O tempora, o mores!
„O tempora, o mores” – о времена, о нрави - възкликнал Марк Тулий Цицерон докато се „жалвал” пред Римския сенат от “палавия” Каталина. Днес, разбира се, не се занимаваме нито с Каталина, нито с Цицерон, но думите на римския оратор са вече класическа сентенция и се ползват там където може и не може. Използват се за да изразим учудване от ситуация или за да се измъкнем от ситуация и пр.
Какво, чудите се, накара и мен, завалията, да си припомни древните латински мъдрости. Ще ви кажа – детските градини. Казано направо, за да запишете детето си в софийска детска градина, трябва да минете през деветте кръга на ада. Вярно, дойдоха модерни времена, но не знам за добро ли, за лошо ли.
Сега трябва да запишете отрочето си в избраната забавачка по модерно му - чрез компютура. Какво си му беше на стария начин за записване? Отивате в петък вечерта и заставате пред детското заведение да пазите ред до понеделник сутринта, когато идва персонала по записването. Тогава си беше идейно, ценно и поучително. Цялото чакане беше едно изпитание на физика и нерви, а сега црък-прък от компютура и хлапето записано. Друго си бяха опашките, за един уикенд поне фамилията се сплотяваше, защото щафетно на опашката за записване се изреждаха баби и дядовци, батьовци и каки, вуйчовци и чичовци, баджанаци и шуренайки, майки и татковци. Раздаваше се суха храна, инсталираха се походни кухни, правеха се палаткови лагери . . . ех хубави времена бяха.
Всичко това е вече минало. Няма кого да ритне човек по кокалчето и да го сръга с лакът, за да мине едно рамо напред. Сега фамилиите минаха на тихия фронт и започнаха да водят интелигентни войни. Седмица обучение да се клика бързо с мишката и са въоръжени. Отново се чака деня за записване, но не на открито, (сбогом на хипарската романтика) а на топло пред монитора на PC-то. Правите си чаша силно кафе за да ви се разтреперят мартинките, трябва да има все пак някаква тръпка, и три часа преди уречения старт на компютърния екшън полагате ръце на клавиатурата и мишката, готови за стрелба.
Така е днес, или поне така би трябвало да е, но уви нещо се прецака. Казано разбираемо компютурите изпушиха. Системата, както се казва несработи. Проблема, обяснен като за лаици, се състои в следният майтап: спецовете казват, че е като все едно хиляди стрелци да стрелнат по едно и също време в една мишена и понеже летящите към целта стрели са твърде много, а мишената твърде малка, никой не улучва, щото стрелите катастрофират една в друга по време на летежа. Това е положението драги приятели, докато стрелците стрелят, времето си тече и накрая – цайтнот.
Тревоженият ми мозък се напъва да измисли, какъв е изхода и накрая става ясно, че най-си е добре децата да си стоят вкъщи. Чакайте, чакайте - знам, че имате протести и не сте съгласни с еретичното ми предложение. Знам, че имате хиляди причини или оправдания за това, че дечицата ви не трябва да са вкъщи, а някъде си - с някого. Аз не съдя никого, просто споделям какъв е най-добрия вариант за децата, според мен. Работя аз, работи и жена ми. Работим наистина много, но по такъв начин, че някой от нас да е с децата, когато другият е зает със служебни ангажименти. Ще кажете, че сме късметлии – не е така, просто сме си изработи плаващо работно време, с цената на много усилия, но това е без значение, важното е, че децата печелят.
Пък вие ако искате, не го правете така трудно, варианти бол. Пак може да ангажирате фамилията, за да гледа децата или си направете поне пет деца, за да вкарате в употреба взаимната метода – по-големите се грижат за по-малките, ако искате си наемете бавачки или единият родител да влезе постоянно в тази роля . . . не! Пак ли не става!? Ами тогава не мога да ви помогна, защото да си родител не е лесна работа, но трудността не е свързана с чудене за това на кого да си харижем детето дорде порасне и почне да ни псува. Трудността идва от това, че трябва да ограничим собствената си свобода, за да осигурим нужната грижа за детето, а това е трудно, удря право в голямото и егоистично „АЗ”.
Докато родителите се редят на опашка или стоят с кървясъл поглед пред компа, за да абонират децата си за държавни грижи, аз ще гледам замислен и малко натъжен телевизионните репортажи по въпроса, ще поглеждам с радост трите си щастливи у дома деца и ще си мъмря думичките на живелия преди хилядолетия Цицерон: О tempora, o mores! O tempora, o mores!
