За светското образование
Кой трябва да контролира образованието и какво е правилно образование?
Двата въпроса са взаимозависими.
В историята са били предложени два отговора на първия въпрос – държавата и Църквата. В Европа либерализмът твърдо посочва държавата и се стреми да секуларизира образованието. Чрез това той има намерение да го изтръгне от контрола на католицизма. Либералите виждат ясно, че под католически контрол няма да има истинска свобода в образованието. Но, понеже те също настояват за секуларизиране на държавата, тяхната представа за свободно образование е за такова, което не включва религия. Те отделят умствената от духовната култура. Така стигат до заключението, че образованието трябва да бъде безбожно, за да бъде свободно.
Католическата църква трябва сама да се обвинява за това – претенцията й е, че само тя е християнска. Независимите умове отговарят: „Е, тогава християнството е зло.” Ако католическото образование беше единственото възможно християнско образование, свободните хора ще трябва да отхвърлят християнското образование. Помислете: Ако индивидуалната преценка е грях; ако учителят е истински свещеник; ако неговото учение е непогрешимо; ако истинската цел на културата е да пороби душата под свещенство с чуждестранна глава; ако тази глава абсолютно превъзхожда светските власти, образованието, основано на такава основа, ще донесе обществено робство. Не е чудно, че хората, които търсят гражданска свобода, го отхвърлят презрително.
Грешката лежи в объркването на църковното образование с християнското образование. Нека Писанията да бъдат чути: „Божието царство е във вас.” То се състои не в алчна йерархия, а във властта на истината. Духовниците не трябва да бъдат господари над Божия народ, а само „служители, чрез които ние вярваме”.
Църквата няма други наказания освен духовни. Тя не докосва гражданските права на човека. Единствената й друга функция е да поучава, а нейното учение ни обвързва само дотолкова, доколкото собствената съвест на мирянина откликва на Божието Слово, когато то е провъзгласено.
Задължение на църквата е да обучи родителите за начина, по който Бог иска от тях да възпитат своите деца, и да наложи задължението чрез духовни санкции, но там свършва нейната официална власт. Тя не трябва да узурпира вършенето на важната задача, която трябва да свършат родителите.
Като обикновен християнин, служителят предава на другите родители своето знание и пример, за да им помогне в тяхната работа. Но всичко това не представлява опасност нито за духовната, нито за религиозната свобода.
Затова ще е добре за съвременния либерал да се запита дали той постига нещо чрез това прехвърляне на отговорността за образованието от църквата към държавата? Дали той изтъква резултатите от католическото учение? Там виждаме лъжлива и повърхностна наука, заедно с поробена и болна съвест, която дори не желае да строши своите окови. Присъства и неутолимата алчност на йерархията за влияние и пари. Картината е достатъчно отблъскваща.
Но само католическите духовници ли са ненаситни? Не са ли всички хора покварени? Не е ли в действителност същото и при всички останали? Тогава защо сме изненадани, когато духовниците действат подобно на другите хора, когато са подложени на същите изкушения? Съвременният либерал трябва да бъде последният човек, който пренебрегва тази истина; той вече е скептичен към всяко провъзгласяване на духовни принципи от страна на духовници. Той е склонен да подозира светски мотиви. Затова трябва да е последователен и да очаква демагогът да покаже погрешно насочена амбиция точно като свещениците. Такъв духовник не е нищо друго освен духовен демагог. Демагогът е само свещеник на олтара на Парите.
Не извращава ли либералът другата образователна агенция, пресата, по същия насилствен начин, както йезуитът прави с училището? Ако той идва да контролира държавата, и държавата вземе контрола над образованието, има голям риск образованието на младежта да бъде изопачено, за да послужи на идеологическа фракция. Това може да стане чрез опасните средства за запълване умовете на младежите със заблуди и страсти вместо с истина и право. Резултатът е деспотизъм на една политическа фракция, вместо на папата. Едното може да бъде също така лошо, както и другото.
Ако държавата в Америка стане педагог, образованието трябва да бъде тотално секуларизирано. На теория нашата държава е институцията за извършването на светско правосъдие. Тя абсолютно се дистанцира еднакво от всички религии. Тя даде тържествен обет, че на никой човек няма да бъдат променяни гражданските права заради неговата религия или заради липса на такава. Беше забранено официалното установяване на някоя религия чрез закон и налагането на някакъв товар, на който и да е човек по религиозни причини.
Сега държавният учител е служител на държавата и преподава чрез тази власт. Всички училищни служители извличат своята власт от държавните закони. Затова функциите им в своята съвкупност са същински държавни функции – като тези на шерифа при обесването или на съдията при осъждането на един убиец. Училищният фонд, набран чрез данъчно облагане, е обща и равна собственост на народа.
Но в САЩ има много религии, затова тези пари не трябва да се използват в училищата, за да се преподава една религия в предпочитание пред другите, по същия начин като при установяване на официална църква.
Едно време в щати като Кънектикът населението беше така еднородно, че преобладаващата религия можеше да бъде преподавана без никакъв протест, който да е достатъчно силен, за да е неудобен. Но смесването на нашия народ, и особено силата и дързостта на католицизма, сега правят всичко това много различно.
Католиците дават ефективен аргумент, когато твърдят, че държавата не трябва да използва парите на народа, за да преподава, използвайки преводния вариант на крал Джеймс, който те, като част от народа, вярват, че е еретичен.
Ревностните протестанти, обикновено ревностни защитници на държавните училища, се опитват да опровергаят това. Но ще се съгласят ли те, с техните пари, на децата им да бъдат преподавани принципи, които казват: „Ако не изкупите греха си, всички ще погинете?” Те възкликват: „Това е погрешен преводен вариант, докато този на крал Джеймс е верен.” В богословско отношение това несъмнено е така. Но ще бъде ли определена държавата да отсъди дали това твърдение е вярно?
Наше задължение на обществената арена е да уважаваме религиозните възгледи на католиците, точно както ние искаме от тях те да уважават нашите. Представете си тогава някой ден, ако при такова голямо мнозинство в някои щати, каквото са протестантите в Нова Англия, те се опитат да наложат изучаването на католическия вариант на Библията в държавните училища. Освен ако не признаем, че сме прави, понеже сме силни, не трябва да причиняваме такива неправди върху юдеите, мюсюлманите, атеистите и будистите сред нас просто защото те са все още малко на брой.
Опитват се да отблъснат това заключение по този начин: Макар всички религии да са равни и никоя да не е официална, държавата не е атеистична институция. Тя трябва да се основе върху волята на Бога, която е стандартът за всички права. Държавата е етична институция и съществува с етична цел. Затова тя налага съботната почивка, наказва богохулството и т.н. Държавата, макар да не официализира една религия в ущърб на другите, трябва да поучава божествените истини, които са обществени за всички, чрез несектантската употреба на Библията.
Но независимо дали това е справедливата основа на една общност или не, нашите щати не го признават открито. Второ, въпросът е: Какъв преводен вариант на Писанията да използва сред много съревноваващи се? Поради това, въпросът кой вариант да използва повдига сектантски проблеми.
Трето, не вярваме, че държавата може да бъде атеистична. Тя е етична институция и божествената воля е единственото валидно етично правило. Но държавата намира своята теистична основа в естественото богословие. Доказателството е, че езическите държави, почиващи единствено на естествения теизъм, били валидни и правилно притежавали лоялността дори на християните (Римл. 13:5).
Но каквато и да е логиката на въпроса, има реален резултат. Католиците неизбежно ще спечелят с аргумента си, както вече са направили в много места. Че те ще триумфират навсякъде другаде, където все още не се осмеляват да опитат, е ясно от растящата плахост на евангелистите, слабостта на компромисите, които предлагат, и разпространяващо на безразличие на масите към ценността на библейското учение.
Всъщност, предвид американските условия, евангелистите нямат довод, освен благочестиво позоваване на предразсъдъка. Рано или късно логичните съображения, които са толкова ясни, трябва да изявят своята сила. Значимостта на проблема маже да се види във факта, че той притеснява други свободни държави, като Британия и Холандия.
Относно държавното образование има четири възможни решения на проблема.
Първото е несправедливото налагане на религията на мнозинството върху малцинството.
Второто е това, което във Великобритания се нарича план за „съвместни дарения”. Всяка деноминация може да има свои собствени училища, дарени от държавата, и да преподава своята собствена религия в тях, заедно със светската наука. Това е практически планът, чрез който католиците от Ню Йорк бяха частично умиротворени. Той справедливо е отхвърлен от протестантите навсякъде, по редица причини.
Първо, той не предлага универсално решение освен там, където няколко деноминации са достатъчно големи, за да издържат училище за всяка в един и същ район. Второ, държавата няма право да утвърждава еднаквата ценност на противоположни веруюта, истината на едното може да предполага категоричната невярност на другото. Трето, държавата няма право да показва за някое от вероизповеданията, че то е или че не е истинно и ценно. Четвърто, протестантизмът допринася повече за пестеливостта и богатството, отколкото погрешните вероизповедания. Следователно, определен брой протестанти ще плащат повече училищен данък, отколкото същия брой от тези, които са в заблуда, така че този план използва част от техните пари, за да поощрява вероизповедания, които те съзнателно считат за вредни. Пето, това дава на заблудата финансовата и моралната подкрепа, които са отвъд това, което тя би получила от спонтанната ревност на нейните привърженици. И накрая, този план разединява населението чрез обучение на младежта във враждебни религиозни лагери. Ирландските и американските католици заявиха, че одобряват плана, понеже те печелят от него. Но кой си въобразява, че ако те бяха в мнозинство щяха да са склонни да видят „добрите католически пари” похарчени за поучаването на протестантска ерес?
Третият план предлага да се даде несектантско религиозно обучение през първия час на деня, като на родителите, които не са съгласни с него, е позволено да не пуснат децата си на училище, докато този час не мине. Това е равнозначно на официално установяване на една религия и на използване на народните пари за нейното преподаване.
Но това, за което претендират американците, е свобода, а не толерантност. Те отричат правото на държавата да избира за отделния човек определена религия като истинна и полезна - с или без негово желание. Тези, които не се съгласяват с избраната религия, отричат, че държавата може по този начин да харчи парите на народа - като примамка да скланя небрежни или грешащи родители да предадат своите деца за насаждане на заблуда.
Единствената друга алтернатива е учението в държавните училища да се секуларизира напълно, ограничавайки го само до светски въпроси. Родителите или църквата са оставени да го допълнят с такова религиозно обучение, каквото пожелаят, или с никакво. Някои християни, притиснати от трудността, която създават държавните училища, приемат това заключение. По-големият брой го отхвърлят енергично. Нека да видим дали този план е възможен или приемлив.
Това в действителност е жизненоважен въпрос, но не може да се разглежда, докато не се съгласим какво е образование и не премахнем от него измамните неправилни схващания.
По правило се образова целият човек, личноста му, но главната цел на това е духът. Образованието е възпитаване и развитие на целия човек за постигането на истинската му цел. Тази цел трябва да се схване правилно, за да се разбере процеса, а дори земната цел на човека е преобладаващо морална.
Ако сръчността в някой занаят, както при боравенето с печатарския шрифт, мускет или с механизирания тъкачен стан, беше образование, неговата секуларизация можеше да бъде възможна и уместна. Но не се ли стига до едно объркване при аргументите в полза на това държавно образование?
Например: „Защо държавата да не може да преподава четене и писане без никакви религиозни пристрастия? Защо да не го прави, както занаятчията учи своите стажанти на пилене, чертаене или коване?” Понеже сръчността в един занаят не е образование.
Образованието възпитава душата, обучението само тренира сетивен орган или мускул; едното има механична цел, а другото - морално предназначение. Този отговор не може да бъде посрещнат с думите: „Нека тогава да се съгласим, че държавата само преподава сръчност в книжнината.”
Държавата отказва да бъде разбирана по този начин. Тя претендира, че образова. Това може да се види в универсалния аргумент на защитниците на държавното образование. Той приема, че държавата има правото и задължението да се погрижи младите хора да бъдат компетентни в своята отговорност като граждани. Но тази отговорност е етична по характер.
И така, ако държавата заявява, че дава само сръчност, а не образование, справедливостта би изисквала да се даде повече от една обикновена способност. Всички други полезни изкуства щяха да бъдат включени. Децата щяха да имат равното право да бъдат учени на други занаяти, с които да си изкарват хляба, и правителството щеше да приеме най-необуздания комунизъм. Не, държавата не може да приеме това извъртане. Освен ако не каже, че образова, тя не може да направи нищо.
Трябва да се отбележи още, че уменията за четене и писане са по-скоро средства на образованието, а не самото образование, и не са задължително най-ефективните средства. Както Маколи показа в отговора си на д-р Джонсън, необразованата част на атиняните била, в някои отношения, силно образована. Също виждаме много хора, които са грамотни, че са все още необразовани.
Затова възможно или приемливо ли е едно наистина секуларизирано образование?
1. Преди нас, никой народ от никоя епоха, религия или цивилизация не е мислел по този начин. Срещу настоящия опит, правилен или грешен, стои целият здрав разум на човечеството. Езичници, католици, мюсюлмани, гърци и протестанти са отхвърлили всяко образование, което не е основано в религия, като абсурдно и нечестиво.
Един пример може да се види в полемиката относно завещанието на Жирард. То изисквало, за да се изключи християнството от колежа, духовен служител да не влиза никога сред неговите стени. Г-н Уебстър се аргументирал срещу завещанието по този начин: попечителството, което то предложило за създаване, било толкова настроено срещу всяка цивилизована юриспруденция, че се поставяло извън закона и по тази причина самото завещание ставало невалидно. Толкова непреодолим изглеждал аргументът за адвокатите, че защитникът г-н Хорас Бини отишъл в Англия, за да прерови британските закони за попечителството. При използването на този аргумент г-н Уебстър произнесъл паметните думи:
„В коя епоха, от коя секта, къде, кога, от кого е била изключена религиозната истина от образованието на младежта? Никъде. Никога! Навсякъде, и във всички времена, тя е била считана за съществена. Тя е от същността, от жизнеността на полезното обучение.”
Това не било твърдение на политика г-н Уебстър, на учения адвокат, лице в лице с опонентите. Той правел едно от най-отговорните адвокатски усилия в своя живот. Знаел, че произнася тежкия глас на историята и на правото.
Нека да бъде чут друг свидетел със същата ерудиция и превъзходен характер. Джон Б. Майнър говорил за този въпрос:
„Трябва да се признае за един от най-забележителните феномени на нашето извратено човечество, че сред християнски народ, и в протестантска земя, една такава дискусия (дали образованието на младежта може да бъде секуларизирано) не изглежда така абсурдна, като да се проучва дали класните стаи могат да бъдат разположени под водата или в мрачни пещери! Юдеинът, мюсюлманинът, последователят на Конфуций и на Брахма - всички се стремят внимателно да обучат младежта на своя народ в основите на религиите, които изповядват, и не се задоволяват, докато чрез пряко и многократно поучение те не бъдат запознати поне със схематичното изложение на книгите, които съдържат, според техните вярвания, откритата воля на Бога. Защо християните са така равнодушни към едно толкова важно задължение, което така очевидно е признавано от юдеи и езичници?”
Но не може ли дървото вече да е познато по неговите плодове? Държавното образование сред американците има тенденцията да бъде напълно секуларизирано. Какъв е резултатът?
В тази страна съществува общо недоволство от християнската вяра, макар навсякъде да има църкви, проповедници и огромна християнска литература.
И кое подготви толкова много души за печалните абсурди на материализма? Защо списанията, които търсят национално разпространение, считат за свой интерес да се преструват на нерелигиозни? Защо има толкова много оплаквания относно държавната и обществена развала?
Който забелязва настоящите мнения, вижда, че най-мъдрите са изпълнени с опасения относно плодовете на нашите настоящи методи на държавно образование. Като пример нека да вземем тези думи. Губернатор Райс от Масачусетс „издигна глас на предупреждение по отношение на неадекватността и рисковете на нашата съвременна система от едностранно образование, счела, че може да развие мъжество и добро гражданско съзнание само чрез умствена култура”.
2. Истинското образование е, в известен смисъл, духовен процес. То е възпитанието на душата. Образоването е възпитанието на дух, който е разумен и морален, в чиято съвест е регулативната и повелителна способност. Истинската цел на съвестта, дори в този свят, е морална.
Но Бог е единственият Господар на съвестта; тази душа е негово миниатюрно подобие. Неговата воля е източникът на нейните задължения. Подобието с Него е нейното съвършенство, а религията е науката за връзките на душата с Бога. Нека тези твърдения да се вземат заедно - богословските и образователни процеси изглеждат така свързани, че не могат да бъдат разделени.
По тази причина здравият разум на човечеството винаги е призовавал напътствието на религиозния служител за образованието на младежта. В Индия това е браминът, в Турция - имамът, при юдеите - равинът, а в християнските земи - пасторът. По същия начин свещените книги винаги са били основните учебници. Единственото изключение в света е това, което Рим направи за себе си чрез нетърпимата злоупотреба със своята власт.
Душата е духовно неделима. Тези сили, които ние наричаме отделни способности, са само различни начини на функционирането й. Централната сила все още е една. От тези истини изглежда, че душата не може да бъде успешно култивирана чрез кръпки. Не може интелектуалният работник да я полира на едно място, а духовният работник - на друго. На душата може да бъде представена последователност от предмети, за да се събудят и дисциплинират нейните няколко способности; но единството на живото същество изглежда изисква единство и в неговото успешно образование.
Християнските концепции са най-стимулиращи и облагородяващи за душата. Този, който ги изпуска в своето обучение, е ограбен от най-точното оръжие на своята сила. Къде ще получи такова определение за добродетел, каквото е представено в открития характер на Бога? Къде има толкова облагородяващо изображение на великодушие като това, представено в жертвата на Христос за неговите врагове? Може ли разбирането на междузвездните пространства да развие толкова ума, колкото мисълта за безкрайния Бог, вечното съществуване и вечното провидение?
Всеки ред от истинското познание трябва да намери своята пълнота, когато се фокусира върху Бога, точно както всеки лъч от дневната светлина води окото към слънцето. Ако религията бъде изключена от нашето изучаване, всеки процес на мисълта ще бъде спрян преди да достигне правилната си цел. Структурата на мисълта ще остане пресечен конус, на който липсва истинският му връх.
3. Ако светското образование бъде направено последователно и честно нехристиянско, тогава всички негови по-важни клонове трябва да бъдат пропуснати. Другият вариант е да бъдат осакатени и фалшифицирани, което е далеч по-лошо от пълно пропускане. Инструкторът трябва да преподава история, космогония, психология, етика и законите на народите. Как може да направи това без да каже нещо благоприятно или неблагоприятно за вярванията на евангелските християни, католици, социнианци, деисти, пантеисти, материалисти или поклонници на култове, всички от които претендират за еднакви права под американската конституция? Неговото учение наистина ще бъде „пиесата Хамлет, където ролята на Хамлет е пропусната”.
Ще остави ли светското образование младия гражданин напълно неосведомен за неговите собствени прадеди? Как той ще научи историята на борбите, през които англичаните са постигнали тези свободи, които колониите са наследили, без да разбере яростните гонения на протестантите при „Кървавата Мери”? Как синовете на хугенотите в Ню Йорк, Вирджиния или Каролина ще узнаят защо техните бащи са напуснали красива Франция, за да се скрият в северните снегове или в маларичните гори на Юга? Нищо ли няма да прочетат за нарушаването на „Нантския едикт”, „Драгуните” и пълното клане на Вартоломеевия ден, в чест на което един „непогрешим” предшественик на папата изпя Те Деумс и изсече медали? Ако физикът се опита да се върне назад в човешката история, може ли да даде произхода на земята и на човека, без да посочи дали Мойсей или Хъксли е неговият пророк?
Може ли науката за нравствения дълг да бъде утвърдена без споменаване на Бог? Не е ли нужно да попитаме дали Неговата воля ще определя всяко човешко задължение или не?
Може ли един етнолог да установи правата на природата и на народите без да потвърди или да отрече с апостола, че „направил е от една кръв всички човешки народи да живеят по цялото лице на земята, като им е определил предназначени времена и пределите на заселищата им” (Деяния 17:26)?
Каква част от най-възвишената литература трябва да бъде изключена, ако този план се изпълнява последователно? Учителят в държавното училище не трябва да споменава на своя ученик Шекспир, нито Бейкън, нито Милтън, нито Маколи. Цензурата на свободната демокрация ще бъде много по-строга от тази на деспотичен Рим!
Но не е необходимо да умножаваме тези примери. Те показват, че християнските истини и факти са така втъкани в основата на знанието на американците, че представляват благотворна и съществена част от нашата цивилизация. Учителят от държавното училище, който безпристрастно избягва тяхното потвърждаване или отричане, трябва да сведе своето преподаване само до това да даде оскъдни елементарни познания. Те са, както видяхме, не знание, а само следи от знание.
Някой може да каже, че това е преувеличение. Защо един учител да не може просто да представи материята на своя светски предмет, без да осакати него или християнството?
Ако преподаването му е повече от дилетантство в някой ъгъл на образованието, то ще се окаже, че е тихомълком антихристиянско. Открити атаки не се правят, но има преднамерено избягване, което всъщност е враждебно. Не може да има неутрална позиция между тези две крайности, между които е „поставена голяма пропаст”.
4. По отношение на правилното човешко действие, волята и съвестта трябва да бъдат пречистени и просветени. Да увеличим силата на другите действия на душата чрез обучение ще доведе до излишна злина. Ако в един кораб компасът се строши и пилотът е сляп, е по-добре да няма голяма сила, която да движи съоръженията. Колкото по-енергично е движението, толкова е по-голяма вероятността корабът да се обърне бързо върху вълните. Със сигурност това е достатъчно да покаже на разсъждаващия ум, че правилното морално обучение не може да бъде отделено в никое положение, или в никой момент, от интелектуалното обучение, без да се причини голяма злина.
Малко, но много очевидно приложение на тази истина е дисциплината на самото училище. Никое обучение на определена способност не става без известно управление. На каква морална основа ще положи авторитета, който трябва да упражнява в класната стая учителят, ако напълно потиска всяко позоваване на религията? Той ще счете за необходимо да каже на ученика: „Бъди прилежен. Бъди покорен. Не лъжи.” Това трябва да се направи, за да може ученикът да получи своето светско знание. Но с какъв авторитет? По какъв стандарт?
Има само една основа за моралното задължение – волята на Бога. Сред хората от нашата страна този, който не намира разкриването на тази воля в Писанията, най-често не я намира никъде. Но този учител не трябва да насажда ученията на Библията. Затова правото му се основава само на неговата сила – или на силата на родителя, или на магистрата, към чиято делегирана власт той сочи. Или призивът му трябва да бъде към собствения интерес на ученика? Ще бъде ли полезно такова управление за душата на младежа?
Когато един ученик порасне, става гражданин. Той идва под по-широки и по-сложни задължения. Целта на държавните училища е да го подготвят за това. Отново изниква същият въпрос. На каква основа ще почиват тези задължения? Предполага се, че като възрастен той ще действа така, както е бил обучаван като момче. Тогава следва, че основите на задължението, дадени му в училище, трябва да бъдат тези, които той ще признава в живота си като възрастен. В държавното училище може да му се даде единствено нехристиянски стандарт. От него не може да се очаква да стигне до нещо по-добро, макар че може да потъне към по-долен стандарт, виждайки, че това, което му е дадено по-рано, няма основа под себе си.
Какъв е резултатът? Младите американци ще поемат своя дълг с езически нрави, защото точно те са това, до което достига човешкият разум без откровение от Бога. Ще са достатъчни ли те, за да се поддържат американските институции?
Може да се каже, че естественият теизъм е в състояние да извлече доста висок етичен кодекс, както се засвидетелства от древната гръцка философия. Човек, който правилно разбира фактите от своята съвест, може да бъде атеист и дори като атеист би намерил в тях известно доказателство, че съвестта трябва да управлява. Но не това е начинът, по който това става на практика. Нека да започнем да приемаме закони за хората според това какви трябва да бъдат, а не какви са, и ще имаме прекрасен хартиен замък!
Всъщност американците, които не получават своите морални задръжки от Библията, ги нямат никакви. Ако в нравственото обучение на младежта се откажем от „Така каза Господ”, няма да ни остане никакъв авторитет. Обучението, което не основава дълга върху християнството, за нас е на практика неморално.
Ако е необходимо свидетелство, нека да цитираме д-р Грифин: „Да образоваме ума на един лош човек без да поправим неговите нрави е да сложим меч в ръцете на луд.”
Джон Лок говори в същия смисъл: „Тогава добродетелта, пълната добродетел, е трудната и ценна част, към която трябва да се стремим в образованието. Ако добродетелта не се засели в ученика - за изключването на всички порочни навици, цялото образование на света няма да постигне нищо друго, освен да направи ученика по-лош или по-опасен.”
Нека да бъде чут д-р Франсис Уейленд: „Интелектуалната култивация може лесно да съществува без съществуването на добродетел или любов към правото. В този случай нейният единствен резултат е да стимулира желанието; а то, неограничено от любовта към правото, в края на краищата ще преобърне общественото здание, което е издигнало в началото.”
И накрая, трябва да вземем под внимание това, което казва Уошингтън в своето прощално слово. Той ни учи, че добродетелта на гражданите е единствената основа за обществена безопасност и че християнската религия е единствената адекватна основа за тази добродетел.
Но умствената култура не е ли сама по себе си облагородяваща? Трудно е за нас да се откажем от това сравнение, понеже до този момент образованието беше повече или по-малко християнско. Служителят беше американският учител. Но образованите не са ли по-облагородени? Да, това е вярно по току-що дадената причина. Има също и друга. Не че тяхната умствена култура ги е накарала да търсят по-висши нрави, но техните (и на техните родители) по-висши нрави са ги накарали да търсят умствена култура. Ние сме склонни да поставяме каруцата пред коня. Отново трябва да се обърнем към доказателствата.
Не знанието управлява сърцето, а съвестта. Повече знание, без страх от Бога, прави желанието да израства по-бързо без благоразумие.
Сър Хенри Бълуър се изразява по този начин: „Нямам голямо доверие на философа, който претендира, че знанието, което развива страстите, е средство за тяхното потискане, или че където има повече желания, ще има вероятно най-голям ред и най-голямо въздържане от тяхното задоволяване.”
Душата трябва да расте симетрично. Ако клоновете на едно дърво растат, докато корените (без действителна болест) остават едни и същи, първият ветрец ще го събори поради диспропорцията на неговите части.
5. Трябва най-добрите хора да учат нашите деца. Но най-добрите са истинските християни, които носят своята религия във всичко. Такива хора не могат да се обвържат да бъдат учители на скъпоценни души, за които е умрял Христос, и да не направят усилие да ги спасят.
Затова тенденцията трябва да бъде не към хвърлянето на държавните училища в ръцете на колебливи християни или на презиращи невярващи. Може ли на такива хора да бъде поверена дори важна светска задача? Железниците постоянстват в нарушаването на съботата; затова трябва да наемат изключително светски нарушители на съботата или компромисни изповедници на адвентизма. Какви са последствията? Тези вярващи са тормозени от небрежни служители, пияни машинисти и просрочващи задълженията си касиери.
Затова нашите държавни училища ще попаднат в ръцете на учители, които дори няма да преподават честно светските науки. Пари ще се разхищават, а училищата ще станат покваряващи примери за своите собствени ученици за повърхностна работа и излъгано доверие.
6. За всеки християнски гражданин най-убедителният аргумент срещу светското образование се съдържа в неговото собствено верую относно човешката отговорност. Според него, задължението към Бога включва цялото човешко същество и всички негови действия. Дори най-добрите опити ще бъдат осъдени като недостатъчни. „Орането на нечестивия е грях”. Преднамерената цел, към която са насочени нашите действия, определя във висша степен техния морален характер.
Нашият Спасител също обяви, че няма морална неутралност – този, който не е с Него, е против Него. Заедно с това вземете под внимание, че всеки човек е роден в състояние на отчуждение от Бога. Реалната вражда и атеизъм са естествен растеж на тази наклонност. Единственият лек за подобна болест на човешкия дух е евангелската истина. Сравнението на тези истини ще направи съвършено ясно, че едно нехристиянско обучение на практика трябва да бъде буквално антихристиянско обучение.
Това е убедителният аргумент. Има опит за отговор. „Християните не вярват ли в това богословие като църковни членове, а не като граждани? Самите вие не твърдите ли, че държавата не е евангелски посредник и че нейната истинска работа не е да обръща души от първородния грях?”
Вярно е, че тя няма право да става антиевангелски посредник и да се противи срещу делото на духовната общност. Макар държавата да не одобрява богословските вярвания на християнските граждани, тя няма и правото да воюва срещу тях. Макар да нямаме право да молим държавата да разпространява нашето богословие, ние имаме право да изискваме тя да не му се противопоставя. А да образова душите по този начин означава да му се противопоставя. Това е така понеже едно нехристиянско обучение е всъщност антихристиянско.
Може да се изтъкне друг насрещен аргумент. „Този резултат, макар и лош, няма да бъде смален от отказа на държавата въобще да преподава, защото тогава обучението на младежта ще бъде, доколкото се касае за нея, също така нехристиянско.”
Отговорът е, че е едно нещо да търпим злото, направено от някой, над когото нямаме законен контрол, а е съвсем друго сами да извършваме това зло. Защото ако държавата направи това, което тя трябва да осъди в безбожния родител макар да не е упълномощена да се намесва, ще бъде грях – защото ще е измислила “злина чрез закон”. Това е самата характерна черта на „престола на нечестието”, с който Господ не може да има общение.
Друго възражение е, че ако държавата може да управлява и да наказва, които са нравствени функции, тя също може да учи. Ако сте подготвен за тоталитарната идея за държавата, която я прави всемирна човешка институция, тогава можете да заключите това. Но трябва ли държавата да прави всичко - от ремонтиране на пътя и пресушаване на блато до подкрепяне на религия?
Но тогава последователността ще добави към държавните училища и държавна религия, издържано от данъците духовенство, религиозен изпит за длъжност и силата на държавата, упражнена, за да се потискат както обществените прегрешения, така и богословските. Отново, макар светското управление и наказване да са етични функции, те са достатъчно основани в светлината на естествения теизъм. Но поучаването е духовна функция – в определения смисъл. Защото естественият теизъм е напълно неадекватен да преподава на паднали и на морално развалени индивиди, както се вижда от състоянието на езическото общество.
Християнските граждани са упълномощени от Бога (не от държавата) да твърдят, че единственото учение, адекватно за тази паднала душа, е учението на изкуплението. Но за него държавата, като такава, не знае нищо. Като Божия институция за осъществяването на светското правосъдие, тя знае достатъчно за моралното право да хвали тези, които вършат добро, и да причинява страх на злотворците.
Най-благовидното извъртане е това: Понеже образованието е толкова всеобхватно, защо да не можем да имаме „разделение на труда”? Нека държавата да обучава интелекта, а християнският родител и църквата да обучават съвестта и сърцето, в дома и в молитвения храм. Това е решение, което много християни намират за задоволително. Разбира се, такъв ред няма да бъде толкова лош, както пренебрегването на сърцето от държавата и от родителя.
На тези възражения вече беше отговорено. Понеже съвестта е направляващата сила на всичко, учителят, който не може да борави със съвестта, не може добре да се справи с нищо. Понеже душата е неделима, тя не може да бъде обучавана на различни части по различно време и на различни места, както човек може да си купи шапката от един магазин, а ботушите си от друг.
Понеже всички истини се фокусират към Бога, учителят, който не може да назове Бога, ще има фрагментарно учение. Той може да изгражда само окастрена фигура. По история, етика, философия и право религиозните факти и твърдения са абсолютно неделими от дадения предмет. Необходимата дисциплина на класната стая и светската вярност на учителите изисква религия.
И никой човек или институция няма право да каже на отговорната, безсмъртна душа: „В тази голяма, интелектуална и етична част от твоя живот ти имаш правото да си безбожен.” Държавното училище дори не трябва да се осмелява да се отрече от изграждането на своята собствена дейност в своя собствен ученик. Самото това отричане ще бъде религиозно налагане!
Но има и друго. Защо хората желаят държавата да се намесва в образованието? Отговорът е, че тя има властта и приходите да го направи по-добре. Но тогава, освен ако намесата й не е измама, нейното светско образование трябва да бъде наистина много внушително нещо. Това означава, че неговият отпечатък, който ще бъде нехристиянски, ще има голямо въздействие върху душата на младежа. Това трябва да се неутрализира чрез по-слабото учене, което става в неделното училище.
Естественото сърце е плътско и разбираемо се отклонява от Евангелието. За младия човек, вдъхновен от своите учебни занимания, неговият учител е често като бог и според този план той трябва да бъде напълно езическо божество за своя ентусиазиран млад ученик. Неговата християнска страна, ако има такава, не трябва да се открива пред поклонника! Ако това стане, колко блед и студен ще изглежда редкият лъч на Евангелието, когато го огрява в неделите? С една дума, за успешния ученик, воден от ефикасен учител, училището наистина се превръща в негов свят.
Отново питаме: „Защо държавата да не може да си спести труда, като остави цялото образование на родителите?” Отговорът, който получаваме, е: „Понеже толкова много родители са твърде неспособни или небрежни, за да им се повери задачата.”
Очевидно ако повечето родители се справяха със задачата достатъчно добре, държавата нямаше да има причина да се намесва. Но тогава самата причина за съществуването на държавното училище е тази голяма група от небрежни родители. Но човекът е плътско същество, чуждо на благочестието. Затова всички онези, които пренебрегват умственото обучение на своите деца, също ще пренебрегнат тяхната духовна култивация.
Затова трябва да очакваме, че в същата група, която е поводът за намесата на държавата, фаталното едностранчиво обучение, което последната дава, ще остане едностранчиво. Тя няма право да се осмелява на нищо друго. Но някой може да отговори: „Църквата не е ли там, за да поеме тази работа, пренебрегната от секуларизираното държавно училище и безбожния родител?”
Отговорът е, че светското училище не може да предяви претенции към църквата като към съюзник. Освен това, ако църквата се окаже достатъчно всеприсъстваща, желаеща и ефикасна, в цялата страна, за да бъде разчитано на нея по този начин, защо тя да не вдъхне в родителите и в отделните филантропи достатъчно ревност, за да се грижат за цялото образование на младежта? Така че отново цялата причина за намесата на държавата ще изчезне.
Но всъщност църквата не поправя и не може да поправя вредата, която извършва нейният по-мощен и по-богат съперник. Светската държава дава, под претенцията на нехристиянско образование, антихристиянско обучение.
Също е добре известно на практичните хора, че държавните училища възпрепятстват родителските и филантропските усилия. Така родителите, ако не им се пречи, ще последват порива на просветените християнски съседи, техни естествени водачи, и ще създадат частни училища за своите деца. Училищата ще бъдат начални и класически. Но сега те винаги спират при началните. „Училищният данък трябва да се плаща така или иначе, а той е тежък. Това е всичко, което можем да направим.”
В миналото децата на бедни родители, които показвали стремеж към науката, намирали възможност за класическо обучение близо до своите домове в неизброимите частни училища, създадени от родителския интерес и обществения дух. Любезната съседска благотворителност никога не позволявала на такива заслужаващи младежи да бъдат възпирани само поради липса на учебна такса. Понеже най-добрите хора са естествени водачи на своите съседи, те привличали голяма част от децата на класата близо до тях към частните училища, създадени за техните собствени семейства. Те, по същата причина, със сигурност били християнски училища.
Но целта на държавното училище е да доведе по-голям брой деца в начални училища и да снижи до колкото е възможно неграмотността – което е голяма радост за филантропите. Но намалява броят на добре образованите младежи и особено на онези, които са възпитани под ежедневно християнско обучение.
Затова действителната и последователна секуларизация на образованието не трябва да бъде толерирана. Но почти всички общественици и проповедници обявяват, че държавните училища са славата на Америка. Те са даденост и в никакъв случай не трябва да се отказваме от тях. Видяхме, че тяхната пълна секуларизация е логически неизбежна. Следователно християните трябва да се подготвят за следните резултати: Всички молитви, катехизиси и Библии ще бъдат прогонени в края на краищата от училищата.
Но това няма да задоволи католиците, които упорито – и това би било добре, ако религията им беше правилна – настояват образованието за техните деца да бъде християнско. Тази сила над надеждите и страховете на демагозите ще осигури за тях това, което протестантите не могат последователно да искат – отделно дарение от общите средства.
Затова католическият Рим ще се радва, в сравнение с протестантизма, на по-голямо предимство в съревнованието на пропагандата. Човечеството ще разбере, рано или късно, че не може да живее без религия, и то ще предпочете фалшива пред никаква. Неверността и практическото безбожие ще станат все по-преобладаващи сред протестантската младеж, а нашите църкви ще имат по-трудна борба за растеж, ако не и за съществуване.
Може би американските протестанти ще бъдат накарани не да изоставят, а да прегледат наново своите възгледи относно образованието. Те биха могли да си спомнят условията, при които се прие за пръв път теорията за държавното образование в тази страна. Това се осъществи в колониите, които държаха твърдо на съюз между църква и държава.
Колониите в Масачусетс и Кънектикът например, почетните пионери в общественото образование в тази страна, бяха решително теократични в своята конституция. Реформираната религия беше официална по закон.
Това беше същото във всички протестантски държави от Европа, чийто успешен пример се цитира. Шотландия и Прусия например имат протестантската вяра като своя официална религия. Съюзът на църква и държава и държавното начално образование винаги са били части на една последователна система в умовете на управниците и тези две институции.
Светско образование като това, което ще бъде резултатът на нашата държавна училищна система, щяло да бъде отблъснато с възмущение от Уинтроповци и Мадъровци, Ноксовци, Мелвиловци и Чалмъровци. Дори спокойно може да кажем, че Толуксите и Бисмарковците, които са сочени като прецеденти и модели, щели да осъдят такова нещо.
Искрено ли е защитниците на държавното училище да цитират мненията и делата на всички тези велики хора за нещо, което е съвсем различно от това, което те защитават? Джон Нокс например настойчиво искал държавата да извършва началното образование на всяко дете в Шотландия. Но това било така, понеже държавата, на която той помогнал да се възстанови в Шотландия, била облечена с признатата власт да поучава принципите на Реформираната религия (чрез съюзната църква). Така тя можела, като учи детето да чете, също да го учи на Писанията и на катехизиса на събранието.
Ако Нокс беше видял отделяне на църква и държава (което щял да осъди като нечестиво и езическо), водещо към светско образование, което обучавало интелекта без съвестта или сърцето, неговият героичен език нямало да нададе неясен звук.
Така виждаме, че мъдрите и добри хора са приели и успешно са разработили тази система. Но те направили така само за общностите, които обединявали църква и държава, умственото и духовното обучение. Затова въпросът за откровено разглеждане е: „Какви изменения трябва да приеме теорията за държавното образование, когато тя се внесе в общества, чиято гражданска власт ги е секуларизирала абсолютно, правейки съюза на светската и на духовната власт незаконен и невъзможен?”
Отговорът може би ще се намери като се върнем на първия принцип, който беше подсказан в началото на тази дискусия. Образованието на децата гражданска функция ли е или църковна?
Не е ли тя по правило домашна и родителска функция? Първо, четем в Писанията, че Бог заповяда създаването на семейството чрез съчетанието на една жена и един мъж в една плът, доживотно, с обявената цел да „получи набожно потомство”. Не означава ли това, че Бог гледа на родителите, върху които се основава семейството, като на единствено отговорните за този резултат?
В петата заповед Той свърза детето не с презвитера или с магистрата, а с родителите. Това, разбира се им дава адекватната и първостепенна власт. Този аргумент се появява отново в самия ред на историческия произход на семейството и на държавата, както и на видимата църква. Семейството беше основано първо.
Родителите от началото бяха единствените съществуващи обществени глави. Правилното отглеждане на децата от тях беше необходимо за правилното създаване на другите две институции. Затова изглежда, че родителската власт над децата не би могла да дойде чрез делегиране нито от държавата, нито от видимата църква, както и водата в един извор идва от неговия източник долу.
Второ, начинът, по който Бог работи в развитието на природата, показва къде са положени властта и задължението за образование. Бог е определил родителите да решат в какъв статус детето ще започне своята кариера на възрастен. Синът наследява богатството, общественото положение, отговорността и лошото име на своя баща.
Трето, Бог е осигурил на родителите толкова уникално, толкова огромно обществено и морално влияние, че никоя друга земна власт, нито всички други заедно, могат да ги заменят в оформянето на характера на тяхното дете. Примерът вкъщи, въоръжен с почетната власт на бащата и на майката, трябва да има най-мощната сила над характера. Тази уникална власт Бог е защитил чрез естествена обич, най-силната и най-неегоистичната, която остава в гърдите на падналия човек. Докато магистратът не почувства любов, и не бъде окуражен от нея към себеотрицателна грижа и труд, равни на тези на един баща и на една майка, той не може да покаже причина да си приписва някаква родителска функция.
Най-добрият аргумент тук е собственият инстинкт на сърцето. Няма родител, който да не се възмути от намесата на някоя власт между неговата съвест и убеждения и душата на детето му. Ако бащата съвестно вярва, че неговото собствено верую е истинско и праведно, и задължаващо пред Бога, тогава той трябва интуитивно да счита намесата на всяка друга власт между него и детето му, с цел да причини отхвърляне на това верую, като узурпация. Ако това узурпиране се направи от видимата църква, това е в посока към католицизма. Ако се направи от магистрата, то е в посока към деспотизма.
Може да се възрази, че тази теория прави родителя суверен по време на умственото и нравствено малолетие на детето. Това засяга оформянето на възгледите и на характера на детето и понеже родителят може да сгреши, учейки неправилно своето дете, трябва да има по-висша власт, която да надзирава и да се намесва.
Отговорът на това е, че по-висшата власт трябва да бъде поставена някъде. Бог е показал, че като цяло никое място не е така безопасно за нея, както са ръцете на родителя, който има висшата любов към детето и най-добрите възможности.
Но може ли въпреки това родителите да пренебрегнат или да извратят властта? Да, но държавата никога ли не пренебрегва и не извращава своята власт? С уроците от историята, които ни учат на ужасните и почти повсеместни злоупотреби с властта в ръцете на цивилните владетели, този аргумент не е убедителен. В случая с несправедливата или безбожна държава злото ще бъде повсеместно и всеобхватно. Няма съмнение, че Бог е положил задължението в най-безопасното място.
Съперничеството на държавата и на църквата за властта над образованието беше толкова завладяващо, че ние почти забравихме родителя, третия и законен съперник. И сега мнозина гледат на родителската претенция почти презрително. Понеже сферите на църквата и на държавата са толкова по-обширни и по-населени от тази на родителя, те са склонни да я считат като винаги по-нискостояща. Но не видяхме ли, че по-малката сфера всъщност е най-първоначалната и най-добре упълномощената от трите?
Ще приеме ли някой мислещ човек, че той извлича своето право да се ожени и да бъде баща от разрешението на държавата? Има илюзия за властта на държавата, понеже гражданските конституции й дават определени полицейски функции относно брака и семействата. По същия начин са законите, касаещи някои църковни принадлежности. Но кой протестант ще приеме, че неговите религиозни права са дадени или могат да бъдат законно отнети от гражданската власт?
Истината е, че Бог пряко и авторитетно е постановил три организма за човека на земята – държавата, видимата църква и семейството. Те са координирани в своите права и взаимна зависимост. Държавата или църквата няма право да нахлува в родителската сфера, както родителят няма право да нахлува в тяхната. Правилното изпълнение на всички задължения и власт между трите сфери ще бъде пълното решение на този проблем за добро управление. А той досега все още не е бил решен с пълен успех.
Кое е жизненоважното за една истинска теория на човешките права? Истинската независимост на най-малката, но най-висша област, тази на родителя, трябва да бъде уважавана. Не се ли доказа, че ръководството на образованието е един от нейните прерогативи?
Но правото на държавата да съществува не предполага ли правото да осигури всички условия за своето съществуване? Не може ли родителите да извратят или да пренебрегнат образованието така, че да отгледат поколение, неспособно да запази нашите граждански институции? Това не дава ли на държавата контрол над образованието?
Първият отговор е, че дори няма повод за намесата на държавата в родителската област. Тя трябва да стимулира, или да помага, и ако се налага, да принуди само небрежните родители.
Второ, точно същият аргумент може да упълномощи държавата да нахълта в духовната сфера, да установи и да преподава религия. Тук има софизъм. Приема се, че една конкретна форма от гражданските институции има неписаното право да се увековечи. Това е американският подход – хората имат присъщото право да променят своите институции.
Считаха ли нашите републикански бащи, че даден народ е имал някога правото да разруши моралния ред на обществото, установен от Бог и от природата? Със сигурност не. Ето тук се открива тази разлика между моралния ред и всеки конкретен цивилен ред. Това се пренебрегва толкова често. Не е вярно, че цивилната власт има правото да оформя хората, за да прилягат на нея. Обратното е вярно; хората имат правото да оформят цивилната власт.
Максима в политическата философия, както в механиката, е, че когато един организъм се подложи на функция, за която не е бил създаден, той се наранява и функцията се извършва лошо. Помислете за земеделец, който има мелница, създадена и добре пригодена да мели неговото брашно. Той решава, че тя трябва да вършее неговите снопи. Резултатът е окаяно вършене и повредена мелница.
Повтарям, Бог е създал държавата да бъде орган за осигуряването на светска справедливост. Когато тя се насочи към ученето или към проповядването, тя повтаря опита на земеделеца.
Държавната власт мощно повлиява на националния характер по начина, по който изпълнява своите истински функции. Ако администрацията е справедлива, чиста и свободна, тя издига народа чрез косвено влияние. Това е всичко, което тя може да прави добре. Останалото за всяко национално издигане (резултат, който всеки добър човек трябва да желае) ще дойде от други агенции. Трябва да гледаме към делата на Всемогъщото провидение. Трябва да търсим плодотворните идеи и героични действия, с които Бог вдъхновява великите хора. Според своя суверенитет той ги дава на нациите, които възнамерява да благослови. Трябва също да търсим силата на божествената Истина и на християнските добродетели, които се виждат първо в индивидите, след това в семействата и накрая във видимите църкви.
Нека да предположим, че държава и църква признаят родителя като единствената образователна власт. Да предположим още, че те възприемат към родителя сдържан, но полезен подход – вместо да господаруват над него. Държавата трябва да насърчи индивидуалните и доброволни усилия чрез поддържането на безпристрастен щит на законна закрила над всяка собственост, която може да бъде посветена за образование. Тя трябва да насърчава всички частни усилия и да помага на онези, чиято бедност и нещастия ги правят неспособни правилно да отгледат своите собствени деца.
По този начин проблемите относно религията в държавните училища ще бъдат решени. Държавата не е отговорният създател на училищата, това са родителите. Нашата образователна система трябва да има по-малка симетрична симетрия, но ще бъде по-гъвкава, по-практична и много по-полезна.
Статията е публикувана с любезното разрешение на Canon Press.
www.canonpress.org
