещите му се аргументите в подкрепа на мотивацията на решението си.
Уви, психиатрията е повече изкуство отколкото наука: Липсват стриктни стандарти или строги протоколи, които да определят най-добрата практика при писането на експертизи. В допълнение, може да се изтъкне, че те са и до голяма степен предубедени и, освен това оценяват родителите не в нормалното им състояние, а в момент, в които те са съсипани от разкъсаните семейни връзки. Но една такава експертиза, направена само за четвърт час, ще позволи на съдията, вече с „чиста съвест”, да изтръгне в продължение на години едно невинно дете от родната му среда. В аферата „Утро” [Outreau – по името на едно френско градче] се говореше за експертизи тип „чистачка” (хигиенистка). Мнозина сме тези, които смятат, че жените чистачки са по-добросъвестната от някои от "експертите".
[В тази афера, многобройните, назначени от съдията „експерти” психиатри, без нито едно изключение, изкарват всичките обвиняеми – набедени по донос за блудство с малолетни (30-тина души, 17 от тях лежали с години в затвора, един самоубил се) - оказали се впоследствие до един невинни, за педофили, вследствие на което социалните служби им отнемат децата. Съдията по това дело дори и не беше наказан, получи само мъмрене и от провинцията, където беше разпределен, за да не дразни местните с присъствието си, го изпратиха на по-висока длъжност в Париж]]
Следователно, трябва да се предостави правото на семействата да представят пред съда експертизи направени от избран от тях психиатър, вместо досегашните поръчкови, „съгласувани” единствено с мнението на предписалия ги магистрат.
5. Да се дефинира концепцията за възпитателна/образователна недостатъчност на родителите
Понятието „възпитателен/образователен проект”, разработван от социалните служби при откъсване от родителите им на „застрашените деца” представлява слабо място, съгласно доклада на ИГАС от 2005 г. Налага се констатацията, че предложените в проекта мерки не са проследявани в дългосрочен план и, че почти във всички случай, са се оказали неподходящи. Условията на живот в общежитията/интернатите също не са подходящи за образователна политика. Характеризират се с: насилие, бягство, пристрастяване към наркотици, случаи на педофилия. Бъдещето на настанените деца също създава проблеми, когато те достигнат зряла възраст.
Изправени пред „образователната недостатъчност”, но този път на институциите, която понасят от тях принудително откъснатите от родителите им деца, трябва да признаем, че това понятие вдъхва голямо недоверие, особено когато служи за предтекст за настаняването им вън от домашното огнище. На практика, няма правен текст, който да дефинира възпитателната/образователната недостатъчност, което е източник за произволна интерпретация по отношение на родителите от заинтересованите служби.
Госпожа Жафри посочва в петицията си до Конституционния съвет, че:
„Ако един съдия вярва, че родители са дотолкова негодни, че трябва да им се отнемат децата, то той трябва да е способен да посочи неоспоримите и неопровержими факти, които са го довели до това решение. Те трябва да могат да установят подробните и безспорните обстоятелства, които да оправдават подобна мярка (примерно, деца оставени без надзор в продължение на много часове, непосещаване на учебни занятия дни наред без извинения, скитане и шумене по нощите,...). Представете си само, как някой би бил осъден за кражба без осъждащият го да е способен да посочи какво е било откраднато? Това не би издържало и две секунди пред съда. Представете си само, как някой би бил уволнен за сериозно нарушение без уволняващият го да е способен да посочи какво е естеството на нарушението? Това не би издържало и две секунди пред професионалната комисия. При все това, от години, във Франция, може да бъде изтръгнато едно дете от семейството му, без да трябва да се дава точното описание на фактите, в които са обвинявани родителите.” [на практика, единствено презумпцията, субективното усещане, че евентуално за детето би имало някаква заплаха, са достатъчно основание за безмилостното потъпкване на безброй човешки съдби]
6. Да се изключи намесата на СПД при конфликт между родителите
Изглежда, че много "тревожни информации" се произвеждат по повод някакво неразбирателство между родителите, при техен развод или след повторния им брак в смесените семейства [с деца от предишните бракове и от двете страни]. Едно по-рационално използване на тази "тревожна информация" би предотвратило инструментализацията от СПД на възникналото напрежение в ущърб на децата.
Така например, някои полета за попълване от съществуващия формуляр за предаването на подобна информация лесно могат да разкрият съмнителния й характер, като се засичат данните от тях - кой е авторът на сигнала, наличието на мащех или мащеха, социо-професионалната категория на семейството, получава ли се издръжка, разликата в доходите, ...
В такива ситуации, за разрешаването на семейния (или между-семейния) конфликт, повече полза би имало от семейното посредничество, отколкото от разрушителната интервенция на СПД. Различният анализ на членовете на семейството, би трябвало да подскаже, че конфликтът засяга някакво конкретно неразбирателство между тях и изглаждането му трябва да се разглежда приоритетно преди да се мисли за какъвто и да е вид неправомерно травмиращо откъсване на децата от семейната среда.
7. Прилагане в практиката на проект (план за действие) за детето
Законовата реформа от 5-ти март 2007-ма задължава социалните работници да изработват проект (план за действие) за детето попаднало в обсега им на действие:
Член Л223.1 от социалния кодекс гласи:
"Окръжните служби и носителите на родителските права, създават документ озаглавен "проект за детето", с който се определят действията, които ще се провеждат съвместно с детето, родителите и заобикалящата го среда, ролята на родителите, набелязаните цели и сроковете за тяхното изпълнение." Там се отбелязват и институцията и лицето, които отговарят, за последователността и приемствеността на действието. Този документ е съподписан от окръжния управител и представителите, според закона, на малолетното, както и от ръководителя на всяка една от агенциите, отговорни за прилагането на взетите решения. Той е доведен до знанието на малолетното и, за целите на член Л.223.1, предоставен на съдията. "
Често обаче, изискването за създаването на подобен проект (план) не се изпълнява, както това се отбелязва и в цитирания по-горе доклад на ИГАС от 2009-та.
За да не пострада бъдещето на отнетите деца, планът за действие, трябва да се съставя още от самото начало на възпитателната/образователната мярка. Той свързва децата, родителите и социалните работници, следователно е важно чрез него да се напомни за отговорността и авторитета (правата) на родителите, които ще трябва да го одобрят и подпишат.
В контекста на моралните страдания причинени от откъсването на децата, трябва обаче да се даде възможност на родителите да бъдат подпомагани и съветвани при прилагането на този план и то от независими от социалните служби и свързаните с тях асоциации участници.
8. Възможност да се сезира ИГАС
Многобройни нарушения или дори престъпления са извършени срещу семействата от длъжностните лица на социалната и правната защита на детството, както и от свързаните с тяхната дейност асоциации. Някои от семействата са успели да информират за тези факти ИГАС, но инспекцията не може да бъде сезирана директно.
Трябва да се поправи тази ситуация, като се предвиди създаването на Съвместна комисия, състояща се както от специалисти от ИГАС, така и от членове на гражданското общество, в идеалния случай, представители на асоциации създадени за защитата на семействата, като нашата, например. Тази комисия трябва да получи възможността, при обосновано искане от семействата на деца контролирани от социалните служби, да се запознава с отделните случаи и, където е целесъобразно, да прави необходимите препоръки или да препраща случая за допълнителна обработка от компетентно лице, или от екип, воден от критериите за съвест, обективност и безпристрастност.
СЕДИФ
НОТА БЕНЕ: Концепцията за риск представлява истински проблем, тъй като позволява интервенция от социалните служби, дори и при отсъствието на каквото и да е нарушение:
"С оглед разширяването на превантивните мерки и процедури за проследяване и отчитане на малолетните в опасност, понятието за"опасност"е било предпочетено от закона от 5 март 2007, пред по-ограниченото "злоупотреба". Така се позволява да се осигури повече последователност в действията на съответните административни и съдебни органи, тъй като "опасността" включва в себе си освен понятието за "малтретиране", но и измеренията на евентуалния риск, затова и отсега нататък е единственият критерий, според който, в Гражданския и в Социалния кодекс, ще се оправдава прилагането на социалната и правната защита на детството. " Ръководство за защита на малолетните срещу посегателствата на сектите / (стр. 13)
КОМЕНТАР: Ето следователно, един текст, който между другото обяснява, защо всяко второ дете е откъснато без основателна причина! В действителност, рискът е само една преценка на социалните служби, докато малтретирането може да бъде предмет на обективно наблюдение!
----------
Едно свидетелство "отвътре" на системата от "Ръководство за съдебна защита на детето" :
"В никоя друга юрисдикция, в никоя друга област, няма такова разминаване днес, между това, което трябва да бъде и това, което е. Очевидно е, че нарушенията на законодателството са много по-сериозни от обикновеното неспазване на текстовете без душа.
Когато например детският съдия не призовава един от родителите, или по- лошо: когато се произнася без никого да изслушва, когато не е имало истински дебат в съдебното заседание, когато написва решение, което нищо не обяснява, когато мало/непълнолетните се изтръгнати от родителите им преди каквото и да било уведомление за съдебно решение, (...) това показва презрение към индивида и така го подбужда към бунтуване. (…)
По същия начин, никой доклад не отчита, че образователният екип е извършил сериозна грешка, че отговорникът назначен от службите е непохватен със семейството и, че не се е държал адекватно с него и това е породило напрежение и легитимен протест. Винаги се пише, че само родителите и мало/непълнолетните, са единствено отговорни за ситуациите, че не прогресират, че се случват винаги инциденти с тях. (…) И в досиетата не се чете друго освен частични и предубедени описания, които често мамят за семейната реалност.
В това отношение, съдебните дела водени от Защита(та) на децата са много осакатени и лъжливи. (…) Че един съдия ще адресира до семейството немотивираното си решение за отнемане на децата им, това няма да попречи те да бъдат изтръгнати и дори ще се каже, че така те са били своевременно защитени, въпреки, че този метод предизвиква естествена съпротива. (…)
В полето на защитата на детето, няма друг арбитър на закона, освен детския съдия. Въпреки това, той постепенно изоставя основното си задължение, което е да се гарантира, че всички действия са извършени в съответствие с процесуалните и материално-правните норми, за да се посвети на въпроси от фактологическо естество, същите като тези на другите заинтересовани страни. Съдия, който не осигурява вече върховенството на правилата е магистрат, който не е повече такъв. И в ежедневието, когато детският съдия не привлича дебата върху правния терен, никой друг няма да го направи на негово място.
Това води до постепенното изоставянето на законността и освобождава място за тоталния произвол."
Мишел Юет, детски съдия (страници 522-523 от ръководството / издание на Дюнод, Париж, 2009)
Целта на CEDIF е да защитава семейната институция и да следи за спазването на принципа на субсидиарност, съгласно който родителите са първите отговорни за техните деца.
Той възнамерява да прилага членове 14 (правото да знаеш какво са доложили за теб) и 15 (правото да поискаш сметка на администрацията) от Декларацията за Правата на Човека от 1789, във връзка с член 6 (правото на справедлив процес) и 8 (правото на зачитане на личния и семейния живот) от Европейската Конвенция от 1953 и член 54 (забраната да се злоупотребява с власт) от Хартата на Фундаменталните Права на ЕС от 2000 г.
Възнамерява също да напомня за основното място на семейството:
- в образователното и социално развитие на децата;
- в осъзнаването на ролята му като първата институция, която позволява формирането на личността на децата и тяхната ценностна система;
- в насърчаване ролята на медиацията при конфликтни ситуации в него, за да се избегне до максимум намесата на публичните власти.
- Да припомня, че всеки държавен служител е длъжен да се отчита за решенията си;
- да посочва несправедливите съдебни процедури и факти на отказ от правосъдие;
- да преследва административните и съдебни злоупотреби,
- да служи като посредник при констатирани аномалии, извършени от магистрати или съдебни експерти.
Превод от Френски език: Борис Танушев
