Начало Колективизация

Колективизация

Започналата масова колективизация в България, в края на 40-те и през 50-те години на XX век, довежда до невиждани драми в българското село. За по-младите читатели, става въпрос за насилствено отнемане на добитъка и земите, на селските стопани от комунистическата власт. Следва одържавяване чрез тъй-нареченото ТКЗС (Трудово-кооперативно земеделско стопанство) – земите и добитъка стават . . . общи, т.е. държавни. Архивите на комунистическата Държавна сигурност изобилстват с материали, които говорят за отчаяната съпротива на хората по селата. Съпротива, която продължава или по-скоро ще продължи, както ще видим в тази статия, до самото рухване на тоталитарния режим у нас. Нека видим някои документи, които описват съпротивата на българите срещу тиранията на комунистите:

 

Това е част от строго секретна докладна записка по отношение съпротивата срещу колективизацията в пловдивско. Може да намерите този и много други документи свързани с темата в сайта Държавна сигурност.com.

Разбира се, комунистите не се задоволяват с факта, че има „вражески елементи“, които оказват съпротива на режима. Машината започва да работи безпощадно и да мачка всеки, който дръзне да се противопостави на партийната линия. Такъв е и случаят с моя прадядо, който отказва да се подчини на репресивния апарат и страда тежко за решението си.

Разбира се, днес е по-различно или може би не!? Почти 30 години след уж падането на комунистите от власт и поемането по пътя на демокрацията, българите все още са в положението, в което бяха и по време на 45 годишния режим. Да, земята вече не е в ТКЗС-та, но е в ръцете на бившите ТКЗСарски вождове, които смениха формата на режима, но не и съдържанието му. Едно е сигурно – вече никой не може да обвини крупните земевладелци в колективизация, защото те съвсем „честно“ в конкуренция на „свободния пазар“ са си напазарували хиляди хектари земя.

Има и друг, съвсем прост факт, свързана с истината, че наследниците на смелите българи, съпротивлявали ли се и умирали за земята си, след 1989 година масово разпродадоха земята си, водени от стремежа си за бързо забогатяване и разбира се от мързел. Работата е там, че днешните българи не могат да разберат, че техните деди и бащи не умираха за земята си, а за децата си. Защото за един истински баща е тотална трагедия, ако няма какво да остави на децата си. Нещо, което е ценно и живо – земята. Днес никой не желае да се „трепе“ на бащината нива, защото 45 годишната индоктринация на комунистите превърна днешните българи в безволеви същества, които предпочетоха да напуснат бащините домове по селата и да се наврат в градските гета за коричка хляб. Една не малка част пък предпочете да избяга зад граница, за да се храни от ръката на западните чорбаджии.

Ситуацията днес се усложнява и от факта, че манталитета на управляващите ни политици не е по-различен от този на бащите им – бивши кадри на БКП и част от привилегированата номенклатура съсипала България. За да продължи робската експлоатация на малкото останали българи в страната, е нужно законодателство, което забранява стремежа към свобода и лично щастие. За да се постигне тази цел обаче, вече не е достатъчно да се притежава земята на българина, трябва да се притежава и самият българин. Човеците не бива да имат собствено мнение за историята, за настоящето и бъдещето, а тази цел се постига най-лесно, когато се открадне бъдещето, т.е. децата. За да се откраднат децата, обаче, са нужни перфидни лъжи и сатанинско настървение срещу семействата и техните деца. Единственият механизъм за постигането на подобна цел е забрана на всякаква конкуренция в областта на образованието и колективизация на децата чрез репресивни действия и мерки от страна на тоталната държава.

Това е изключително проста схема: Родителите не бива да имат усещане за собственост над земя, недвижим имот, собствен живот или бъдеще. Трябва да се живее за днес, за мига, държавата се грижи за всичко останало, за образованието, за здравето, за пенсиите и т.н. Практически, държавната машина с огромни усилия се опитва да декапитализира семейството, като го освободи от грижата за децата. С тази цел, тоталитарната система в България издаде два подзаконови акта, които безспорно противоречат на Конституцията и международното право, с цел колективизация на децата. Става въпрос за Решение 373 на МС, както и за Постановление 100 на МС. В тези документи се настоява, че всички хорски деца трябва да бъдат издирени и задържани не къде да е, а в държавната образователна система.

Трябва да се подчертае, че държавното училище винаги е било лост, чрез който робите се държат в покорство. Например, данъкът девширме (наречен от българите кръвен данък) в Османската империя е имал за цел да обезкърви българският народ, чрез отвличане на млади момчета, които са били обучавани в казармите на поробителя, за да са в последствие част от страховития еничарски корпус или чиновници в държавния апарат на империята. По същият начин, националните държави през XIX и XX век масово налагат идеята за колективизация на децата. Аргументът е прост – ако искаме да имаме държава, трябва да си създадем поданици. Тази страст за пресътворяване на човека практически води до обожествяване на държавата, която гордо заявява, че всеки е свободен, стига да разбира свободата по начинът, по който го разбират болните тоталитарни мозъци.

Извратените чиновници днес смятат, че могат да заведат българите до икономическият Олимп, ако експериментират с децата им и ги научат да не учат, т.е. да не мислят самостоятелно. Този тип социално инженерство бавно и сигурно убива цели общества и народи. Истината обаче е, че всеки подем в историята на България е следствие от индивидуалната образователна, респективно икономическа свобода. Когато говоря за свобода, изключвам заробването на индивида чрез държавна училищна индоктринация. Изключвам и всяка социална политика, дотирана с насила откраднати пари от производителните индивиди, без значение дали тези пари са откраднати от българските или от всички европейски граждани. Важен факт е, че икономическото чудо, което сътворява България през 20-те и 30-те години на XX век не се дължи на държавното образование или социалните дотации на държавата. Хората, които осъществяват цялата индустриализация на българската икономика, въвеждат иновации, строят градове и села, модернизират селското стопанство и пр., никога не са ходили в държавни училища, но това не означава, че са били необразовани. Импулсът на българина за просперитет в началото на XX век се дължи на естествения човешки стремеж към щастие и спокоен, не-робски живот. Без социална политика и кражба на деца с цел политическа индоктринация, българите са просперирали.

В контраст на тези факти, днешните политици в България изповядват съвсем дивашки етатизъм. Когато се пишат решения и постановления, които нареждат издирване, задържане и въдворяване на човешките деца в една система за промиване на мозъци, не можем да говорим нито за качествено образование, нито за индивидуална свобода. Всъщност, свободата трябва да стане жертва на тоталитарният идеал за общество. Правейки препратка към колективизацията на земята и животните на българите в началото на комунистическият режим и яростна съпротива на стопаните, си задавам логичният въпрос, защо няма подобна съпротива срещу колективизацията на децата!? Всички родители са вкупом недоволни от държавната образователна система, възмущават се на безумни текстове в учебниците по история и български език, ужасени са от социалната среда и ниското качество на продукта след 12 години тотален тормоз, но въпреки всичко, безропотно плащат кръвния данък вярвайки, че така правят добро на себе си и децата си. Що за лудост е това!?

Много родители, макар заплашвани от репресии, са спасили децата си от лапите на тази унищожаваща живота система, а в последно време, броят им лавинообразно расте. Бих могъл да цитирам стотици писма, в които отчаяни родители търсят съвет как да спасят децата си от държавните училища сега, веднага, на мига! Днес, както през 50-те години на миналия век българските семейства се съпротивляват срещу една самозабравила се, тиранична власт. Този път не става въпрос за имота и животните им – тях отдавна са загубили. Става въпрос за най-ценното, което им е останало – собственото им бъдеще, децата им. И няма значение, колко дълга ще е тази война, тя ще се води до пълна победа над тиранията.

Някои от четящите биха попитали каква е алтернативата, как да учат децата ни, ако не са в държавните „безплатни“ училища. Простете, но първо ще ви кажа директно, че този въпрос се задава от хора, които са достатъчно добре индоктринирани, а в следствие на това и институционализирани от държавната образователна система. В същото време, мнозина спокойно ще ме напсуват и ще отрекат всяка написана дотук дума и това е нормално. В края на краищата, претопените български момчета в казармите на османците не са се интересували от факта, че след като са били добре обучени в еничарският корпус, са колели собствените си майки, бащи и сестри.

За тези от вас, които понесоха текста дотук ще кажа, че просто трябва да вземете решение, като стотиците други семейства в България и да се борите срещу тиранията и деспотизма на хората, които искат да притежават децата! Трябва да има частни училища, организирани и ръководени от родителите, така както е било по време на Възраждането, а днес очевидно отново ни е време за Възраждане! Друга практика са родителските кооперативи, частните школи, читалищните организации, домашното образование и мн. др. Въпросът не е как, а кога! Свободата в образованието няма да доведе до унищожение на България, а до нейното възраждане – само хора, които не са се научили да се учат от историята не могат да го разберат! Никога, никога в историята на човечеството колективизацията на децата не е водила до силна държава и сплотен народ. Родителите, които се грижат за образованието на децата си днес, практически осигуряват бъдещето на България утре, защото безродното държавно образование, наситено с античовешки „ценности“ и аморална пропаганда буквално изпепелява хилядолетната ни история.

Съвременните политици казват, че правят много за образованието на децата и че се грижат за всички нужди на личността. Това изглежда много желателен процес за родителите, но те така и не се замислят колко опасни последствия имат действията на политиците в сферата на образованието днес. За да е ясно, колко пагубна е намесата на държавата в образованието ще се върнем пак към кражбата на земите и добитъка на българите в средата на XX век. Ето какво са разбирали семействата тогава, което не се разбира от семействата днес: 

Продължителността на капитала е очевидно застрашена от появата на българската комунистическа партия (БКП), която, след преврата от 9 септември 1944 г., претендира да бъде майка и баща за всички българи. Партията обявява себе си за настойник на всички хора, от утробата до гроба. Следователно БКП има право да бъде издържана от онези, които получават нейната закрила – принципа на мафията. Като майка и баща, държавата трябва да управлява средствата, взимайки в българския вариант не просто голям дял от средствата, а всички средства, като дължима комисионна за извършените услуги.

Когато хората постепенно започват да осъзнават следствията от това „майчинство“, те търсят начини да укриват своите активи от държавните сатрапи. Хората се опитват да намират начини да предават богатство на своите наследници, а държавата неуморно търси начини за затваряне на вратичките за бягство. Новият „родител“ не трябва да бъде лишаван от подкрепата на всеки член от комунистическото „семейството“. А когато капиталът бъде събран, той се прахосва във вълна от корупция, злоупотреби, заплати за номенклатурата и политически мотивирани програми за задължителна благотворителност. Хората виждат как се прахосва техният капитал и се опитват да го укриват. Те осъзнават какво причинява за наследството на техните деца лъже-семейството на тоталитарната държава.

За съжаление, съвременната месианска държава по нищо не се различава от комунистическата.  Както при бившият режим, днешните политически лидери желаят да превърнат гражданите във вечни деца. Това е главната обосновка за съществуването на държавното образование днес, въпреки, че политиците ще настояват, че не е така. Родителите и децата им са вечни слуги, все повече зависими от политиката на принудителното преразпределение на благосъстоянието. Българите днес са просто маса от зависими хора. Държавните бюрократи не осъзнават това, което всеки от родителите в крайна сметка трябва да осъзнае, а именно, че един ден ще остарее и че трябва да насърчава независимостта на своите наследници, ако иска да има сигурност на старини. От друга страна, държавата, правейки хората вечни деца, сама работи за своя провал, защото децата не могат вечно да поддържат „майката държава“ ако тя е превърнала гласоподавателите просто в институция.

Семейството наистина е настойник и българите борили се за земите си в цялата ни история са го разбирали ясно, макар и неуки според днешните стандарти – не са посещавали държавни училища. Нарастването на капитала в семейството увеличава способността на всяко следващо поколение да контролира бъдещето си – това е възможност, която тоталитарните политици не желаят да допуснат. Държавното лъже-семейство не може да си позволи предизвикателство към своето самопровъзгласено върховенство. Затова съвременната държава изявява претенциите си за собственост върху децата чрез данъчно финансирана система на държавни училища. Давайки „образование“ на децата, държавата изявява претенции за бъдещи плащания (данъци) от децата, когато достигнат зрялост. По необходимост политиците трябва да купува любовта (гласовете) на тези деца, когато те станат гласоподаватели. Децата често остават зависими слуги на държавата-майка, нежелаещи да започнат независим собствен живот, като се има предвид цената на скъсването на финансовата и емоционална връзка с източника на социални грижи. Ето така, чрез държавна индоктринация в държавните училища, заветният ресурс на семейството, децата, бива откраднат от съвременната държава. 

Този трагичен опит на държавната власт да измести функциите на заветното семейство свързани с образованието на децата, в крайна сметка унищожава производителните взаимоотношения между поколенията. Семейното име – толкова важно за живота на българите в цялата история – днес е изтрито в държавата ни и в училищата й, и е заместено с номера. Стимулите за семействата да съхраняват своя капитал, било то за старини или за бъдещите поколения, са намалени, защото икономическото бъдеще на всяко поколение вече не е законово обвързано с успеха и богатството на децата. Хората чакат единствено и само на държавата, надявайки се, че от определена възраст до края на дните си ще живеят сладко, получавайки държавни пенсии. Само че огромната политическа бездушност и страст за колективизация на децата ни доведе до горчивата истина, която политиците крият от всички ни – държавата не може да плати обещаните социални грижи, или ако го прави е за сметка на нашите деца.

Заявявам съвсем отговорно, че държавното образование е източник на обществен, политически и икономически банкрут. То все още има своите интелектуални защитници, макар че самите те са неизбежно плод на поддържаните от държавата, удостоверени от държавата и възвеличаващи държавата училища и университети. Безличността на съвременното държавно образование, вече ни доведе до масивна, повсеместна разруха. Нека не се лъжем – държавата води война срещу семейството. Ако продължаваме да сме зависими от „подкрепата“ на държавата, ние неизбежно насърчаваме декапитализирането на семейството. Първата и решаваща стъпка за декапитализиране на държавата е да прекратим търсенето на нейните услуги. Това включва създаване на алтернативни, доброволни, обществени институции, които ще изместят лъже-състраданието на месианската държава. Ако заветните общества откажат да приемат това предизвикателство, те ще видят своя капитал прахосан от разсипническите управители на хуманистичната държава. Това са много прости, фундаментални истини, които трябва да събудят всички нас, приспани в робската люлка на тираничната държавна власт, защото иде реч за децата ни, сиреч, за собствения ни живот.

Накрая, нека обърна внимание на нещо изключително важно: Българските комунисти ограбиха земята и добитъка на сънародниците си, чрез насилие и терор, нарекоха го колективизация. Знаете ли, комунистите извършиха всичко това съвсем законно, защото написаха закони, които да узаконят беззаконието. Оказва се, обаче, от дистанцията на времето, че един закон може да бъде незаконен, защото е неморален, лишен от всякакви етични принципи. Не е далеч времето, когато ще стане ясно, че държавното образование, дотирано с откраднати от хората пари е всъщност незаконно. Достатъчно е само да се разобличи истинската цел на държавното образование – колективизация на децата. Когато хората схванат тази елементарна истина, всички държавни закони за насилствено „образование“ ще рухнат под тежестта на собственото си безсмислие и липса на етични аргументи. Това не може да се случи ако няма опозиция, ако няма хора, които се борят срещу колективизацията на децата и разобличават беззаконието на тираничните закони.

Категории: Домашно образование, Религия и образование, Свобода и образование, Семейство, Държава, Общество, Философия, Закони