Nil Novi Sub Sole*
Имало едно време:
Годината е 1984-та. Току-що е приключило републиканското за деца. Целият отбор по борба е строен в прави войнишки редици. Първи сме отборно и индивидуално в категориите. Треньорът, др. Арабаджиев ни шепне тихо: „Момчета, справихте се великолепно, ей за такива моменти се трепем в залата“. Водещият на първенството, някакъв журналист от радио „София“, обявява с патос, като за деветосептемврийска манифестация: „Скъпи спортисти, обръщение ще направи зам.председателя на Държавния съвет на Народна Република България, др. Петко Таков“. Излиза другаря Таков и нарежда: „Уважаеми пионери, за мен е чест и привилегия, да се обърна към вас! Вие показахте днес, че усилната работа на нашата Партия, може и винаги ще може, да създава борбени личности, които и сега, и в бъдеще, ще прославят нашата мила родина Народна Република България! Вие сте нашата надежда за бъдещето, скъпи пионери! Когато един ден станете комсомолци и после комунисти, ще славите с постиженията си народното дело . . . .“ и все в тоя дух бе словото на др.Таков.
После дойде и награждаването. Журналистът от радио „София“, все със същия плам, се провикна: „Първо място, Петър Петров! Ученик в 4-ти „Б“ клас при Основно Училище „Христо Ботев“ . . .“ Бурни ръкопляскания! Браво – казва ми после др.Арабаджиев – прослави училището Петьо!
Така беше едно време. Блъскаш се в спортната зала, за да прославиш училището, Пионерската организация, ДКМС, БКП, Родината, другарките и другарите от ЦК на БКП, другарките и другарите от ОК на БКП, другарките и другарите от ОФ, другарките и другарите в училище и вероятно себе си. Може и да имаха право другарите от онова време, в крайна сметка живеехме и спортувахме под контрола им. Те решаваха какво и колко ще получи спорта в нашия град и искаха резултати. Ние пък, като верни деца на Партията, се борихме здраво за Родината, за ДКМС, БКП, ОФ, ОК на БКП, за 3-то ТКЗС, училището, партизаните, КПСС и разбира се, против загниващия капитализъм.
Приказката продължава:
Е, тези времена са отдавна в миналото и сега нещата са вече различни . . . почти. Днес Партията не плаща за спорт, плащат родителите. Има частни школи, които взимат солени месечни такси, но ако искате отрочето да спортува си плащате – „загниващият“ капитализъм победи! Та отивам аз, вече като родител, на състезание по лека атлетика, поканен от приятелско семейство и пляскам възторжено, когато на почетната стълбичка се качва щерката на моите приятели. Дикторът обявява: „Първо място печели, Мая Иванова, 6-ти „А“ клас от ОУ „Иван Вазов“.“ Брех да му се не види – чудя се аз! Че какво общо има 6-ти „А“ клас и ОУ „Иван Вазов“ с победата на Мая!? Тя лека атлетика в училище не е учила, а в частна школа и парите за школата не са платени от класната на 6-ти „А“, а от родителите ѝ! Излиза, че Мая се е състезавала от името на Училището, макар да не е така.
Друга случка: Виктор, дете обучавано от родителите си вкъщи, печели национално състезание по математика. Организаторите питат: „Кой клас е ученика и в кое училище учи, та да го впишем в грамотата?“ Ама чакайте малко – противят се родителите – той нашия е домашен ученик. Хубаво – подхваща невежата чиновничка – ама аз ви питам, в кой клас е? След кратко и мъчително разяснение затова, що е то домашно образование, родителите си тръгват с победителя, но без грамота. Детето е дисквалифицирано, защото не е част от системата.
Ето ти сега, чудо на чудесата! Знаех си аз, че децата и техните усилия не са важни. Не са важни и жертвите, и подкрепата на родителите. Важна е системата и нейната слава. Примерите са безброй и не казвам, че правя разлика между децата, като Мая, които учат в държавни училища и тези като Виктор, които са домашни ученици. И едните и другите са прецакани. Просто едните го разбират по-добре от другите, но това е „несъществен“ въпрос.
Държавата майка и баща:
Познавам дузина успели деца в системата на родната „просвета“, които са си спукали гьоновете от частни уроци по математика, физика и програмиране. Всички те са с международни успехи, към които милата ни държава няма никаква съпричастност. „Виновни“ за техните успехи са частните учители, амбициозните им родители и най-вече самите деца, които са показали талант в любимата област. Подир това, родителите им, като чичо Станко, електротехник в местната болница, са заделили нужните средства за мощна PC машина, на която Ванко, от седмия етаж, се е подготвил за състезанието по програмиране в Япония. Днес Ванко е някъде в Ню Йорк, след MIT, който завърши с пълна стипендия и почетна значка. Държавата ни, която до онзи ден се тупаше гордо в гърдите, затова какви гениални деца произвежда, нито знае къде е, нито я интересува.
Това разбира се е нормално, понеже държавата не е майка на Ванко, а и той се оправя доста добре без нея, но се чудя, защо снимката му виси в таблото на Математическата гимназия, като успял възпитаник на „нашето“ школо? Училището не подготви моя бивш съсед за успехите му, по неговите думи, то по-скоро му е пречело, но все пак портрета му е на „Стената на славата“, заедно с медали, купи и грамоти, спечелени от други деца, в други състезания. Явно само аз смятам, че това е извратено, най-малкото заради това, щото не е вярно – тези деца и техните успехи нямат нищо общо с училището, както в случая с Мая и Виктор.
Още ли мислите, че нещо се е променило? Нищо не се е променило! Държавата продължава да си приписва успехите на децата и не само това: Държавата осмисля себе си чрез тези успехи и е убедена, че те нямаше да са факт, без нейното активно бездействие. Преди беше Партията майка, сега е Държавата майка – разликата е незначителна. По-интересни са ми хората, които все още вярват, че държавата произвежда благоденствието на децата им. Ван Тил нарича тази вяра „сливане с нищото“. Това е бунт срещу разума в човека и обръщане със сляпа вяра към ирационализма. Всички факти сочат към това, че тези от децата, които все пак оцеляват след менталната и физическа преса в държавното училище, успяват именно защото са имали силна и постоянна подкрепа в семействата си, която ги е задържала интелектуално далеч от бутафорията в училището . Държавата не е способна да признае провала си и да отрече държавното образование, а и не иска да го прави, понеже има собствена адженда.
Всъщност, целта на държавата не е да дава образование на децата. Ако едно дете на 1000 постигне успех в международно състезание, това е бонус за системата, а не цел. Целта е да се произвеждат поданици, както се изрази един бивш министър на образованието – в училищата трябва да с произвеждат българи. Само че държавата и това не може! Ако го можеше, днес нямаше да има 3,5 милиона бегълци от страната ни.
Че какво общо има Толкин?
Обичам книгите на Дж.Р.Р.Толкин! Явно съм предал тази любов на децата ми, защото и те го четат с огромен интерес. Този автор не се изучава в училище, така че вероятно се досетихте – и аз съм образователен ренегат. В книгата си „Хобит“, Толкин описва приключението на Билбо Бегинс и 13-те джуджета, но винаги когато героите се представят, го правят така, както водача на джуджеската дружина – Торин: „Аз съм Торин, син на Траин и внук на Трор.“
Героите на Толкин обичат домовете и родовете си. Те са представени в книгите му с библейска любов към генеалогията: Балин, е син на Фундин; Тук (Бикогласния), е син на Исенгрим Втори; Исилдур, е син на Елендил; Арагорн, е син на Араторн; Берен, е син на Барахир; Гримбеорн Стари, е син на Беорн; Фродо, е син на Дрого; Гимли, е син на Глоин и т.н., мога да продължа още няколко страници. Това, което искам да кажа е, че днес, както и преди, държавата е изместила домовете ни, родовете ни, личностите ни. Затова и Петьо прославеше с победите си Партията, Мая прославяше 6-ти „А“ клас, Виктор не успя да прослави „никого“, а Ванко е „патрон“ на математическата гимназия.
Все се чудя, как ли би звучало, ако днес, след поредната победа на Теди (една друга моя позната домашна ученичка), водещият на състезанието обяви: На първо място е Теодора, дъщеря на Елиян, син на Николай от стар род в село Манастир. Щеше да е друго, нали? Така щеше да се знае, кой стои със своите усилия зад победата на едно успяло дете и това щеше да е самата истина! Няма я държавата с нейните фалшиви претенции, няма го училището, няма ги другарите и другарките, няма ги миналите и сегашни чиновници, от която и да е измислена държавна структура . . .
Разбира се, всичко това са само наивни приказки на един провален романтик, злоупотребил с четенето на Толкин и вие съвсем честно ще ме заклеймите като опортюнист и неблагодарник задето не ценя великите държавни постижения в спорта, науката и скуката, но аз съм неуязвим, защото не ми пука! „Да живее“ Партията и Майката Държава – те се грижат за нашите деца, а ние сме публика!
*Нищо ново под слънцето
