Но аз не искам да уча децата си у дома!

Добре, може би след всичко това стигаме до основата на нещата. Вие всъщност не искате да учите децата си у дома – но четете тази книга защото имате тънкото чувство, че може би трябва да ги учите у дома. Ще видя дали мога да ви помогна и в това.

Аз не исках да уча децата си у дома. Твърде много съм ориентирана към кариерата. Исках да остана у дома с децата си докато достигнат училищна възраст (и се чувствувах твърде самодоволна от последното), но планирах след това да се върна към истинския си живот.

Ще ви кажа още нещо. Не исках да ставам и християнка.

Един мисионер в колежа ми представи Благовестието по убедителен, логичен начин (а ла Джош Макдауъл). Осъзнах, че е вярно – бях грешник – нуждаех се от Спасител – но бях сигурна, че не искам да се откажа от начина на живот, който водех. Какво направих? Знаех, че ще бъде глупаво от моя страна ако не стана християнка, но със сигурност не бях толкова щастлива както всички останали в залата. Високомерие!

Но поради несъпротивимата благодат на Бога в моя живот, може би трагично съм оставила чувствата да ме водят – и съвременното общество определено подкрепя този начин на вземане на решение, основан на емоциите.

Как се “чувствувам” като християнка сега? Радостта е неизразима. Как се “чувствувам” като домашен учител? Е, наистина мога да опиша това. През повечето дни ми харесва. Понякога със сигурност не ми харесва. Но присъствувах, когато всяко едно от децата ми се научи да чете, присъствувах, когато Кати управляваше Стройната Шхуна в пристанището, и присъствувах, когато всички ние седяхме в хола и слушахме от касета с блеснали очи последната глава на Заливът. И нищо не може да надмине удовлетворението, което имам, когато виждам моите четири деца, забили носовете си в някоя книга.

Наскоро бях попитана дали ми харесва да образовам у дома четирите си деца. Обикновено отговорът ми беше: “Да, чудесно е!”

Но през последните години най-големият ни син стана юноша, и трябваше да си призная, че не, всъщност не ми харесва много да образовам у дома четирите си деца. През изминалото десетилетие научих три, почти четири деца как да четат; сблъсках се с безкрайно много лични слабости и с грешно поведение в мен и в моите деца; пропусках безброй пъти да направя това, което бях планирала за учебната година; видях добри и лоши оценки на тестове; и съм била обезсърчена и победена повече пъти, отколкото искам да си спомня.

Така че моят отговор този път беше: “Е . . . обичам плодовете от това.” Обичам това, което виждам в децата си, особено в моя четиринадесетгодишен син. Просто нямаме същите борби, които други родители на юноши имат, и съм убедена, че причината за това е, че синът ми не е социализиран и възпитан от своите връстници.

Наскоро закарах Стивън на студентско събрание в местния колеж. Когато пристигнахме едва не го попитах, дали иска да го придружа, но бързо се отказах. Мислех си, че ще има нещо напротив. Но когато каза, че не е сигурен къде е мястото, му предложих да отида с него.

“Ако нямаш нищо напротив, . . .” казах аз.

“Не, нямам,” искрено отвърна той.

Осъзнах, че той няма представа, че момчетата на неговата възраст не обичат да бъдат виждани с майките си, особено когато се срещат с приятел от колежа.

Обичам домашното образование, защото случки като тази ме убеждават, че сме на правилния път за нашето семейство. Не харесвам много самия процес. Мога да говоря въодушевено с приятелите си за домашното училище, но когато става въпрос за самата работа, има много дни, когато имам чувството, че съм пълен провал. Но в моите деца виждам неща, които големите училища и големите програми никога не биха могли да направят, и съм насърчена да продължа. Не мога да се откажа сега. Не искам да изгубя това, което сме спечелили досега.

Не очаквам, че целият път към узряването ще е лек. Не мога да правя това, което само Святият Дух може да направи. Но поне мога да работя усърдно в градината, която ми е дал да обработвам; мога да пазя оградата в изправно състояние и вратата затворена, и да се опитвам да запазя плода, който вече сме пожънали. Дали харесвам домашното училище? Не, всъщност не; но обичам плода!

– Кристи, майка на четири деца