Преглед на родителската безотговорност
Като защитник на правото на родителите да образоват децата си, често се натъквам на аргумента, че родителите са безотговорни и неадекватни, и че образованието на децата, бидейки огромна отговорност, трябва да бъде поверено единствено на компетентните държавни институции. На човек му трябва само бегъл поглед из вестниците, електронните издания и новините, за да разбере, че има много загрижени хора в страната, които ден и нощ се потят над проблемите, създавани от родителската безотговорност. Отговорността на родителите според тези хора е да родят децата, да ги хранят и обличат, и да ги изпращат своевременно в конвейера за производство на отговорни и възпитани граждани – контролираните от държавата образователни институции.
Но докато внимателно наблюдавах този процес вече повече от 8 години, не само от интерес към теоретични размишления, но и от силно практични съображения – самата аз като родител, достигнах до същия извод, че родителите са наистина безотговорни и неадекватни. Моите аргументи за това са в известна степен твърде противоположни на изтъкваните от образователното статукво. Но за да не засегна безпричинно родителите, нека да изложа доводите в полза на моето заключение.
Контролираният упадък на семейството
Семейството е в края на дълъг упадъчен процес, предначертан и замислен от левите идеолози. Целта на тяхната програма е била да унищожат три неща, за да може да възтържествува техния прогресивен обществен ред. Тези три неща са частната собственост, организираната религия и . . . семейството. Последната институция попада под прицела на левите идеолози, тъй като по самата си същност тя е бастион на частната собственост и на организираната религия. И ако някои политически крайни, и бих казала късогледи, среди се опитаха наистина да забранят семейството, то по-умните изсред идеолозите видяха, че основния капитал на един народ – хората, се раждат в семейства, и затова е по-добре да подходят по-хитро при унищожаването на семейството. Вместо да застават явно срещу него, и да обрекат и себе си на историческа смърт, по-хитрите социалисти решиха, че е по-добре да оставят семейството да съществува, но да го впрегнат в своите леви програми, за да доставя безкрайно човешки материал за техните обществени експерименти.
През всичките тези години родителите не се съпротивиха на тези идеи, но напротив – в мнозинството си се наредиха пред държавните гишета, и продължават да искат редовните си порции подпомагане от държавата, за да влачат социалистическата талига. Именно този факт ме кара да мисля, че те са безотговорни и неадекватни. И не е нужно да приемате това, понеже аз го казвам. Ще оставя социалистите да говорят сами. И фактът, че родителите не са реагирали подобаващо към мерките, предназначени за унищожаването на семейството, също говори за тяхната безотговорност и неадекватност:
Филип Буонароти и Бабьоф, най-левите от френските революционери, в Програмата на "Тайната директория за обществено спасение" от 1796 г. казват така: „В обществената структура, измислена от комитета, отечеството поема контрол над индивидуалния човек от неговото раждане до смъртта му.” А относно детето тази програма казва това: „Защитете го от опасна неправилна нежност и чрез ръката на неговата майка го заведете в държавна институция, където ще придобие добродетелите и знанието, необходими за един истински гражданин.”
Карл Маркс и Фридрих Енгелс: из „Комунистически манифест” под графа „Премахване на семейството”: „Но вие казвате, че като заменяме домашното възпитание с обществено, ние сме премахвали най-съкровените човешки отношения. …Комунистите не измислят въздействието на обществото върху възпитанието; те само ще изменят неговия характер, ще изтръгнат възпитанието от влиянието на господстващата класа.”
Отново Фридрих Енгелс, от „За произхода на семейството, частната собственост и държавата”: „С преминаването на средствата за производство в обща собственост индивидуалното семейство престава да бъде икономическа единица на обществото... Отглеждането и образованието на децата става обществено дело; обществото се грижи за всички деца еднакво, независимо дали са родени в семейство, или извънбрачни.”
Троцки, из „Тероризъм и комунизъм”: „В бъдещото социалистическо общество, където задължението за отглеждането, образованието и издръжката на децата ще бъде прехвърлено от родителите на обществото като цяло, е ясно, че семейството трябва да отпадне.”
Лядов, друг болшевик: „Възможно ли е да отгледаме колективен човек в индивидуално семейство? На това трябва да отговорим категорично: Не! Колективно мислещо дете може да бъде възпитано само в обществено обкръжение... Колкото по-скоро детето се вземе от неговата майка и се предаде на обществената детска ясла, толкова е по-голяма гаранцията, че то ще бъде здраво.”
Затова няма нищо чудно, че социалистите се хвалят с това, колко детски градини са построили и колко училища. Колкото повече държавата поема ролята на родител, толкова повече родителите стават излишни, и то според собствените думи на самите социалисти. И нямам други определения, освен “неадекватност” и “безотговорност”, с които да опиша продължаващото отношение на самите родители към средството за тяхното собствено унищожение, защото продължават да запълват същите тези пагубни за тях институции със собствените си деца.
Нова дефиниция на съпружеските и семейни отношения
Да вземем друго доказателство за безотговорността на родителите: трайната тенденция за нарушаване на приемствеността в ценностите между родители и деца, и липсата на адекватна реакция от страна на родителите. Поколението на моята баба уважаваше брака като свята институция и считаше развода за изключително срамно явление. Поколението на моите родители се страхуваше повече от общественото неодобрение към разведените и децата им, не толкова от развода и това, което го причинява. Моето собствено поколение счита за нормално мъж и жена да живеят заедно без да са женени, и приема развода за нещо нормално. Поколението след мен расте с убежденията, че хората днес вече не се женят . . .
Кой фактор успя да се намеси в тази връзка между родител и дете, и да промени до неузнаваемост мнението на младото поколение към институцията, която го е създало? – Училището. Там децата учат вече, че това, което е било нормално за техните родители, може да не е нормално за тях, и в това няма нищо лошо. Имаме ли адекватна реакция от страна на родителите, виждаме ли тяхното осъзнаване на пагубната роля на държавното образование? За жалост, не. До голяма степен отношението им е като това на старшите войници в казармата. Както последните подлагат на тормоз младите войници, понеже и тях са ги тормозили по-старите, така и родителите казват: „Ние минахме през всичко това, затова и вие сега трябва да преминете през него”.
Академични постижения?
А какво да кажем за упадъка на академичните знания? Училищата произвеждат все повече невежи и тъпи ученици, с превъзходни умения по преписване и зубрене, с нищожни умения да анализират информация, да поемат риск и инициатива, и с липса на всякакъв интерес към самообучение. Някой беше казал, че родителите са некомпетентни да образоват децата си? Ако съдим по резултатите, май квалифицираните експерти се провалят рутинно. Тук реакцията на родителите е по-отговорна, но все още не напълно адекватна. Те плащат солено за частни уроци (както само безотговорни родители могат да правят!), но все още не предприемат категорични стъпки, за да решат проблема из основата му – да прекратят това огромно губене на времето на децата им в „ходене на училище”.
Скорошните събития около епидемията от хепатит “А” в циганските гета в Пловдив също представлява любопитен случай на родителската безотговорност. В този случай родителите, които не пратиха децата си на училище, реагираха най-накрая отговорно, поне според мен. Но не беше така според пловдивския инспекторат. Експертите там с техните солидни медицински познания прецениха, че два-три дена са напълно достатъчни, за да се развият имунни тела в рисковите деца от гетото и ги пратиха на социализация извън гетото, сред здравите деца, и помолиха настойчиво родителите да си пратят децата и да не ги спират, понеже, забележете, те, инспекторите, били взели всички мерки да не стане зараза. Лично за мен това беше първия път, когато чух, че вирусът на хепатит “А” се лекувал чрез думите на образователни инспектори, но простено им е, общественото образование и социализиране на децата са такива върховни pekhchngmh ценности, че епидемията от хепатит бледнее на техния фон.
Има още много други примери за родителска безотговорност, където ясно се вижда как училищата, където родителите пращат своите деца, трайно нанасят щети върху тях, и където, за жалост, няма ответна адекватна реакция на родителите. Защото какво е родното училище: основна част от веригата за разпространяване на наркотици. Тя има много специална мисия – зарибяване на повече жертви, и то точно от техни съученици, за да може, в случай на залавяне, да няма наказателна отговорност поради малолетност на извършителя.
Какво са още училищата? Основно опитно поле за тези, които покваряват децата ни. Откъде момичетата се научиха да се обличат като амстердамски проститутки? От разглеждането на семейните фотографии в къщи? Какво са държавните училища? – Основно работно поле за индоктринирането на децата в социалистически ценности – от грижата за бедните в Третия свят, до загрижеността за околната среда, чийто основен замърсител, според нашумелите дискусии на отговорните институции, са автомобилите втора употреба, които масово се внасят, и каквито карат вероятно голяма част от бащите и майките на същите тези деца. А за нещастните случаи и убийствата, насилието, гаврите и изнасилванията няма смисъл да говорим. Дали родителите на пострадалите деца някога са направили равносметката какво щеше да бъде, ако детето им не го бяха пращали в такава среда… Това никой не знае.
Образователна алтернатива в технологичната епоха
Но нека да има малко светлина сред този мрак. Все пак изглежда се събужда отдавна задрямалата родителска отговорност. Повече родители започват по-активно да се интересуват от образованието на децата си. Почнаха да четат повече литература, която навлезе след отпадането на цензурата, и видяха, че има и друг начин за образование, освен този, който държавата одобрява. Много вече пътуват из широкия свят и могат да се запознаят с различни системи, могат да видят в завършен вид плодовете на това, което в българските държавни училища засега е все още начална тенденция, и в сърцето им се прокрадва еретичната (и крайно безотговорна) мисъл, че може би ако се заемат сами с образованието на децата си, не само, че ще се справят също така успешно, но дори могат да надминат средния стандарт в държавните училища, както са го надминали другите родители, които обучават децата си у дома.
Развитието на технологиите единствено улеснява родителската отговорност, понеже за цената на един месечен абонамент за интернет те получават достъп до библиотеки, учебни програми, форуми за обмяна на опит и хиляди други неща, които да им помогнат по-мъдро да организират учебната програма на своите деца. Отделно е наличието на множество дистанционни и кореспондентски учебни програми, които се предлагат на по-конкурентни цени и от тези на родните частни училища. Съчетанието на интернет и мултимедията даде възможност да се децентрализира образованието и да се изтръгне знанието от монопола на „експертите”.
Държавно-административната реакция
И тук достигаме до съществения въпрос: Сега, когато родителите най-накрая започват да заемат адекватна позиция, ще бъдат ли оставени на спокойствие да си упражняват родителската отговорност?
Ако институциите прибягнат към грубата сила на принудата, за да лишат родителите от тяхното право да образоват децата си, това ще покаже единствено, че всички аргументи, изтъквани от държавната образователна система, са единствено словесен камуфлаж, предназначен да прикрие истинските им мотиви: да вземат контрола над образованието и възпитанието на децата, за да имат на разположение млади мозъци, в които да се претворят, и така да си осигурят контрола над бъдещето, за сметка на родителите.
За да не се покажат в тази грозна светлина, е крайно време държавните институции да се вслушат в гласа на разума, и да покажат уважение към свободата на семейството да образова и възпитава децата си така, както намери за добре.
