Начало Домашното образование е благодат

Домашното образование е благодат

 „Няма да си добър учител, ако се съсредоточаваш единствено върху това, което правиш, а не върху това КОЙ СИ. „- Рудолф Щайнер

Родители сме на три деца на 12, 10 и 3 години.  Нашето домашно обрaзование започна преди 8 години и се появи като съвсем естествен отговор на това, което се случваше наоколо. Когато се роди първото ни дете, изобщо нямахме представа, че съществува такова нещо като домашно образование, а и не сме го търсили. За нас, както и за повечето родители в днешно време, беше задължително децата ни да имат „най-доброто“ образование, но ние не се бяхме замисляли какво значи това. Бяхме чули от приятели и чели по разни форуми, че детските градини може и да не са най-доброто място за децата, защото отношението на учителките е каквото си го спомняме от детството, че и по-лошо, и защото децата не научават особено добри маниери и неща в градината. Можеше да попаднем на добри учители, но можеше и да не попаднем. Търсихме решение и по пътя на логиката на материалиста заключихме, че можем да изискваме добро отношение и качествено образование за децата си единствено, ако си плащаме. Грешка! Това беше един от най-отрезвяващите уроци.

 

Записахме детето си в най-близката частна детска градина (по това време живеехме в София) и се успокоихме, че то е в добри ръце, защото ние си плащаме! Сега като пиша това, и виждам колко глупава е логиката на такова мислене, направо не вярвам, че е възможно да съм разсъждавала по този начин, срамувам се, но това е истината. И така ние отидохме във въпросната градина и единствените ни условия бяха на Билял да не се дава месо, защото сме мюсюлмани и за да ядем месо трябва да са спазени редица правила, свързани с религията ни. Директорката веднага ми извади менюто на кетъринга и обеща да ми дава всяка седмица новото меню, за да избирам с какво да се храни детето. Така и стана, всяка седмица получавах менюто и бях спокойна, че изискванията ми се изпълняват. Не мина много време и горкото ми дете, което тогава беше само на 2 годинки (бързахме да го социализираме) започна да говори за „инджите“ (костенурките нинджа) и разни други неща. Стори ми се странно, защото не се виждаше да има телевизор там, където го оставях сутрин, а вкъщи филмчета с насилие не се гледаха. Реших, че е чуто от други деца... 

Мина още малко време и разбрах, че телевизор действително има и то в стаята, в която децата спят. Тъкмо започнахме да обмисляме какво да правим, когато в един прекрасен ден отидох по-рано да взема сина си от градина и го заварих със шпек салам в ръце да яде щастливо, това съвсем не беше най-лошото, най-лошoто бе, че детето скри салама зад себе си като ме видя, а на въпроса ми: „Какво е това?“ неговият отговор беше: „Нищо!“. Това беше за мен леден, отрезвяващ душ, който болезнено ме събуди и даже ококори. Чух се със съпруга си, зададохме си следните въпроси: Какво в крайна сметка искаме за децата си? (междувременно се беше родило и второто ни дете - Юсуф). Ще им предаваме ли някакви ценности или ще ги оставим да се борят в джунглата и да стигнат някога до нещо евентуално, неизвестно кога и неизвестно какво? Къде е нашата отговорност за тях? Изобщо имаме ли нещо общо с тези деца, като родители, щом една институция може да ги накара да ни лъжат за толкова кратко време? Веднага отидох при директорката и отписах детето от градината. Тъй като бяхме чували за валдорфското образование, то ни харесваше, защото учи децата на самостоятелност и са близо до природата, хранят се с вегетарианска храна, лекуват се с билки и хомеопатия и още много други неща, а освен това още не бяхме чували за домашно образование, решихме да го запишем във Валдорфската градина в София.

Записахме го и още на втората седмица се убедихме, че изобщо не е без значение в каква среда са децата. Нашето дете започна да става по-спокойно, по-мило, по-щастливо.  Впоследствие заминахме за Холандия, там не можехме да си позволим Валдорфско образование и детето продължи в държавно училище (там първи клас  започва на 5, а той беше на 4, но нали трябваше да учи език...),  на този етап то ни устройваше, защото там образованието по принцип е близко до Валдорфското, а и беше държавно училище.  Дойде време (според нас) да пуснем и малкото си дете на градина. Той обаче отказваше категорично! Държеше се за колелото ми и пищеше неистово като се опитвах да го замъкна в градината. Аз се чудех как да го накарам да ходи, а учителката и директорът спокойно ми заявиха, че детето не е готово за градина и е по-добре да го оставим вкъщи още година-две?! При това още на втория ден, в който се опитах да го заведа, без: „трябва му време да свикне“, и „няма страшно ще се оправи“. Моля?! Какво?! Тези хора от луната ли идват?! Ми то трябва да се социализира бе хора! Ми трябват му деца, не брат му, ами деца на неговата възраст...

Май беше време да сменим психологията, която четем и да поразширим мирогледа си. Така и направихме, започнахме да ровичкаме и да търсим информация, различна от доктор Спок (Нали го знаете? Този, чийто син се е оказа наркоман, но иначе милиони родители четат писанията на баща му как трябвало да се възпитават деца). Стигнахме до информация за домашното образование. Аз четях и четях, и четях... Много добре звучеше, и си казах, че би било хубаво, но на този етап ми беше по-лесно да водя детето на училище. Домашното образование означаваше повече натоварване, главно за мен, защото предимно аз се занимавам с децата. Означаваше много четене и много работа, първо над себе си, означаваше пълно поемане на отговорността. Затова ни отне няколко месеца размисли и лутане, но човек от съдбата си не може да избяга, както се казва, та и нашата ни застигна.

Домашното „Училище“ 

 

Стана така, че установихме, че животът в Европа е много хубав, но не е за нас. Върнахме се в България две години преди задължителната възраст за училище да настъпи за големия ни син. Този път решихме да си останем у дома, в планината. Спокоен живот, гори, гъби… всичко това много ни липсваше. Беше време да решим какво да правим, но истината е, че ние бяхме оставени без избор, защото държавното образование го бяхме зачеркнали като алтернатива още с раждането на първото ни дете, тук частни училища няма, а и вече имахме горчив опит с градините… И така, когато дойде време за училище, ние просто не записахме сина си там. Вместо това, продължих това, което вече бях започнала – учехме се да четем, да пишем и да смятаме, четяхме много енциклопедии и други интересни книжки, ходехме в гората и изследвахме следите на животните, учехме се да разпознаваме дърветата, гъбите, опознавахме се един-друг и се наслаждавахме на компанията си... междувременно намерихме и сайта на АДО и разбрахме, че в страната има и други семейства като нас, което страшно ни зарадва. Започнах да чета за различните начини и програми за домашно образование, и в крайна сметка на втората година се върнахме на Валдорфското, само че вкъщи.

За нас училището е самият живот, така че наистина е трудно да се отдели едното от другото. Например големият ни син Билял е майсторът вкъщи, имам чувството че може да поправи всичко, което имаме нерви да оставим в ръцете му. Той сменя крушки, поправя съборени парници, а наскоро се сети как да отвори кола, която се беше заключила с ключовете вътре, и изпълни задачата, докато ние с баща му пазарувахме! И не сме го учили, това с което помагаме е просто да не го спираме, когато каже: „Мога да го направя!“. Най-важно за нас е децата да станат отговорни възрастни, които правят нещата осъзнато, с мисълта, че всичко, което правим в живота си влияе не само на нас, но и на околните, на природата и на животните. И че всичко, което правим има последствия, без значение дали ги виждаме, или не. Светът е пълен с хора, търсещи единствено удоволствия във всяка своя свободна минута, а Земята страда от безхаберието на тези хора... страдат всички. Ние не искаме това за децата си.

Живеем на село и децата се включват почти във всичко, което правим. Грижат се за кокошките сами (макар и не идеално  според някои баби, но за възрастта си се справят добре), за котките също. Останалите задължения в къщата ги разделяме така, че всеки се включва във всичко. Те пускат прахосмукачка, пералня, отговарят за слагането и вдигането на масата, понякога готвят, а понякога месят  хляб. Могат да цепят дърва и помагат в градината. От тази година имаме пчели и който не се страхува идва с мен и при пчелите. Обмислят какъв бизнес да започнат, искат да си купят собствени кокошки, които да развъждат за яйца и месо, но още не са си измислили кокошарника, къде ще го сложат и т.н., ние чакаме. За нас тези неща са важни, защото чрез тях те се учат да се грижат сами за себе си, учат се да се грижат и за другите. Така те разбират, че човек не винаги върши това, което му се иска, че животът на възрастните е пълен с отговорности. Разбират последствията от действието или бездействието и се научават да живеят.

Не се притесняваме за социализацията им, те общуват с различни хора, на различна възраст, и го правят много по-добре от децата, които ходят на училище, защото не се притесняват да завържат разговор с всеки. Често посещават съседката, която научи големият ми син да плете чорапи (нещо, което аз не мога), понякога ѝ помагат в градината. Имат приятели, с които се виждат в свободното си време. Ходят на карате. Обичат да стрелят с лъкове, да ходят за гъби.  За академични познания отделяме 4 дена седмично, в които учим нещата по Валдорфската програма, в която науките се учат на „сезони“, горе-долу по един месец всеки, т.е. един месец география, един месец  история, месец математика... За писане,  граматика и т.н не отделяме специално време, то се случва докато се занимаваме с останалите неща, тъй като във Валдорфската програма учебници за учениците не съществуват, учебникът е всъщност тетрадката на ученика, те пишат достатъчно всеки ден, защото трябва да запишат наученото в „учебника“ си. Избрахме този начин на учене, защото, както вече казах, искаме децата ни да растат отговорни към цялата земя, а подходът в тази програма е такъв, че детето осъзнава, че НАУКАТА Е СЪЗДАДЕНА, ЗА ДА СЛУЖИ НА ЧОВЕКА И ЗА ДОБРО, А НЕ ОБРАТНОТО. 

Човекът е над науката, тя идва от него и за него, и ако тя му вреди, значи нещо не е наред. Освен това за да си пълноценен възрастен изобщо не е важно дали знаеш някакви научни факти, които може никога да не ти потрябват, но е важно да вършиш нещата с любов, и отговорно, важно е да можеш да пожертваш удобството си за общото благо. Моите деца са достатъчно добри по география, за да се ориентират с карта, а и без. Могат да се ориентират по посоките и по други признаци и нямат нужда от GPS, могат да се излекуват от настинка, да си превържат раните, ако са паднали или са се порязали. Учат се да разбират хората като прилагат науката за четирите темперамента. Знаят за буболечките и животните повече от всеки свой връстник, който ходи на училище, но знаят по-малко статистика от сорта на: къде, колко декара са засяти с царевица, или пък кога е построено метрото в София...това просто не е важно в момента. 

Как минават дните ни

Най-късно в 7 часа сутрин всички са станали, започваме деня винаги с молитва. После - закуска или грижа за животните, зависи колко са гладни децата. През това време обикновено съм пред компютъра и преглеждам програмата си за деня, рисувам, ако има нещо за рисуване в новите уроци. Към 8:30 – 9:00 децата отиват на разходка, след като са си оправили масата и спалните. Аз измивам чиниите и приготвям нужното за учебния ден. Децата се прибират и започваме със  „Circle time“,  нещо, което не мога да преведа на български, защото не се сещам как да го кажа така, че да не звучи тъпо, затова ще го обясня. Подреждаме се в кръг, понякога свирим на флейта, после  започваме да пеем песнички, рецитираме стихове, изучаваме Коран, припомняме си таблицата за умножение с  движения под формата на игра. Под формата на игра преговаряме и граматиката, това продължава около час, може и повече, а ако видя, че не им е интересно, може и по-малко. Като започнем „стандартното“ учене, понеже децата са на различна възраст, докато се занимавам с единия, другият играе със сестра си с играчки, които се стремим да бъдат използвани само във времето за учене, за да не се отегчава малката. Подреждат пъзели, играят с пластелин, рисуват. През това време аз уча с единия от батковците. После той отива при сестра си, а другият батко идва при мен, учим и с него. Междувременно става време за обяд, приготвяме обяда, който обикновено се състои от салата с нещо, и се приготвя от който е свободен в момента, така че става бързо. Имаме около час и половина почивка, през това време всеки се занимава тихичко с каквото иска. Следобед децата пишат уроците си, като аз съм на разположение за въпроси и помощ. После почти винаги решават по 30 задачи по математика, когато не сме в сезон на математиката, за да не забравят да смятат. Ако имат да довършват или да четат нещо допълнително в интернет или книга, го правят.  Понякога превеждат от английски език истории, свързани с урока, или интересна книжка. Учим и по малко арабски. Ако това, което учат в момента ги заинтригува много, ги оставям да си търсят още информация по енциклопедии и в интернет, четем заедно, обсъждаме, понякога моделираме с восък, рисуваме.

“Посрещнете децата с благоговение, образовайте ги с любов, оствете ги да си идат свободни.“ - Рудолф Щайнер

Разбира се не всички дни протичат съвършено и когато учех големият си син да чете например, никога не съм мислила, че многото четене ще се превърне в проблем, че ще има моменти, когато ще ми е трудно да го накарам да спре, за да свърши това, което трябва да се върши в момента, че ще започна да се чудя откъде да му търся книги, или пък че като се заинтересува от физика ще иска да разбере как функционира електричеството веднага и това ще доведе до изгорели кабели и стая без осветление. Не съм предполагала, че малкият ми син няма да има интерес към четенето, но в същото време ще разсъждава доста добре, добър разказвач е, и подозирам, че от него ще излезе добър писател един ден. Понякога желанията и темперамента на децата ни са различни от това, което очакваме или ни се иска да е, и този лично за мен е най-големият урок, който ни поднася родителството. Да ги опознаваме с възможно най-малко намеса, с уважение и в същото време да им предадем ценности, е нашата борба. Мисля, че до някъде се справяме с нея, защото децата ни споделят всичко с нас. Три годишната ми дъщеричка постоянно ме кани на „гости“ и държи да присъствам в игрите и поне по 2 пъти на ден, а понякога и колкото успее да ме накара, а баща си изпраща на работа с 10-15 минутно държане на врата, целувки, задължително подаване на кутията му с обяда. Нашите деца не се притесняват да ни зададат всеки въпрос, който им дойде на ум, и винаги, когато имат спор или разногласие  идват при нас, за да им помогнем да го разрешат. За нас това е голяма награда за усилията, които полагаме, компанията им ни е приятна, и се наслаждаваме на времето, прекарано с тях, не всеки зад таблета или компютъра, и не пред  телевизора, а един с друг, в разговори, разходки, учене и живеене. 

Когато ме попитат за хоумскулинга, моят съвет обикновено е, че човек трябва определено да е наясно: Защо го прави? Какво иска да постигне? И какво е готов да пожертва? Защото това не е просто да учиш децата си вкъщи, това е да ги учиш 24 часа в денонощието, то не е училище, а е начин на живот. Именно затова и не го препоръчвам на всеки. Но ако и вие изберете нашия път, то: Поздравления! За нас той е прекрасен и удовлетворяващ, и единственият, който ни дава пълната свобода да дадем на децата си това, което искаме, и смятаме че трябва, без да объркваме сърцата им. За мен, той е благодарността за възможността, която ми се дава да опозная тези деца и да ги обичам. Той е благодат.

Категории: Домашно образование, Религия и образование, Свобода и образование, Семейство, Държава, Общество, Философия, Практични насоки, Методи